Том Мартин
Пирамида (23)

21.

На летището в Лима цареше празнично оживление. В мига, в който минаха през двойната летяща врата на излизане от митницата и се появиха в чакалнята с посрещаните, изпаднаха в лек шок. Първото, което им се наби на очи, бяха хората. След „Хийтроу“, пълно с добре облечени бизнесмени, с отпускари, теглещи добре опаковани куфари на колелца, където цареше усещането, че те подмятат като топче във флипер, хаосът на летището в Лима им подейства ободряващо. Шумът бе оглушителен, жегата — убийствена, а хилядите перуански индианци, мнозина с традиционните пончо и широкополи шапки, създаваха атмосферата на оживен градски пазар в тропиците.

Катрин и Джеймс се пребориха с купчината тела, които ги връхлитаха от всички страни, добраха се до стоянката на такситата и след кратко чакане успяха да се набутат в едно от тях. Попаднаха на голямо такси в американски стил, управлявано от приятелски настроен младеж на около двайсет години. Катрин едва успя да си поеме дъх от преживяното и да каже на шофьора да ги закара в града.

Той се ухили и запали колата. Таксито потегли с множество въздишки и поскърцвания и се включи в претъпканото мръсно шосе, водещо към Лима. Когато напуснаха зоната на летището, от двете им страни се заредиха бедняшки постройки; очевидно големият град беше пуснал пипала дори и тук.

Ръдърфорд наблюдаваше невярващо пейзажа отвън. Стори му се, че гледа пародия на американски или европейски град. Всичко изглеждаше направено на ръка, но вместо да го използват по предназначение, „строителите“ бяха решили да му дадат съвсем различно битие. Преден капак на кола служеше за покрив, а празен варел от масло — за душкабина. Групички мърляви дечица си играеха с боклуците по улицата.

„Значи това са прочутите южноамерикански бордеи“, помисли си той.

Катрин беше като омагьосана. След студената красота на Оксфорд, гледката отвън наподобяваше сцена от апокалипсиса. „Как е възможно човек да живее добре в тези убийствено мизерни условия?“ Тя се обърна към Ръдърфорд:

— Май виракоча няма да са особено щастливи, ако видят страната си в сегашното й състояние.

— Не, със сигурност няма да са доволни. Това е ужасно депресиращо. — Ръдърфорд продължаваше да гледа ужасено редиците от пригодени за живеене бордеи. — Предлагам да идем направо в Министерството на старините и да открием Флорес. Хотел ще търсим после. Какво ще кажеш?

— Добре идея. Иска ми се обаче някъде да пийнем кафе. Не успях много да спя по време на полета.

Ръдърфорд заровичка из раницата си и измъкна тефтера, в който беше записал адреса на министерството. Усмихна се и го подаде на Катрин.

— Май е по-добре ти да му го кажеш, иначе кой знае къде ще ни закара.

Тя се разсмя и заговори на шофьора. След като приключи с обясненията, отпусна глава на седалката и затвори очи. „Скоро ще разберем тайните на професор Кент и Мигел Флорес. И ще направим още една крачка към разкриването на причините за смъртта на професора…“

 

 

Министерството на старините се помещаваше в огромна, импозантна сграда в стил неокласицизъм, построена от северната страна на огромния и хаотичен Пласа майор в сърцето на Лима, на кръстопътя на четири от най-важните пътни артерии в столицата. В резултат на това от изгрев до залез площадът беше задръстен от превозни средства, които отчаяно се мъчеха да го прекосят и да продължат по пътя си; камиони от провинцията, градски автобуси, коли се опитваха да преодолеят задръстването, без да обръщат никакво внимание на пътните знаци или на сигналите на регулировчика.

След като на свой ред са включи в борбата, гмурна се в движението и успя да се откопчи от него, таксито най-сетне закова спирачки пред масивни каменни стълби. Катрин плати на шофьора, а Ръдърфорд издърпа чантите им от багажника. Двамата бързешком се отдалечиха от шума и облаците дим и забързаха нагоре по стълбите. На върха се изправиха пред огромна двукрила метална врата, която, за щастие, зееше отворена. Над вратата бе закачена бронзова емблема, изобразяваща кондор, с надпис „Министерио де антигуедадес“ под ноктите.

Фоайето представляваше сумрачна зала, в която цареше гробовно спокойствие. Подът и стените бяха облицовани с мрамор, а с височината на тавана можеше да се гордее всяка уважаваща себе си катедрала. Единствените мебели във фоайето бяха бюрото за информация и малкото диванче до него. Зад бюрото седеше младо момиче, което сякаш беше единствената жива душа в цялата сграда.

Те се приближиха към момичето и Катрин прочисти гърлото си, преди да го заговори:

— Buenos dias… идваме, за да се видим с Мигел Флорес. Аз съм Катрин Донован, а това е Джеймс Ръдърфорд. И двамата сме от университета „Оксфорд“.

Секретарката ги изгледа изключително стреснато и започна бързо да говори на испански.

— Разбираш ли какво казва? — обърна се Ръдърфорд към Катрин.

— Не — отвърна тя. — Говори прекалено бързо… Чакай малко… Май се обажда на някого.

Момичето каза нещо в слушалката, а след това я набута в ръката на Катрин.

— Hola — habla ingles? — попита Катрин.

За щастие човекът отсреща отвърна на английски. Гласът му прозвуча любезно и насърчително:

— Здравейте, аз съм заместник-министърът на старините. Разбрах, че идвате да се видите със сеньор Флорес?

Катрин се извърна към Ръдърфорд и му се усмихна заговорнически. Той я гледаше, докато тя слушаше гласа в телефонната слушалка. Внезапно Катрин ужасно пребледня, а ръката й се отпусна до тялото, без да изпуска слушалката. Извърна се и го изгледа. Вече не се усмихваше, очите й бяха пълни със сълзи. По лицето й се четеше истинска паника.

— Флорес е бил прегазен от кола тази сутрин, докато е идвал на работа. Мъртъв е.