Том Мартин
Пирамида (72)

70.

Ръдърфорд изникна от кладенеца обратно в пещерата и прецапа назад към островчето. От челото му се стичаше пот.

— Заключено е — избъбри той, останал почти без дъх. — Не знам какво можем да сторим.

Катрин навлажняваше челото на Поамандре с кърпичка, която потапяше в студената подземна вода. Очите на египтянина се отвориха едва забележимо. Катрин го забеляза и веднага заговори:

— Поамандре, бъди силен! Ще те измъкнем оттук.

Тя изгледа отчаяно Ръдърфорд, който на свой ред ужасено гледаше издъхващия копт. Катрин продължи да навлажнява челото му заговори изключително спокойно, напрегнала цялата си воля, за да прикрие вълната от чувства, които заплашваха да я погълнат:

— Поамандре, има ли друг изход оттук? Има ли някакъв таен изход?

Устата на Поамандре се отвори и затвори, след което с върховно усилие на волята той успя да каже:

— Във водата…

Ръдърфорд приклекна на дясното си коляно.

— Къде?

Поамандре въздъхна едва чуто, след което положи ново усилие и зашепна. Катрин почти долепи ухо до устните му, за да може да го чува.

— Под водата има таен вход, точно зад подиума. Гмурнете се, плувайте и ще излезете в свещените камери. Поемете по дясната галерия, тя ще ви изведе навън по друг път. Каквото и да правите, не влизайте в залата с дневниците. Ако успеете да се измъкнете живи, не казвайте на никого какво сте видели тук. Моля ви, трябва да ми обещаете, че…

Очите му се затвориха. Ръдърфорд вече бе на крака. Той изгледа фенерчето си, чиято светлина бързо отслабваше. Обиколи подиума и спря до ръба на пълния с вода ров. Той беше широк три метра, а в края му се издигаше каменната стена на пещерата, която стигаше до тавана й. Водата в рова спокойно можеше да е и машинно масло — беше абсолютно невъзможно да се види колко е дълбока или какво се крие под повърхността й.

Катрин внимателно постави главата на ранения египтянин на земята и се измъкна изпод него. Докато го правеше, прошепна едва чута клетва:

— Поамандре, обещавам… Само се дръж…

Ръдърфорд обикаляше повърхността на водата с фенерчето си в опит да открие такъв ъгъл, от който ще успее да забележи какво всъщност се крие отдолу. Катрин застана до него.

— Виждаш ли нещо?

— Абсолютно нищичко. Безсмислено е.

Тя погледна назад към Поамандре и отново огледа водата.

— Нямаме избор, трябва да опитаме. В противен случай ще останем тук. Безумов ще успее, а Поамандре ще умре.

Тя се хвана за ръката на Ръдърфорд, изрита обувките си встрани и стъпи във водата. Ставаше дълбоко почти веднага. Катрин приседна на ръба на рова и внимателно се отпусна надолу. Водата беше леденостудена и черна като катран. В мига, в който се потопи изцяло, сякаш през всеки атом от тялото й премина електрически заряд. Тя задиша учестено и замаха с крака, за да се задържи над водата. Хвана се за ръба на скалата, вдигна поглед към Джеймс и стабилизира дишането си.

— Идваш ли?

Ръдърфорд мълчаливо изу обувките си и се потопи в ледената вода, а очите му се разшириха от изненада и шок.

— Добре, хайде сега да видим какво има долу…

Той си пое дълбоко дъх и изчезна под повърхността. Всичко бе черно. Всичко бе тихо и студено. Джеймс се гмурна и след малко докосна скалата на отсрещния бряг. Опипа я. Беше груба и назъбена. Въздухът му започна да свършва, а и не беше лесно да се държи под водата. Ръдърфорд заопипва наоколо като слепец и внезапно откри онова, което търсеше. Под него, вдясно, скалата изчезваше и отстъпваше място на тунел. Джеймс заопипва трескаво и установи, че тунелът е широк поне около метър. Напълно достатъчно. Той се стрелна към повърхността, изпусна въздуха и се озова отново в пещерата.

— Открих го, Поамандре е прав, там долу е.

Заплува към разтрепераната Катрин.

— Аз ще тръгна пръв. Следвай ме. Ако ти свърши въздухът, върни се обратно.

Двамата си поеха дълбоко въздух, потопиха глави под ледената вода и се стрелнаха в леденостудените води на подземното царство.

 

 

Ръдърфорд се насочи право към тунела. Този път го намери почти веднага, но се поколеба за миг, преди да се впусне в неизвестното. След три силни загребвания продължаваше да плува под вода. Усети, че дробовете му се напрягат. Катрин, между другото отличен плувец, го следваше неотлъчно. Усещаше вълничките, предизвикани от краката му. Опитваше се да запази спокойствие. Още едно загребване, още едно загребване. Паниката започваше да настъпва, когато внезапно Ръдърфорд установи, че вижда ръцете си във водата. Имаше светлина.

Той с облекчение се насочи нагоре, а Катрин го следваше по петите. Двамата излязоха на повърхността почти едновременно и се огледаха объркано. Поемаха си въздух на големи глътки.

— Къде ли се намираме? — успя да избърбори Ръдърфорд.

