Том Мартин
Пирамида (59)

57.

Катрин и Ръдърфорд изминаха половината западна страна на пирамидата, където бе скелето, по което стълбата се качваше към входа. Когато наближиха, Катрин се огледа наоколо из тълпата туристи и се помъчи да установи дали някой не е тук специално заради тях. Забеляза един човек, който очевидно бе сам, отдалечен от групите. Носеше арабско облекло, но не гледаше към нея. Изгледа и някакво семейство, което напредваше през пясъците. Реши, че се безопасни, но напоследък всичко се променяше с такава бързина, а хич не й се щеше да попаднат в капан точно под земята. Рано или късно Безумов щеше да се появи отнякъде и Катрин бе сигурна, че въобще няма да се зарадва на срещата им.

Ръдърфорд я погледна.

— Хайде да влизаме, нали затова дойдохме дотук.

Той също се притесняваше, така че се запътиха бързешком нагоре по стълбите с наведени глави. Влязоха през вратата, наподобяваща вход на пещера. Катрин метна последен поглед през рамо към външния свят и паркиралите наблизо коли. На паркинга цареше несекващо оживление, постоянно идваха и си отиваха все нови и нови коли. Тя още не беше стъпила в големия тунел, а клаустрофобията вече я бе сграбчила за гърлото.

Ръдърфорд тръгна напред, влезе в тунела и прокара длан по неравната стена.

— Не обръщай внимание на този тунел — той е без значение. Направен е от арабски работници, а не от истинските строители на пирамидата, та затова не прилича на нищо. Казват му Дупката на Мамун. Наречен е така на името на египетския халиф, наредил да го прокопаят.

Двамата пристъпваха мълчаливо в зле осветения тунел, докато не стигнаха до основния коридор. Той водеше надолу, към мрачните подземия на пирамидата. Въпреки че на тавана му бяха окачени лампи на равни интервали разстояние, краят не се виждаше. Самият коридор наподобяваше вътрешността на гигантска машина. Каменните стени бяха гладки като стъкло. Гледката беше поразителна.

„Това е наистина невероятно. Не е възможно да е просто гробница. Трябва да е някакъв механизъм. Функционалността му личи отвсякъде“.

Ръдърфорд й се усмихна.

— Подозирах, че ще се впечатлиш. Коридорът върви право надолу в продължение на сто и шест метра под ъгъл от двайсет и шест градуса, което е точно наполовина на петдесет и два градусовия наклон на стените на пирамидата. По-удивителното обаче е, че през целия път наклонът не се отклонява с повече от 2–3 сантиметра. Дори в наши дни постигането на подобна точност е почти невъзможно.

Ръдърфорд я поведе надолу по коридора.

— Сега отиваме към галерията.

Докато вървяха, Катрин постоянно въртеше глава и оглеждаше тънещите в сумрак стени. Сенките им постоянно чертаеха странни фигури наоколо. Стъпките им шумно отекваха в царящата наоколо тишина. В един момент й се стори, че чува нечии други стъпки да отекват зад гърбовете им. Реши, че няма какво да направят и просто трябва да продължат напред. Установи, че диша учестено и на пресекулки, и направи усилие да се успокои. Най-сетне се спуснаха по някакви наскоро изрязани в камъка стъпала и се озоваха в коридор, който водеше нагоре. Той сякаш бе огледално изображение на тунела, от който току-що бяха излезли. Същият перфекционизъм, същите невъзможни за постигане ъгли, само дето този път тръгна ха нагоре. Усещането й за клаустрофобия се засили. Таванът бе само на около метър и двайсет, а въздухът ставаше все по-задушлив. Те продължиха да се изкачват приведени на две.

След като повървяха така в продължение на няколко минути, тесният тунел внезапно свърши в обширна камера, дълга около петдесет метра и висока поне десет. Таванът бе леко наклонен и на места извит. Ръдърфорд с облекчение се изправи в цял ръст и се протегна.

— Пфу, честно казано, вече взе малко да ме дострашава в този тунел.

Катрин мълчаливо избърса потта от челото си. Не й се щеше да признава точно колко я е страх. Чувството, че някой ги е проследил чак тук, до вътрешността на пирамидата, с намерението зловещо да им отмъсти, не я напускаше. Тя се опита да се отърси от налегналите я тягостни съмнения и погледна към пода на камерата, който леко се издигаше пред тях.

— Какво е това? — попита и посочи един ров, който пресичаше цялата камера пред тях. — Прилича на вдлъбнатина за някакъв механизъм или нещо подобно. Моля те само не ми казвай, че не знаеш какво е.

Ръдърфорд се усмихна извинително. Катрин поклати глава и двамата се запътиха нагоре през голямата галерия.

След като преминаха още един коридор, най-сетне се озоваха в голямо помещение. Ръдърфорд се протегна, разтърка гърба си и понагласи раницата.

— Ето ни най-сетне в царската камера.

Катрин застана до рамото му и потискащите мащаби на помещението тутакси я поразиха. Ужаси се само като си представи колко тона каменни блокове висят над главите им. Стори й се, че камъните, използвани за изработката на стените, постепенно се приближават от всички страни и заплашват да ги смачкат.

„Ако сега някой дойде тук да ни убие, никой няма да чуе. Никой няма да разбере…“

Лицето на Ръдърфорд бе покрито с дребни капчици пот.

— Какво е това? — попита Катрин и посочи един каменен сандък с големината на човешко тяло в далечния край на залата.

— Това е някакъв ковчег от гранит. Празен е, ела да надникнем вътре.

