Том Мартин
Пирамида (55)

53.

Рецепционистката в петзвездния „Нил Хилтън“ в Кайро гледаше с недоумение високия, добре облечен европеец, който стоеше пред нея единствено с малко куфарче в ръка. Носеше изискан снежнобял костюм, кафяви оксфордски обувки, бяла риза със скъпа синя вратовръзка и изглежда нямаше абсолютно никакъв багаж, освен куфарчето. Току-що се бе появил в хотела и беше поискал най-хубавата свободна стая.

— Извинете, сър, но как точно се пише името ви?

— Ч-Е-Х-О-В, Андрей Чехов.

Иван Безумов плъзна по мраморния плот към рецепционистката чисто нов руски паспорт и тя го взе.

— Моля ви, побързайте, времето ми е ценно.

Слънцето свободно нахлуваше през огромните прозорци на фоайето, от които се разкриваше величествен изглед към реката. В ярък контраст с шумната и потна тълпа отвън, прилежни келнери бързо и тихо се придвижваха из обширното фоайе, понесли табли с разхладителни напитки за туристите, настанили се в удобни кожени кресла.

Рецепционистката се прокашля нервно.

— Да, сър, съжалявам. Колко дни ще останете при нас, господин Чехов?

— Ами да речем, три дни засега. Трябва да е достатъчно.

— Искате ли стая с гледка към Нил, сър?

— Да. Само ви моля да побързате.

— Да, сър, разбира се. Ето това е ключът ви.

— Искам и кола с шофьор. Да е четири по четири, а шофьорът да говори добре руски. Освен това трябва да е на мое разположение двайсет и четири часа в денонощието. И преди още да сте попитали — парите са без значение. Ето кредитната ми карта. Сега ще се кача в стаята си за няколко часа. Моля ви, погрижете се, когато сляза, шофьорът да е на разположение във фоайето.

Безумов се извърна и закрачи по мраморния под към фоайето.

 

 

Високо над Средиземно море Катрин и Ръдърфорд отново бързаха през глава към неизвестното. Катрин затвори очи, защото претъпканият с хора самолет, на който се качиха съвсем скоро след последния си полет, й причиняваше клаустрофобия. Тя надигна бутилка минерална вода в опит да се пребори с обезводняването, причинено от продължителните пътувания със самолет. След като отпи пет-шест пъти от бутилката, изгледа Ръдърфорд. Лицето му бе образец за вглъбеност и концентрация — приятелят й четеше по диагонал книга, посветена на йероглифите. Катрин отпусна глава назад, въздъхна дълбоко и разтърка очи.

— Ооох… чувствам се просто разглобена. Но няма как, трябва да продължим. Повече от всякога съм решена да довършим това.

Ръдърфорд я изгледа с помътнели очи и отвърна мрачно:

— Да, аз също. Имам чувството обаче, че дори и нищо да не направим, пътешествието ни ще приключи в Египет.

Катрин се съгласи.

„Ще ми се да знам повече за Древен Египет. Всъщност, ми се ще да знам повече за всичко. Последните няколко дни се оказаха истинско интелектуално изпитание“.

Ужасно много неща зависеха от това дали обединените им познания и интелект ще им помогнат да разберат защо професорът е смятал, че светът е застрашен от нов катаклизъм.

„Дори и да разберем защо сме под угрозата да последваме съдбата на древните си прадеди, пак ще трябва да открием начин да предотвратим катастрофата и да спрем Безумов… Толкова ми се иска професорът да беше още с нас. Само ако можеше да е тук сега и да си поговорим“.

Катрин отново отвори очи и весело разклати глава на всички страни, за да протегне врат.

— Джеймс?

Ръдърфорд бе изцяло погълнат от четивото си и без да вдига очи от книгата, промърмори:

— Хмм?

— Надявам се да знаеш много повече от мен за мястото, на което отиваме.

Той бавно затвори книгата си и я натъпка в джоба на гърба на предната седалка. Извърна се към Катрин и се насили да пусне изморена усмивка.

— Е, в никакъв случай не съм световен капацитет. За сметка на това обаче вече съм бил няколко пъти в Египет. Със сигурност се чувствам по-уверен, отколкото бях в Южна Америка. Поне знам каква е общоприетата представа за Древен Египет. Работата е там, че след последните неща, които научихме, започвам да се питам дали общоприетата представа си струва дори хартията, на която е напечатана.

Катрин въздъхна.

— Съгласна съм. Готова съм да се обзаложа, че и тук ще се натъкнем на доста смущаващи аномалии. Освен това се хващам на бас, че прецесионните числа пак ще играят сериозна роля. Но лично аз съм пълен лаик. Всичко, което знам, е чутото от теб за Озирис и откъслечните спомени, останали в главата ми от училище. Явно съм прекарала прекалено много години в изучаване на звездите.

