Том Мартин
Пирамида (73)

71.

Хванати ръка за ръка, Катрин и Ръдърфорд напредваха безшумно и бавно през тайнствения сумрак. Беше невъзможно да се установи колко дълго е останало скрито за света това място. Нямаше и никакъв начин да установят кога е било построено. Единствената опорна точка беше фактът, че майсторството на изработката тук бе на същото ниво, както и това във вътрешните камери на Голямата пирамида. Ръдърфорд не бе в състояние да сдържа изумлението си. Очите му просто блестяха от възхищение.

— Катрин — прошепна той. — Това е! Тук е скрита тайната на произхода ни — човешката раса е била велика. Предишният свят е съществувал. Това е последното му творение.

Катрин се загледа напред в сумрака с увиснала от смайване долна челюст.

— Виж! Там има и друг тунел.

Беше точно така. На около петнадесет метра по-нататък тунелът им се превръщаше в Т-образно кръстовище. Вторият ръкав бе изработен от също толкова перфектно поставени един върху друг блокове от гранит. Разстоянието между гигантските блокове бе достатъчно само колкото да се провре човешки косъм, а повърхността им, дори и там, където бяха изрисувани звездите, беше гладко полирана като повърхността на леден блок.

Вдясно тунелът се спускаше надолу, изглеждаше, че се стеснява, и след това краят му се губеше в мрака. Левият тунел пък тръгваше нагоре и на около трийсет-четирийсет метра навътре струеше някаква топла и успокояваща златиста светлина. Ръдърфорд пусна ръката на Катрин. Красотата на тази странна светлина го омагьоса и го притегли с непреодолима сила.

— Божичко, никога не съм виждал подобно нещо…

Катрин направи крачка напред, а златистата светлина озари лицето й.

— Какво е това? Какво ли има там, откъдето идва сиянието?

Двамата се спогледаха, но Катрин тутакси грабна ръката на Джеймс и я стисна.

— Помниш ли какво ни каза Поамандре? Каза ни да поемем по десния ръкав.

Ръдърфорд я изгледа, но стъкленият му поглед показваше, че почти не чува думите й.

— Трябва да разберем. Трябва да идем и да видим. Не можем да пропуснем подобна възможност.

Катрин се разкъсваше от противоречие — златистото сияние я теглеше към себе си, но здравият разум упорстваше и й припомняше както думите на Поамандре, така й обещанието й да постъпят така, както им беше заръчал. Тръгнаха по левия ръкав на тунела, неспособни да откъснат очи от сиянието и да преодолеят притегателната му сила.

Когато доближиха източника на светлината, коридорът внезапно се разтвори и разкри пред очите им неподозирана гледка. Пред тях, под тях и над тях се простираше огромно помещение с размерите на катедрала — на пръв поглед дълго поне сто метра. Дори и в най-буйните си фантазии никога не бяха предполагали, че ще се натъкнат на подобно нещо толкова дълбоко под земята. Коридорът ги беше извел върху гранитна плоча, изнесена в средата на една от осемдесетметровите стени на камерата. Катрин и Донован стояха на ръба на плочата и не можеха да повярват на гледката под краката си. Под тях от пода се издигаха над трийсет пирамиди, всяка висока около четирийсет метра. Бяха облицовани в блестящ бял камък, а върховете им изглеждаха изработени от някакъв бял метал. Един магически син лъч светлина си играеше между пирамидите и ги облизваше ритмично една след друга. Цялата композиция излъчваше странно, едва чуто бръмчене, а синият светлинен лъч, дълъг около двадесет метра, докосваше върховете на пирамидите един след друг и при всяко докосване се чуваше щракане, като от чупене на сухи съчки. Катрин вдигна очи и изгледа Джеймс едновременно възхитено и стреснато.

— Какво, за бога, е това място?

Ръдърфорд беше не по-малко стреснат и очарован от гледката.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна объркано той. — Според мен обаче сме свидетели на някаква природна технология, много по-сложна от всичко, което сме в състояние да си представим.

Самата истина. Катрин продължаваше да се диви на невероятната гледка, разкрила се пред тях, но същевременно в мислите й постоянно се въртеше идеята, че това трябва да е сърцето на машината. Гранитната плоча, на която стояха, всъщност бе част от тераса, обикаляща цялото помещение. На равни интервали от около петнайсет метра каменни стълбища слизаха от терасата към пода. Виждаха се и други коридори, подобни на този, от който дойдоха. Очите на Ръдърфорд бяха станали на палачинки. Той се извърна към Катрин:

— Трябва да идем там — гледай!

Той протегна ръка и посочи срещуположната стена на камерата, в която се виждаше масивен портал, облян в светлина. Светлината струеше от вътрешността на помещението зад портала, както и от арката над него. Тази арка беше изографисана с гигантски светещи йероглифи, изписани на неразбираем древен език.

— Залата с дневниците! — Ръдърфорд просто трепереше от вълнение. — Това трябва да е. Знам, че е така. Само влизаме там и… хайде, можем да минем така, по терасата!

Катрин го изгледа ужасена.

— Не, Джеймс, трябва да се връщаме. Обещах на Поамандре. Той умира, забрави ли? Освен това трябва да спрем Безумов. Точно за това ни разказа Поамандре — това е машината, която се опитва да задейства Безумов. Той обаче няма никаква представа с какво се е заел, какво е на път да стори. Трябва да го спрем, и то по най-бързия възможен начин!

Ръдърфорд я изгледа отчаяно. Махна с ръка към невероятната камера в краката им.

— Но не можем просто така да оставим това…

Катрин хвана двете му ръце и го погледна настоятелно, сякаш се опитваше да развали магията на машината.

