Том Мартин
Пирамида (33)

31.

Гарата полека-лека се приближаваше. По перона се щураха индианци, а всички в купето задърпаха раниците и чантите си и се заприготвяха за слизане. Внезапно Катрин забеляза нещо, но в първия миг не повярва на очите си. Тя огледа отново късия, претъпкан с хора перон и сърцето й спря да бие за няколко секунди. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. На перона стоеше Иван Безумов, облечен в бял ленен костюм. Катрин си пое рязко въздух и седна обратно на мястото си, а спирачките на влака изскърцаха и вагонът им бавно премина покрай човека с бял костюм.

Тя изгледа невярващо Ръдърфорд.

— Сигурно няма да повярваш, но съм убедена, че току-що видях онзи странен руснак Безумов отвън. Стоеше на перона, а сега тръгна към нашия вагон. Какво, по дяволите, прави тук? Божичко, Джеймс, какво ще правим? Къде можем да се скрием?

Ръдърфорд едва не подскочи от изненада.

— Тук ли е? Не може да бъде.

Още докато изричаше думите, забеляза руснака, който определено се бе насочил към техния вагон, следван от двама здрави индианци.

Едва тогава влакът най-сетне спря сред какофония от скърцащи колелета и свистяща пара. Адреналинът блъскаше бясно във вените на Ръдърфорд, а той отчаяно се опитваше да измисли път за отстъпление. От перона имаше един-единствен изход, който се намираше в другия му край, но Безумов и оръженосците му вече го бяха блокирали.

Джеймс изтича по коридора и отвори вратата от другата страна на фургона, но тутакси замръзна от ужас. Вратата се залюля на пантите си, а под нея зейна заплашителен вертикален планински склон, който се спускаше стотици метри надолу чак до далечната река. Само още една стъпка и щеше да приключи земния си път. Той се овладя и се извърна на пети. Катрин стоеше като препарирана. Беше прекалено късно — човекът с белия ленен костюм вече беше пред вратата на вагона им.

Двамата се спогледаха ужасено, а времето сякаш спря. Иван Безумов хвана дръжката на вратата и я отвори. Обърна се към тях със силния си руски акцент:

— Доктор Донован и доктор Ръдърфорд. Добре дошли на Мачу Пикчу.

Джеймс онемя. През главата му препускаха объркани мисли.

„Дали ще ни застреля веднага? Каква въобще е ролята му в цялата история? Дали е убил и професора? — При тази мисъл усети как космите му настръхват от ужас. — Но ако не възнамерява да ни убива, какво тогава търси тук?“

Безумов им се усмихна широко и продължи:

— Моля ви, не ме гледайте така нещастно. Ужасно съжалявам за случилото се при последната ни среща. Държах се непочтително и крайно невъзпитано. Дайте ми поне една възможност да се реабилитирам.

Гневът в гърдите на Ръдърфорд надделя над страха и той отвърна:

— Безумов, какво, по дяволите, правите тук? Откъде знаете, че ще идваме в Мачу Пикчу? Как въобще се озовахте на това място?

— Съжалявам! Не искам да оставате с впечатление, че ви преследвам като някакъв маниак, но просто е крайно наложително да говорим. Видях се с ректора на колежа и той ми каза къде сте отишли.

По гърба на Катрин пробягаха ледени тръпки. „Откъде може да знае ректорът, че съм тръгнала за Перу?“

— Като се има предвид, че познавам работата на професора в детайли — продължи Безумов, — реших, че рано или късно ще дойдете тук. Хванах следващия полет след вашия и от Лима пристигнах направо тук. Чаках ви и се надявах скоро да се появите. Когато видях и двама ви, почувствах огромно облекчение, но в никакъв случай не съм искал да ви стресна, простете ми за това.

С маниер на инкски принц Безумов нареди на двамата индианци да вземат багажа на Ръдърфорд и Катрин. Джеймс незабавно застана на вратата на вагона, за да препречи пътя им. Катрин пристъпи до него, за да го подкрепи, а лицето й бе потъмняло от гняв и объркване. Безумов протегна ръка към нея и се усмихна очарователно:

— Моля, позволете да ви отведа в хотела ми.

Опитите му за кавалерство въобще не впечатлиха Катрин. Тя не го хареса особено още при първата им среща, а сега, след като се появи изневиделица тук, руснакът я обърка още повече, и то не само с присъствието си, а и с нетърпението и очевидната си нервност.

— Не, благодаря, няма да се възползваме от поканата. Предпочитаме да отседнем другаде.

Безумов тъжно поклати глава.

— Опасявам се, че автобусът вече е претъпкан с туристи, а свободни стаи има единствено в моя хотел. Колата ме чака пред гарата. Позволете ми да ви откарам. Можем да оставим багажа ви в хотела, а после да се поразходим из развалините. Ще ви изчакам.

Той се извърна и пое отривисто през перона. Катрин и Ръдърфорд слязоха от влака и го изгледаха. Изумлението не слизаше от лицето на Джеймс.

— Кой е този човек? Ние нямахме и представа, че ще дойдем тук, докато не говорихме с Ернан… Мислиш ли, че е на страната на враговете на професора, които и да са те? И защо така упорства да говори с теб? Просто невероятно! Прелетял е половината земно кълбо, само и само да те открие.

Катрин изглеждаше замислена.

— Не знам. Честно казано, чувствам се ужасно объркана. Но ме е страх от него.

Тя се извърна към Ръдърфорд и го изгледа.

— Какво ще правим? Да се опитаме ли да избягаме? Той обаче ще ни открие, нали? Ако е опасен, няма да предприеме нищо, докато не е изкопчил необходимата му информация. Може би все пак трябва да разговаряме с него и да видим какви връзки е поддържал с професора, без да му казваме каквото и да било. Какво ще кажеш за тази идея?

Протегна ръка, хвана Ръдърфорд за лакътя и лекичко го стисна. Той се замисли за момент, пое ръката й и кимна.