Дж. Р. Уорд
Преродена любов (8)

6

В официалната трапезария на горния етаж храната, която ядеше Тор, седнал сред останалите присъстващи, беше само материя без вкус. По същия начин разговорът, воден на масата, се изразяваше просто в звуци без смисъл. Седящите от двете му страни бяха двуизмерни фигури и нищо повече.

Докато седеше с братята, жените им и гостите, всичко случващо се беше далечно и неясно петно.

Е, почти всичко.

В огромното помещение имаше само едно нещо, което му правеше впечатление.

Отвъд порцелана и среброто, от другата страна на букетите с цветя и пищните свещници, точно срещу неговото място, една фигура в роба седеше неподвижно и без да общува с никого. С качулката, закриваща главата й, единственото, което се виждаше от жената бяха две фини ръце, които от време на време отрязваха парче месо или гребваха ориз.

Тя се хранеше като птичка. Беше тиха като призрак.

И той нямаше представа защо е тук.

Беше я погребал в Древната страна под едно ябълково дърво с надеждата, че ароматните му цветове ще й дадат покой в смъртта. Бог знаеше, че краят на живота й никак не беше лесен.

А ето че сега тя отново беше жива и пристигна заедно с Пейн от Другата страна като неоспоримо доказателство, че когато опреше до Скрайб Върджин и даряваната от нея милост, всичко ставаше възможно.

— Още агнешко, господине? — попита един доген до лакътя му.

Стомахът на Тор беше като претъпкан куфар, но той продължаваше да чувства ставите си слаби и съзнанието си замъглено. Реши, че да яде повече, беше по-добре, отколкото да се подложи на изпитанието да се храни от жена, и кимна.

— Благодаря.

Докато сервираха още месо и ориз в чинията му, той огледа околните само за да има какво да прави.

Начело на масата седеше Рот — кралят, който господстваше над всичко и всички. Бет трябваше да седи на второто кресло в другия край на масата, но вместо това се намираше в скута на своя хелрен. И другото обичайно нещо беше, че Рот се занимаваше повече със своята шелан, отколкото с чинията си. Макар и вече напълно сляп, той я хранеше, повдигаше вилицата и я задържаше, а тя се накланяше, за да поеме онова, което й поднасяше.

Беше очевидно, че се гордее с жена си и с удоволствие се грижи за нея, топлотата помежду им трансформираше свирепото му и аристократично лице в почти нежен образ. И от време на време разкриваше уголемените си кучешки зъби, като че чакаше с нетърпение да се озоват насаме и да потъне в нея… по всички възможни начини.

Не беше нещо, което Тор искаше да вижда.

Извърна глава и пред погледа му попаднаха седящите един до друг Рив и Елена, които се гледаха влюбено. И Фюри и Кормия. И Зи и Бела.

Рейдж и Мери…

Намръщен, той се замисли как жената на Холивуд бе спасена от Скрайб Върджин. Намираше се на прага на смъртта, но бе върната обратно и получи в дар дълъг живот.

С работещата долу в клиниката доктор Джейн се беше случило същото. Мъртва, но завърнала се, я очакваха единствено прекрасни години заедно с нейния хелрен.

Тор прикова поглед в скритата под робата фигура срещу него.

В препълнения му стомах се надигна ярост и увеличи още повече напрежението. Изгубилата благоволение аристократка, сега известна под името Ноуан, също се беше върнала. Майката на расата я беше дарила с нов живот.

Ами неговата Уелси?

Мъртва и погребана. Нищо освен спомени и прах.

Завинаги.

Гневът му започваше да кипи и той се запита кого трябва да подкупи, за да се радва на подобна щедрост. Неговата Уелси беше жена със стойност също като тези трите. Защо не беше пожалена? Защо, по дяволите, и той не можеше също като тези трима мъже да гледа напред към оставащите му години? Защо той и неговата шелан не бяха срещнали милост, когато се нуждаеха най-много от нея?

 

 

Той се взираше в нея.

Не… Гледаше я враждебно.

От другата страна на масата Тормент, син на Харм, беше устремил суров и гневен поглед към Ноуан. Като че негодуваше не само срещу присъствието й в къщата, но и срещу всяка глътка въздух, влязла в дробовете й, и срещу всеки удар на сърцето й.

Изражението му не правеше услуга на лицето му. Вярно, че бе остарял, откакто го беше виждала за последно, макар че вампирите, особено онези с добро потекло, изглеждаха около двайсет и пет, трийсетгодишни почти до смъртта си. Но в това не се състоеше единствената промяна у него. Беше отслабнал много и независимо какви количества храна поглъщаше на масата, по костите му нямаше достатъчно плът, бузите му бяха хлътнали, челюстта му изпъкваше напред, а около очите му, потънали дълбоко в орбитите, имаше тъмни сенки.

На каквото и да се дължеше физическата му немощ, това не го спираше да се бие. Не се беше преоблякъл преди хранене и влажните му дрехи бяха покрити с петна от червена кръв и черна мазна течност, които даваха ясно да се разбере как прекарваха нощите си мъжете.

Все пак беше измил ръцете си.

Къде ли беше спътницата му, зачуди се тя. Не беше забелязвала присъствието на шелан. Може би бе останал необвързан през всичките тези години. Ако до него имаше жена, тя със сигурност щеше да е тук, за да го подкрепя.

Тя скри глава още по-дълбоко под качулката си и постави вилицата и ножа до чинията. Нямаше апетит за храна.

Нито за ехото от миналото. Но от него не можеше любезно да се откаже.

