Том Мартин
Пирамида (28)

26.

Катрин изгледа умолително Ръдърфорд. Отчаяно й се искаше да продължат.

— Джеймс, наистина мисля, че трябва да тръгнем с Ернан…

Той я прекъсна по средата на изречението с ужасно напрегнат глас:

— Нека само да ти напомня какви са фактите. Тези маниаци, които и да са, вече убиха както Мигел Флорес, така и професор Кент. Ще убият и нас, без дори да се замислят. За тях животът ни не струва нищо. Правят каквото си искат навсякъде по света и ти го знаеш. А ние нямаме и най-малка представа какво точно търсим!

Ръдърфорд скочи на крака и закрачи нервно напред-назад между стола и камината.

Катрин не знаеше какво да каже. Започна колебливо:

— Това не е вярно. Знаем какво търсим — древна тайна, заровена в световната митология. Сигурна съм, че ако продължим да следваме нишката, оставена от професор Кент, ще научим още.

Катрин се притесняваше, защото това беше първият им спор. Отново осъзна, че сама не е в състояние да направи нищо и й трябва помощ. От друга страна, изгаряше от желание да продължи и се ядосваше, че той е на друго мнение. Ръдърфорд обаче, застанал пред камината със скръстени на гърдите ръце, изглеждаше по-непоколебим от всякога.

— Катрин, ако кажеш, че това, с което сме се заели, не е опасно, ще изтърсиш глупостта на годината. Професорът отлично е знаел колко могъщи и безпощадни са тези ужасни хора, които и да са. Защо иначе ще пише бележката, която ти е пратил? Според мен ще сме луди да продължим да ровичкаме.

Катрин просто не искаше да слуша какво й говори.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш, но не мога да се откажа точно сега. Възнамерявам да продължа и да разбера за какво точно става въпрос, независимо от опасностите.

В очите на Ръдърфорд избухнаха пламъци.

— А какво ще кажеш за живота ни? Не се ли притесняваш, че същата съдба може да сполети и нас?

— Готова съм да поема риска.

Той бавно изпусна въздуха от гърдите си, а по челото му се появиха бръчки. Обърна й гръб и се загледа през прозореца към задния двор на къщата.

Внезапно осъзна, че не може да понесе мисълта да не я види отново. Катрин нахълта в живота му само преди четиридесет и осем часа, преобърна го нагоре с краката и проклет да беше, ако я пуснеше да си иде. Решително се извърна към нея.

— Е, аз не съм готов…

Тя не искаше повече да го слуша. Сърцето й се сви. Гласът й се разтрепери, но все пак успя да изрече:

— Разбирам те. Много мило от твоя страна, че дойде чак дотук. Винаги ще съм ти признателна за това.

Разумните й думи обаче не потушиха страданието. Макар че едва се познаваха, Катрин не искаше да го изгуби, и то не само защото щеше да й се наложи сама да се изправи срещу опасностите.

Джеймс се усмихваше примирено насреща й.

— Нека довърша, доктор Донован. Не съм готов да те оставя сама да поемаш рискове. По всичко изглежда, че ще трябва да дойда с теб.