Бяха в нещо подобно на миниатюрен басейн с размери два на два метра, с ръбове от прилежно полиран гранит. Басейнът се помещаваше в тясна стая, широка четири метра и дълга още толкова, с височина от метър и половина. Две изящно изработени стъпала извеждаха от басейна към ниска врата, която се отваряше в тъмен тунел. Самата стая имаше гладки стени, почти без драскотини, подобно на вътрешността на царската камера. Стените бяха украсени с йероглифи, изрисувани с някаква златна боя, благодарение на която блестяха в мрака. Таванът на малката стая също блестеше. Бе покрит с хиляди светещи точки. Катрин усети, че дъхът й спира от цялата тази красота.

— Това е невероятно! Виж, всичко това са звезди! Погледни само, това над нас не е ли съзвездието Орион?

Ръдърфорд се издърпа, качи се на стъпалата, излезе и й подаде ръка. Стояха така в продължение на около минута, омагьосани от странните светлини.

Той заговори на пресекулки:

— Тези йероглифи… За пръв път ги виждам… Не познавам нито един от тях… Това са неизвестни символи. Представи си само какво ще си помисли светът… Представи си какво означават…

Катрин обаче гледаше към сумрачния тунел от другата страна на вратата.

— Според теб какво има там?

Двамата пристъпиха към вратата и се загледаха в сумрака отвъд.

— Нямам никаква представа… Това е просто невероятно…

Ръдърфорд не можеше да откъсне очи от ослепително красивите стени.

Катрин пристъпи в тунела. Не беше чак толкова тъмен, колкото изглеждаше. И по неговия свод бяха изографисани звезди, които в известна степен го осветяваха. Тя се зае да изследва тунела с разтуптяно от вълнение сърце. Ръдърфорд хвърли последен поглед към невероятните символи по стените и тавана и я последва.

 

 

Първият изстрел над платото на Гиза проехтя в момента, в който Безумов стигна най-долния ред от каменни блокове, от южната страна на Голямата пирамида. Вятърът донесе до ушите му звука на гласове, както и откъслечни думи, но не на арабски, а на английски. Някой го беше видял. Той притисна камъка Бенбен до гърдите си и с помощта на свободната си ръка се изкачи върху първия ред от каменни блокове. Чувстваше се като лилипут в страна на гиганти. Огромните десеттонни гранитни блокове стигаха почти до брадичката му. Той се обърна да огледа пустинята, а гърбът му плътно се прилепи до гигантските камъни от втория ред. Наоколо не се виждаше никой. По кого ли стрелят? Къде са?

Внезапно високо в нощното небе, близо до върха на пирамидата, избухна пламък, който ужасно наподобяваше фойерверк.

„Значи все още не са ме забелязали…“

Той внимателно се извърна върху тясното стъпало и с усилие се изкачи върху втория ред от каменни блокове. Пламъкът, който за миг се бе издигнал от южната страна, повися в небесата, вятърът го подхвана и с невероятна скорост го запрати в пустинята. Безумов отново потъна в мрак.

Закатери се лудешки нагоре, като всяка следваща стъпка му костваше огромни усилия. Минутите минаваха. Небето се освети от нов пламък. Безумов се притисна към камъка и положи всички усилия да стане невидим. Вече бе на средата на пирамидата. Гледката надолу към пясъците беше зашеметяваща. Забеляза, че към първия ред от каменни блокове тичат някакви фигурки. Вторият пламък също бе подхванат от пустинния вятър и отнесен във вътрешността. Освен пламъка вятърът подхващаше милиони песъчинки от дюните и ги запращаше във всевъзможни посоки. Дали знаят, че се катери по пирамидата? Той отново се извърна към нея и продължи пътя си. Нямаше къде да се скрие, трябваше да продължи да се изкачва. Сега, вече високо, гранитните блокове ставаха все по-малки, което си бе истинско щастие. Безумов увеличи скоростта. Внезапно, за негов ужас, един лъч светлина премина близо до протегнатата му дясна ръка. Продължи да се издига по могъщото тяло на пирамидата и подобно на жълт призрак се защура на различни страни. Безумов отново замръзна. До върха му оставаше още малко. Метна поглед надолу и забеляза фигурките на четирима мъже, застанали до южната основа на пирамидата. Един от тях държеше мощен фенер. Руснакът отчаяно се огледа вляво и вдясно. До върха му оставаше съвсем малко, а ръбът между южната и западната страна на пирамидата се намираше само на около десет метра вляво. Той се притисна още по-плътно към камъка и започна да се придвижва странишком към него. Лъчът на прожектора обхождаше стената на пирамидата наоколо. Беше само на около два метра от него. В следващия миг спря точно върху Безумов. Извади го от мрака, освети гърдите и главата му и го уподоби на ангел на фона на нощното небе.

Стрелбата последва почти незабавно и куршумите се разпищяха по камъните близо до руснака. При удара си в гранита парчетата олово издаваха зловещи тупкащи звуци. Безумов забърза отчаяно към ъгъла, за миг изгуби равновесие и накрая се метна рисковано, но все пак успя да се прехвърли на западната стена. Преследвачите му се затичаха около основата на пирамидата. Имаше на разположение само няколко секунди. Погледна нагоре — оставаше му съвсем малко. Безумов внимателно постави камъка Бенбен на едно стъпало над главата си, извади револвера, впрегна всичките си знания и умения, получени през дългогодишното му обучение в съветската армия, и се зае методично да стреля.