— Можем пак да се върнем тук — каза бавно тя. — Машината няма къде да избяга. Имаме още работа за вършене в настоящето. С миналото ще се оправим, когато можем. Трябва да тръгваме, преди да е станало прекалено късно…

Ръдърфорд отново погледна към огромната подземна камера, неспособен да откъсне очи от обляния в светлина портал. Поклати глава и погледна в краката си.

— Но я видяхме, нали? Нали не сънувам?

Катрин го изгледа продължително, а после също извърна глава към невероятната гледка, погребана дълбоко под платото на Гиза.

— Не, не сънуваме. Сега вече знаем със сигурност, че е съществувала предходна цивилизация, която е разполагала с уникална технология. Тя обаче е загинала, също както може да загине и нашата. — Катрин отново върна очи на Ръдърфорд. — Джеймс, нямаме никакво време за губене. Не е нужно да влизаме в залата с дневниците. Разполагаме с всичкото познание, което ни е необходимо. Няма вече тайни. Трябва да спрем Безумов и Корпорацията и да променим начина на живот на човечеството. Професор Кент постоянно твърдеше точно това. Въобще не ми се иска Поамандре да умре самотен, както е умрял професорът. Искам да го спасим, каквото и да ни коства това. На света вече са останали само неколцина подобни хора и не можем да си позволим лукса да ги изгубим.

Ръдърфорд я изслуша мълчаливо, извърна се към нея и бавно и примирено кимна.

— Права си, Катрин.

Тя се изправи на пръсти, целуна го по бузата, извърна се и го дръпна обратно към сумрака на тунела, от който дойдоха. Върнаха се бежешком назад, минаха през залата с езерото и се отправиха по десния ръкав на тунела, както бе заръчал Поамандре. Мракът се сгъстяваше с всяка измината стъпка. Тунелът постепенно тръгна надясно и направи толкова голям завой, че скоро не виждаха светлината от огромната камера зад гърба им. Най-сетне, след около петдесет-шейсет метра, зидарията на тунела започна да се променя. Невероятно добре полираният гранит отстъпи място на по-груба необработена скала, таванът се смъкна над главите им и ги принуди да продължат приведени. След още стотина метра тунелът внезапно свърши и срещу тях се изправи купчина натрошен камънак и пясък, който се изсипваше от петдесетсантиметров процеп в скалата. Ръдърфорд се огледа смаяно.

— Тунелът се е срутил. Как ще се измъкнем оттук?

Катрин изпълзя нагоре по купчината камъни.

— Ще пълзим.

Тя се изкатери и се провря в цепнатината, през която падаше пясъкът. Почувства се така, сякаш е вкарала главата си в лъвска паст — всеки момент нещо щеше да щракне. Катрин се опита да прогони мрачните мисли от главата си и се запромъква напред по корем, като се приплъзваше с ръце. Чуваше как Ръдърфорд пълзи зад нея.

„Не може това да е краят. Не тук, не сега, моля те…“

Продължи да се провира ожесточено, да копае колкото може и внезапно го усети — свежия нощен бриз над пустинното плато. Шепа пясък бръсна лицето й, но Катрин усети повей на чист въздух. Заби длани и отчаяно зарови из пясъка като къртица. Най-сетне главата й се показа на повърхността, а свистенето на пустинната буря й се стори като музика.

— Успяхме!

Продължи да се гърчи подобно на пиле, което се бори с черупката си, за да излезе на бял свят, и най-сетне се измъкна от прегръдката на пясъка, камъните и подземния свят. Отпусна се изтощена на земята. След секунда главата на Ръдърфорд също се появи от дупката, той успя да се измъкне като червей след нея и се просна по гръб на пясъка, с разперени ръце, загледан в звездното небе… Небето вече изсветляваше пред настъпването на утрото. Двамата полежаха така известно време, докато си поемат дъх. Ръдърфорд пръв се освести и се огледа наоколо. На около двеста метра от тях се издигаше западната страна на Голямата пирамида. Той напрегна очи и ясно различи няколко човешки фигури до основата й. Преди да успее да ги разгледа добре и дори да си даде сметка за всичко, което им се е случило в последните няколко часа, стрелбата започна. Двамата с Катрин инстинктивно се прилепиха до земята.

— Кои ли са тези? Дали стрелят по нас?

Последваха няколко откоса от автоматично оръжие.

— Не, изстрелите идват някъде отгоре, от пирамидата.

Изведнъж небето избухна в пламъци, а светлината озари пясъка около пирамидата. Ръдърфорд изпълзя до края на пясъчната дюна, на която лежаха. Не повярва на очите си.

— Божичко, виж само! Това е Безумов. Качил се е почти до върха.

Катрин допълзя до него и отмахна кичур коса от лицето си. Съзря Безумов високо, почти до върха на пирамидата. Първо пламъците, а после и един лъч от прожектор осветиха странната му фигура, притисната към каменните блокове. Приличаше на човек, който се кани да се самоубие. Тялото му се поклащаше заплашително. Единственото, което го отличаваше от самоубиец обаче, беше фактът, че продължаваше да се катери неумолимо нагоре като мравка, поела към върха. Куршумите непрестанно отскачаха от гранита около него, но непоколебим като опитен алпинист, Безумов продължаваше да движи ръце и крака и да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре.

Инстинктивно, без дори да се замислят, Катрин и Ръдърфорд се изправиха. Безумов им се изплъзваше и не бяха в състояние да направят нищо. Зората почти се пукаше. Бяха безсилни. Нима всичките им усилия, всички пътешествия и опасности са били напразно?