Приближиха се до сандъка и го огледаха. Ръдърфорд отвори пътеводителя си и замърмори мерките на сандъка. Внезапно се спря и възкликна:

— Божичко! Имперските мерки, които все още използваме в Англия и Америка, инчовете и футовете, са свързани с измервателната система, използвана при строежа на пирамидата и изработката на този сандък.

— Моля? Искаш да кажеш, че това нещо по някакъв начин е послужило за база на нашата измервателна система?

— Очевидно е така. Досега не бях разсъждавал за пирамидата от тази гледна точка, но имам чувството, че това е в основата на всичко. Сандъкът трябва да е поставен тук още в самото начало, тъй като е прекалено голям, за да го вкарат през тунела, от който току-що дойдохме. Това, което също е интересно, е, че вътрешните му ъгли са абсолютно прави. Подобно нещо със сигурност не може да се постите без използване на съвременни технологии. Нужни са тонове налягане и диамантени ножове, за да издълбаеш гранита по този начин.

Точно тогава на Катрин й хрумна нещо.

— Чакай малко — попита тя с очевидно стреснат тон, — я прочети пак мерките, които каза преди малко?

Молбата й озадачи Ръдърфорд и той я изгледа внимателно, преди да обърне поглед отново към пътеводителя и да прочете:

— Вътрешната страна е дълга шест фута и шест цяло и шест инча…

— Да — прекъсна го Катрин. — И на мен така ми се стори, че каза. При положение че вече знаем за манията им към прецизност, това не може да е случайно. Дължината от вътрешната страна на този античен сандък, скрит в сърцето на най-старата и тайнствена постройка на света, е шест, шест, шест — дяволското число.

В този миг осветлението потрепна, лампите изгаснаха и в помещението се възцари непрогледен мрак. Сърцето на Катрин подскочи. Ръдърфорд почувства пристъп на неконтролируема паника, която тръгна от корема към гърдите му.

Лампите отново проблеснаха и светлината се върна. Джеймс изглеждаше състарен поне с десет години.

— Добре, няма да стоим тук и секунда повече, отколкото се налага.

Катрин си пое дъх.

— Напълно съм съгласна с теб.

Лампите продължаваха да светят. Ръдърфорд избърса потта от челото си с ръкав и отново заговори. Гласът му звучеше нервно:

— Шест шест шест всъщност не е числото на звяра.

Катрин не го разбра и се огледа из подобното на гробница помещение.

— Как така не е?

— Всъщност идеята е много по-стара от самото християнство. Това е езическото число на Слънцето или на земната сила. Алхимиците го свързват със сярата. В гематрията библейската фраза theos eini epi gaia — „Аз съм бог на земята“ — е със стойност шест шест шест. Впоследствие християните изгубили връзка с древното знание и символичната сила на числото започнала да ги плаши.

Ръдърфорд разтърка зачервеното си чело с длан и се огледа нервно наоколо.

— Има и още нещо много важно. Побързай, ела тук.

Той се приближи до южната стена на камерата. Катрин го последва припряно. През цялото време се притесняваше, че осветлението отново ще изгасне, и дяволски й се искаше да си бяха донесли факла. Ръдърфорд посочи малка дупка.

— Ето този проход тук върви директно през каменните блокове на пирамидата. Както и всичко останало тук, тунелът е абсолютно прав. Прокаран е точно през сърцевината на пирамидата под ъгъл четирийсет и пет градуса. Хиляди и хиляди каменни блокове са били издълбани един по един, за да може да се прокара този проход. Но това е само част от истината. Ако продължиш мислено правата на тунела вън от пирамидата, в един момент тя пресича съзвездието Орион — свещена част от небесния небосклон за египетската религия. По същия начин тунелът, прокопан в камерата на царицата, пресича точно траекторията на звездата Сириус — също изключително важна. Йероглифът за Сириус се състои от звезда, пирамида и камъка Бенбен.

При споменаването на Сириус, Катрин усети рязко пробождане в гърдите. Тутакси се пренесе обратно в обляната в слънце аудитория на „Ол Соулс“ и лекцията си за загадките на племената на догоните. „Господи, какъв дълъг път изминахме. Онова, което допреди дни беше забавно научно упражнение, изведнъж се превърна във въпрос на живот и смърт“.

— Всяка камера — продължи Ръдърфорд — си има такъв тунел, чиято права пресича траекторията на точно определена звезда. Обикновено, когато правата на един от тунелите се изравни точно с местоположението на звездата, другите не са на една линия с тяхната звезда. Очевидно обаче през 2450 г. пр.н.е. всичките четири тунела са водели право към отредените им звезди.

— Питам се какво значение е имало това за строителите. Може би това е била годината, в която най-сетне са успели да се съвземат от разрушителната сила на потопа. Но в тази връзка със Сириус има нещо… — Катрин не можеше да пропъди догоните от главата си. — Може би носителите на светлината също са били посетени…

Ръдърфорд не успя да разбере за какво говори тя.

— Моля?

Катрин се спря.

— А, нищо. Просто е много странно. Във всеки случай, надали е случайно, че тунелите водят право към звездите.

Ръдърфорд метна тревожен поглед към осветлението, сякаш очакваше лампите отново да изгаснат.

— Хайде да поговорим за това отвън. Мисля, че напрежението тук ми идва в повече. От това затворено пространство ме хваща клаустрофобия.

Катрин се накани да тръгва.

— Не можеш да си представиш колко съм съгласна с теб.