Том Мартин
Пирамида (25)

23.

Катрин и Ръдърфорд стояха на върха на стълбите пред огромните врати на министерството и оглеждаха морето от превозни средства, които бавно се въртяха по площада под краката им. Клаксоните не спираха да пищят, шумът беше непоносим, а изгорелите газове заплашваха да ги задушат.

Ръдърфорд пусна раницата си на земята и се вторачи в бъркотевицата, която представляваше Пласа майор. Застанал изправен на стълбите на министерството пред широкия площад, той внезапно се почувства ужасно уязвим. Инстинктите му закрещяха да се скрие, да се прибере обратно в сградата, да изчезне.

Катрин клатеше глава, а мислите й препускаха. „Флорес сигурно е убит. Прекалено голямо съвпадение е да го прегази кола само двадесет и четири часа след разговора ни. Но как е възможно някой да е узнал, че сме се свързали с него? Дали не са му подслушвали телефона? Кой и защо го е подслушвал? Който и да го е подслушвал, трябва да разполага със стройна организация, при това на международно ниво, и да е твърдо решен да спре онова, което са намислили професорът и Флорес. Флорес каза по телефона, че не са готови. За какво да са готови?“

В този миг студената ръка на логиката я стисна за гърлото и я хвърли в паника. Цялото й същество се разтрепери от ужас. „Но ако са убили Флорес само затова че си е говорил с нас, тогава…“

Тя се огледа паникьосано, замалко да се разплаче, изпита желание да се скрие някъде… Тогава отново си спомни за професора, за човечния, състрадателен мъж, убит хладнокръвно по причини, които все още не знае. Гневът се заборичка със страха, а увереността й отново нарасна.

„Няма да се отърват от нас толкова лесно. Няма да ни подчинят със страх“.

Напрегна се отчаяно, за да измисли какъв да е следващият им ход.

— Има ли някакъв смисъл да ходим в полицията… или в британското посолство?

— Не — отвърна твърдо Ръдърфорд и я изгледа. — Не разполагаме с никакви доказателства.

Катрин приседна върху чантата си. Просто не знаеше какво да прави. Усети, че помежду им се промъква някакъв хлад. Тя почти не познаваше Джеймс Ръдърфорд, а Джеймс Ръдърфорд от своя страна познаваше професора съвсем бегло.

„Горкият Джеймс. Сигурно си блъска главата какво прави тук. Но някъде трябва да има решение или поне подсказка как да продължим нататък“.

Ръдърфорд крачеше напред-назад по каменните плочи на стъпалата.

— Катрин, според мен просто трябва да тръгваме за летището. Искам да кажа, че се опитахме да помогнем, нали… Сега някой друг трябва да поеме щафетата. ЦРУ. Или пък МИ6. Не знам. Хора, които разбират от тези неща.

Той спря да говори и се обърна към нея. Тя беше потънала в мислите си.

Внезапно скочи на крака.

— Ще ме изчакаш ли за малко тук? Моля те наглеждай чантата ми, в нея са картите на професора.

Ръдърфорд се извърна на пети.

— Какво? Къде отиваш? Хей, защо се връщаш в министерството? Чакай…

Беше късно. Катрин изчезна между гигантските метални врати и сумракът на фоайето я погълна.

Останал сам на върха на стъпалата, Ръдърфорд се почувства така, сякаш на шията му е надяната примка и някой бавничко я стяга.