Том Мартин
Пирамида (52)

50.

Беше събота сутрин. След изтощителен полет, включващ тричасов среднощен престой в Маями, Катрин и Ръдърфорд най-сетне кацнаха на „Хийтроу“ в Лондон. Ако не друго, полетът им даде възможност да се отдадат на изтощението си. В продължение на шестнайсет часа, прекарани във въздуха, те най-сетне се почувстваха спокойни, далеч от ноктите на врага, преследвал ги из целите Анди. Вярно, че нямаха възможност да свършат нищо друго, но поне си починаха.

От летище „Хийтроу“ си позволиха да наемат такси чак до Оксфорд. Преподавателските им заплати далеч не позволяваха подобно разточителство, но сега не беше моментът да се тревожат за подобни неща.

Спряха точно пред входа на „Ол Соулс“, Ръдърфорд изскочи от таксито и плати на шофьора. Отвори вратата на Катрин, взе раниците им от багажника и се загледа в елегантната фасада на сградата.

— Е, ето ни най-сетне тук. Нищо не се е променило.

Катрин хвърли подозрителен поглед зад оградата на колежа.

— Не съм много сигурна. Както и да е, да се надяваме, че поне Фон Дехенд е тук. Нямаме нито минута за губене.

Влязоха през ниската врата и се озоваха във фоайето, където се помещаваше портиерската стаичка. Катрин се огледа несигурно.

„Защо се чувствам толкова неспокойна? Всичко ми е толкова познато и все пак усещам някаква промяна…“

Тя направи крачка встрани и провери пощенската си кутия. Докато го правеше, се сети за плика с картите, който беше открила тук — картите, поставили начало на опасното им приключение. За нейно облекчение в пощенската кутия лежаха само две маловажни бележки. Тя се приближи към стаичката на портиера.

— Тук ли си, Фред? — подвикна.

След секунда портиерът се появи на вратата.

— Здравейте, доктор Донован. Много се радвам да ви видя. Прекрасен ден, нали?

„Аз не бих го описала така“, помисли си мрачно Катрин. Реши обаче да не звучи песимистично и отвърна на поздрава.

— Здравей, Фред, отбих се с надеждата да открия доктор Фон Дехенд. Тук ли е?

— Да, тук е. Оставете си багажа при мен, ще го наглеждам. А, докато не съм забравил да ви кажа, ректорът ви издирва под дърво и камък. Звъни ми през половин час и току слиза тук да ме пита не сте ли се появявали в колежа.

Катрин метна поглед към Ръдърфорд. Преди обаче да успее да каже каквото и да е, сухият, остър глас на ректора огласи фоайето. Оказа се, че стои зад гърба им, на входната врата. Високото му, пълно тяло запречваше цялата гледка към двора.

— Да. Ето ме отново тук. — Той изгледа сериозно Катрин и Ръдърфорд. — Значи току-що се връщате, а? Как беше пътуването?

— Какво пътуване, ректоре?

По лицето му изби лека червенина.

— А, просто реших, че сигурно сте ходили някъде. Търсих ви и вкъщи, но ви нямаше. Просто исках да ви съобщя, че съм свикал академичен съвет във вторник сутрин. Присъствието на всички е абсолютно задължително. Реших, че трябва да ви съобщя лично, за да няма обърквания.

Катрин го изгледа безизразно.

— Чудесно. Благодаря, значи ще се видим на съвета.

Ректорът постоя още малко на входната врата и после с известна доза несигурност се извърна и излезе на двора.

— Джеймс, хайде да идем да потърсим доктор Фон Дехенд.

Катрин се запъти по коридора, а Ръдърфорд я последва.

— Какво беше това?

Катрин изглеждаше напълно объркана.

— Нямам никаква представа, ужасно е странно. Ректорът обаче се държи особено от момента, в който ме извика, за да ми съобщи за смъртта на професора.