Том Мартин
Пирамида (7)

5.

Катрин се чувстваше напълно безпомощна. Какво, за бога, трябваше да направи сега? Тя огледа кабинета на професора, познатите лавици с книги и мебели, и очите й се напълниха със сълзи. Всичко тук й напомняше, че никога повече няма да види стария си приятел.

Спомни си за първото посещение в селската къща на професора преди много години. Тогава тя все още учеше в „Йейл“ със стипендия „Родос“, а той, като близък приятел на родителите й, предложи да се грижи за нея по време на престоя й в Англия. Още тогава носеше бяла брада, която бе нещо като негова запазена марка.

— О, животът ми на учен отшелник едва ли ще се понрави на много хора — засмя се той.

Разхождаха се в потъналата в цветя и ниски храсти градина на къщата с малко изкуствено езерце в средата. После поеха през окъпаните от слънце ливади към горите, с които граничеше домът на професор Кент. Пейзажът бе поразителен по типично английски начин и Катрин добре разбираше защо професорът черпи такива сили от природата наоколо.

— Разбира се, че не ми трябват сто и четирийсет декара. Нямам намерение да ставам член на поземлената аристокрация. Купих толкова много земя единствено за да се предпазя от случилото се в последното село, което обитавах, преди да дойда тук. За десетте години, прекарани в него, станах свидетел на варварското му унищожение. Сякаш самият Чингис хан се бе заел със задачата да го превърне в пустиня. Когато закриха пощата, кръчмата и училището, сякаш му изтръгнаха сърцето. Не мина много и едрият бизнес налапа и красивия пейзаж наоколо. При първото ми посещение там хората се гордееха с цъфналите макове по ливадите през лятото и с лютичетата, които растяха досами нивите със златни жита. Гледката в летен ден, с надвисналото кобалтовосиньо небе, сигурно беше най-фантастичната от тази страна на Юпитер! Полетата с диви цветя обаче отдавна ги няма. Мястото им е заето от прилежно подстригани морави между бездушните кули на някакъв бизнес парк.

„Професорът говори изключително елегично“, реши тогава Катрин. Той й разказваше за древната връзка между хората и земята, която обработват, за редуващите се годишни времена и за безвъзвратната загуба на тази връзка. Хората насреща му обикновено се мръщеха неразбиращо на подобни приказки. Когато намери поддръжници сред привържениците на екодвижението в Оксфорд, които идваха при него на велосипеди, възрастните му колеги в колежа започнаха да му се подиграват, че се е превърнал в местния гуру, и се забавляваха с подобни шеги на вечеря. За Катрин обаче професорът си остана изключително дискретен и любезен човек.

Отидоха до реката, приседнаха на брега и се заслушаха в нежния ромон на водата. Тя си спомни, че професорът си беше свалил обувките. Тогава гледката на уважавания учен, който плацика босите си стъпала във водата, й се бе сторила изключително комична.

— В което и кътче на планетата да идеш, заварваш все едно и също — изсечени гори и пресушени блата. Замърсяването е с катастрофални размери. Всеки ден изчезват животински видове, магнитното поле на планетата се измества и никой не знае какво ще последва от това. Озоновият слой, който предпазва всички живи организми от ултравиолетовата слънчева радиация, бързо изтънява и въздухът, който дишаме всеки ден, обеднява на кислород за сметка на въглеродния двуокис. Тази отрова ни задушава и нагорещява планетата. Защо правим всичко това? Защото сме безкрайно отдадени на идеята за икономически прогрес, а социалните ни институции са напълно неспособни да съзрат естеството на проблема и следователно да се преборят с него. Борбата просто изисква повече въображение и жертви. Защо не пробваш водата, скъпа? Страхотна е.

Катрин се усмихна, събу обувки и потопи босите си крака в реката. Професорът се оказа прав — чувството от допира на водата до кожата беше страхотно. Освен това, както му каза, тя беше американка в чужда страна, така че бе важно да се приобщи към местните нрави.

— Абсолютно! Ще откриеш, че в тях има ужасно много здрав разум. Човек трябва максимално да се възползва от такъв прекрасен топъл ден в Англия! — възкликна тогава професорът. — Но за да отговорим на този въпрос — продължи той с по-сериозен тон, — трябва да осъзнаем, че индустриалното ни общество, с все по-могъщите си институции, с опиянението си от растежа и технологиите, все повече и повече губи представа какви всъщност са истинските цели в живота. Трябва да се пробудим и да видим, че самата структура на обществото ни позволява възникването на подобни гигантски властнически образувания, образувания, които заживяват свой собствен живот и се превръщат в нещо повече от съставните си части. Целта ни днес, в двайсет и първи век, трябва да е разбиването на огромната концентрация на власт, не бива да позволяваме на разрушителните й сили да се развият. Ако го сторят, ще засмучат всички ни и ще ни унищожат. Аз обаче не съм оптимист. Властта има своя собствена логика на развитие и отлично знае как да предизвика най-лошите страни на човешката природа.

Катрин разбра какво има предвид професорът, макар краката й в прохладната река и прелестният пейзаж наоколо да се опитваха да я разсеят от разсъжденията му.

— Опасявам се, че ужасно ти досаждам — забеляза професор Кент, — освен това е време да ти предложа чаша чай. Колко ужасен съм станал — да примамя нов студент в къщата си, само и само да го залея с порой от думи и дори да не предложа нещо освежително!

Върнаха се боси през високата трева, избуяла току до края на гората, и влязоха в градината на професора засмени и волни като птички.

— Когато ми казаха, че отивам в Оскфорд, определено си представях нещо съвсем различно — призна Катрин. — Благодаря, професоре.

Ужасната реалност под формата на силно и настоятелно тропане по вратата на кабинета стресна Катрин и я откъсна от щастливите спомени и мислите й…