— Не можеш да знаеш всичко. Пък и без познанията ти за звездите вероятно въобще нямаше да стигнем дотук. Както и да е, може да си прекарала години наред в изучаване на теории, които след няколко часа ще разбием на пух и прах.

— Е, все трябва да започнем отнякъде. Може би, ако въобще са ти останали някакви сили, ще ми обясниш поне основните неща.

Ръдърфорд се поизправи в седалката и разкърши рамене, за да се разбуди.

— Преди да се заемем с историята — започна той, — трябва да отбележа няколко интересни географски факта. Първо, Гиза, където са построени пирамидите и където река Нил се разделя на път към Средиземно море, се намира точно на трийсет градуса северна ширина. Това означава, че пирамидите са разположени точно на една трета от разстоянието между екватора и Северния полюс. Преди никога не съм мислил, че това е важно, но заради теорията на Безумов и още повече заради връзката, която ти откри между прецесията и местонахождението на световните исторически паметници, внезапно реших, че фактът определено е от значение.

— Това е доста интересно. Искам да кажа, че едва ли е случайно съвпадение. Какво е другото нещо?

— Както и в предния случай, никога не съм се замислял над това, но се оказва, че местоположението на пирамидите е центърът на световната суша.

Катрин се намръщи.

— Какво имаш предвид? Аз съм почти сигурна, че центърът на световната суша е някъде насред Русия или Северна Америка.

Ръдърфорд поклати глава.

— Не и в този смисъл. Искам да кажа, че ако прокараш линия от полюс до полюс през меридиана, който минава точно в основата на Голямата пирамида, тази линия ще мине през повече суша, от която и да е друга линия, прокарана от север на юг през земното кълбо. Нещо повече, ако прокараш линия от изток на запад през паралела, който минава точно под пирамидите, тази линия също ще мине през повече суша, от която и да е друга линия. Ето виж.

Ръдърфорд се разрови из самолетните списания, изнамери карта на света, извади химикал и начерта две линии по дължина и ширина така, че да се пресичат в Гиза. Катрин се вторачи в рисунката. Внезапно изражението й се промени и очите й блеснаха от въодушевление.

— Това не ти ли напомня за потопа?

Ръдърфорд кимна изненадано.

— Да, сега, като го спомена, напомня ми. Предполагам, че водата трябва да преодолее най-голяма територия суша, за да залее пирамидите, в сравнение с всяко друго кътче на земята.

— Да, освен това пирамидите сигурно са били едно от първите късчета земя, които са изсъхнали след оттеглянето на водата!

Ръдърфорд се засмя.

— Така е, разбира се! Не се бях замислял за това. — Той замълча и се замисли. След известно време продължи: — Смята се, че историята на Древен Египет, каквато я познаваме, започва през 3000 г. пр.н.е. с фараон на име Менес. Знае се, че пирамидите и още много други важни паметници са изградени през първите петстотин години на царството, да речем докъм 2500 г. пр.н.е. Твърди се още, че религиозните текстове, издълбани и изографисани върху различни паметници и постройки, също принадлежат към тази епоха.

Катрин се замисли над думите му.

— А какво се е случило преди това? Имам предвид преди Менес?

— Ами според учените е имало един куп малки царства и подчинени територии. Тези малки държави така и не успели да постигнат нещо значително. В по-голямата си част са били примитивни общества, съставени от земеделци от неолита, които са обработвали бреговете на река Нил. Всичко, което днес се смята за велики постижения на египтяните, започва с фараонските времена, чието начало поставя Менес.

— Това ми звучи доста познато. Прекалено много ми напомня за начина, по който Виракоча и последователите му са заличени от учебниците по история.

Ръдърфорд измъкна друга книга от раницата си.

— Съгласен съм. Ето, прочети това. Аз ще се опитам малко да поспя.

Той сложи превръзката, раздадена от стюардесите, на очите си и уморено отпусна глава на облегалката.

Катрин се чувстваше възбудена, но също така и успокоена по някакъв начин, защото пътешествието отиваше към края си и по всичко изглеждаше, че в крайна сметка може и да открият отговор на въпросите си някъде из древните пясъци на пустинята.

Тя се сети за физиономиите на двамата мъже, които ги гонеха, за заплашителните им фигури, за усещането за груба сила, което витаеше около тях. Споменът я изплаши, прииска й се да избяга, да намери сигурно скривалище от тях, ако въобще такова съществува. Знаеше обаче, че трябва да довърши започнатото, да разбере истината. Тя метна поглед към Ръдърфорд и си даде сметка колко е щастлива, че е решил да дойде с нея, че не е сама в тази опасна авантюра.