Том Мартин
Пирамида (51)

49.

Дойде време секретарят да напусне Ню Йорк. Хеликоптерът му кацна с неистово бръмчене на указаната за него площадка на летище „Джей Еф Кей“. Точен като швейцарски часовник, един чисто нов мерцедес се втурна по пистата и спря наблизо в очакване на пътника си. От колата излезе мрачен здравеняк, застана мирно и огледа наоколо. Вратата на хеликоптера се отвори, сгъваемата стълбичка се разгъна и секретарят слезе по нея само за да изчезне в облицованата с кожа вътрешност на мерцедеса. Телохранителят огледа още веднъж пустата писта наоколо и последва примера на шефа си. Само след секунди мерцедесът набираше скорост, устремен към частната писта на другия край на летището.

Секретарят Милър опита да се отпусне, пък било то и само за момент. Срещата в Кайро щеше да е последната му възможност да отправи обвиненията си към сенатора. Той се намръщи, наведе се напред и се обърна към човека на предната седалка:

— Кажи на пилота, че пътуваме към Кайро, но по пътя ще спрем в базата в Швейцария.

— Да, сър.

Милър затвори очи, отпусна глава на облегалката и усети как колата се носи по самолетната писта. Време бе да започне пътешествието си в Египет. Работата му в Северна Америка приключи, поне за известно време. Мислите му се насочиха към момичето и неговия придружител.

Той се присегна към телефона и набра номер в Оксфорд. След няколко позвънявания отсреща вдигнаха и се чу гласът на ректора на „Ол Соулс“.

— Звъня ти за момичето, Донован. Очаквам да се върне в Оксфорд.

Ректорът прозвуча смутен и извънредно изнервен:

— Какво искаш да направя сега? Сторих всичко, което беше по силите ми. Казах ти всичко, което знам. Не възнамерявам да правя нищо повече.

Секретарят Милър го отряза с презрителен тон:

— Не ставай смешен. Не разчитам, че някакви старчоци ще ми свършат работата. Просто искам внимателно и изкъсо да следиш какво прави и да се увериш, че в следващите няколко дни няма пак да хукне да обикаля света. Не искам да ни създава повече проблеми.

— Нищо няма да й се случи, нали?

— Това не те засяга. Просто те моля да я задържиш в Оксфорд до вторник.

— Та тя е само на двайсет и девет… Не мисля, че ще…

— Ректоре, започваш да ми лазиш по нервите. Има ли смисъл да напомням какви са ти задълженията? Не забравяй, че това е последният ти мандат преди пенсия. Нали не искаш цялата ти кариера да се срине заради някакви глупави разкрития точно преди пенсионирането ти?

Последва продължително мълчание.

— Ясно ли се изразих?

— Да, господин секретар. Напълно ясно.

Линията прекъсна.