Том Мартин
Пирамида (24)

22.

Звучното скърцане на обувки по мраморния под ги предупреди за приближаването на заместник-министъра. От далечния край на фоайето към тях се запъти нисък, мургав мъж с мустаци, черен костюм и вратовръзка. Изглеждаше на около четирийсет години.

Докато изчакваха приближаването му, инстинктите на Катрин заработиха. Тя бързо прошепна на Ръдърфорд:

— Не му казвай защо сме тук.

Човекът се насочи право към нея, здрависа се и после направи същото и с Ръдърфорд. През цялото време по устните му играеше фалшива усмивка. Пръстите му бяха украсени със златни пръстени, а от устата грееше златен зъб. Говореше със силен акцент и през цялото време излъчваше добре заучен чар.

— Добре дошли, добре дошли. Ужасно съжалявам, че на мен се падна задачата да ви уведомя за трагедията. Аз съм Рафаел Манторес и със сеньор Флорес бяхме колеги. Току-що разговаряхме с вас по телефона. Моля, седнете.

Ръдърфорд и Катрин се почувстваха ужасно благодарни, че им казват какво да правят. Все още не бяха дошли на себе си, така че механично се придвижиха към дивана и седнаха.

— Моля ви, сеньор Манторес, можете ли да ни кажете какво точно се е случило със сеньор Флорес? — попита Катрин.

Заместник-министърът въздъхна тежко. Въздишката се стори доста театрална на Катрин, но може би просто беше прекалено уплашена и подозрителна към всичко наоколо.

— О, ужасна история. Всеки ден слиза от автобуса на другия край на площада и го прекосява през цялото това движение, вместо да заобиколи. Днес го е блъснала кола.

Ръдърфорд просто не можеше да повярва на ушите си.

— А колата, която го е ударила, спряла ли е?

— Дали е спряла? Ха! Това е Лима! Не, не е спряла, избягала е.

— Имало ли е свидетели?

— Хората в Лима не спират. Било е нещастен случай, кой може да направи нещо? Полицията е пристигнала след известно време, след около половин час. В този район движението е ужасно натоварено… пък и не става въпрос за нюйоркската полиция, нали? Закарали го в болница, но било прекалено късно.

Катрин все още не можеше да асимилира чутото, но все пак попита:

— Но това е ужасно, никой ли не е разказал какво се е случило? Никой ли не е видял номера на колата?

— И с какво ще помогне това, сеньорита? Колата сигурно не е регистрирана, както повечето в Лима, така че полицията не е в състояние да я открие. Но вие сте дошли тук, за да се видите със сеньор Флорес, нали? Съжалявам, че сте пътували напразно. Мога ли да ви бъда полезен с нещо? Не ни се случва често да ни посещават преподаватели от Оксфорд, така че сме поласкани…

Добре тренираната усмивка се върна на лицето му. Катрин хвърли поглед към Ръдърфорд. Параноята и се завърна с нова сила. Тя бързешком взе думата и отвърна от името на двамата:

— Не, благодаря. Моля ви, не се притеснявайте. Искахме да говорим със сеньор Флорес за инките, но не е толкова важно. Ще си вземем екскурзовод от хотела.

Манторес се опита да натрапи помощта си:

— Сеньорита, настоявам да посетите и някои от по-съвременните ни забележителности. Културата на Перу далеч не свършва с инките.

Катрин се огледа из сумрачното фоайе, сякаш очакваше отнякъде да се появи скрит враг, и смотолеви:

— Не, не, сърдечно благодаря. Ще се оправим.

— Е, ако има нещо, с което мога да съм ви полезен по време на престоя ви тук, моля ви не се колебайте да ми се обадите. Ето визитката ми. Съжалявам, че посещението ви започна по такъв начин. — Той метна поглед към багажа им, по който още висяха етикетите от летището, и се усмихна широко. — Силно се надявам, че нещата ще стават все по-добри.

— Благодаря, сеньор Манторес. Със сигурност ще се подобрят — отвърна Катрин, макар въобще да не бе убедена в това.