Тормент беше на нейната възраст, когато прекараха заедно всички онези месеци в укрепената хижа в Древната страна, дала им подслон от хапещия студ на зимата, от проливните дъждове на пролетта, от жегата на лятото и от есенните ветрове. Четири сезона бяха наблюдавали как расте коремът й заради новия живот в него, един пълен календарен цикъл, в който той и наставникът му Дариъс я бяха хранили и дарявали с грижи.

Не така трябваше да протече първата й бременност. Не по този начин трябваше да живее една жена с нейния произход. Нямаше нищо общо със съдбата, която беше имала предвид за себе си.

Твърде дръзко бе от нейна страна да има някакви очаквания. И както тогава, така и сега нямаше връщане назад. От мига, в който беше отвлечена и отделена от семейството си, у нея настъпи промяна, все едно че в лицето й беше плисната киселина, или тялото й беше изгорено до неузнаваемост, или пък беше изгубила крайниците, зрението или слуха си.

Но не това беше най-лошото. Не стига, че беше опозорена, но го бе сторил и симпат. А стресът бе провокирал настъпването на първия й период на нужда.

Прекара онези четири дълги сезона под сламения покрив на хижата с ясното съзнание, че в нея расте чудовище. Наистина, тя би изгубила социалния си статус, дори ако вампир я беше похитил и бе лишил семейството й от най-ценното у нея — девствеността й. Тя беше дъщеря на лийдайъра на съвета и преди отвличането й бе приемана като изключително ценна стока, която не биваше да се излага на показ освен при изключителни случаи, за да предизвика възхита, подобно на изящно бижу.

Всъщност баща й планираше да я обвърже с мъж, който да й осигури дори още по-луксозен живот от този, който й бе дало семейството…

С ужасяваща яснота си припомни, че решеше косата си, когато дочу тихото изщракване на френския прозорец.

Остави четката на тоалетната си масичка.

И после резето беше освободено от нечии чужди ръце…

В дългите мигове на безмълвие след това понякога си представяше, че през онази нощ се е спуснала в подземието на къщата заедно със семейството си. Но се беше почувствала зле — вероятно симптоми, предшестващи периода й на нужда — и бе останала горе, защото там имаше повече неща, с които да отвлича мислите си от безпокойството.

Да… Понякога се преструваше, че ги бе последвала долу, в мазето, и там най-накрая бе споделила с баща си за странната фигура, която често се появяваше на терасата пред спалнята й.

Така щеше да се спаси.

И да избави и воина отсреща от неговия гняв.

Използва кинжала на Тормент. Веднага след раждането посегна и му отне оръжието му. Неспособна да понесе реалността и това, какво е донесла на света, нямаща сили да поеме още една глътка въздух заради сполетялата я участ, тя насочи острието към корема си.

Последното, което чу, преди да я погълне светлината, беше неговият вик…

Изскърцването на стола му, който беше бутнал назад, за да се изправи, я накара да подскочи и всички около масата замълчаха, всички престанаха да се хранят, движенията им замряха и разговорите стихнаха, докато той вървеше към вратата.

Ноуан вдигна салфетката си и попи устните си под качулката. Останалите не я гледаха, като че ли не бяха забелязали как я бе фиксирал. Само ангелът с русите и черни кичури в другия край на масата не откъсваше очи от нея. Тя отмести поглед от него и забеляза, че Тормент излиза от билярдната зала от срещуположната страна на фоайето. Във всяка ръка държеше по една бутилка с някаква тъмна течност, а посърналото му лице наподобяваше мъртва маска.

Ноуан затвори очи и се опита да намери дълбоко в себе си силите, които щяха да й бъдат нужни, за да се приближи до мъжа, напуснал така рязко помещението. Дойде тук, в тази къща, за да промени нещата между себе си и дъщерята, която някога изостави.

Имаше обаче и друг, на когото дължеше извинение.

И макар думите на разкаяние да бяха основната й цел, щеше да започне с роклята, която искаше да му върне лично, веднага щом я почистеше и изгладеше. Жестът беше относително дребен. Но все пак щеше да е някакво начало, а и дрехата, която бе дал на дъщеря й, защото тя нямаше друго семейство, определено се предаваше от поколение на поколение в рода му.

Дори след всичките тези години той продължаваше да се грижи за Хексания.

Наистина беше достоен мъж.

Ноуан се опита да се оттегли тихо, но помещението отново потъна в мълчание, когато тя се надигна от стола си. С наведена глава тя напусна трапезарията не през портала, увенчан с арка, както стори той, а през вратата за прислугата, водеща към кухнята.

Накуцвайки сред печки и плотове и под неодобрителните погледи на догените, тя се запъти към задното стълбище — онова с голите бели стени и простите дървени стълби.

— Принадлежала е на неговата шелан.

Меките кожени подметки на пантофите й изскърцаха, когато се завъртя. Ангелът стоеше на първото стъпало под нея.

— Роклята — обясни той. — Уелесандра я е носила в нощта, когато са се обвързали преди близо двеста години.

— О, тогава може би трябва да я върна на неговата шелан…

— Тя е мъртва.

По гърба й полазиха студени тръпки.

— Мъртва…

— Един лесър я е застрелял в лицето. — Ноуан изстена, но белите му очи дори не примигнаха. — Била е бременна.

Ноуан посегна към парапета, а тялото й се олюля.

— Съжалявам — каза ангелът. — Нямам навика да подслаждам гадостите на живота, а ти трябва да си наясно в какво се забъркваш, щом се каниш да му я върнеш. Хекс трябваше да ти каже… Изненадан съм, че не го е направила.

Наистина. Не че бяха прекарали много време заедно, а и имаха достатъчно свои лични теми, около които пристъпваха на пръсти.

— Не знаех — произнесе тя най-накрая. — Кристалните купи за видения в Другата страна… Те никога… — Само че тя не беше мислила за Тормент, когато ги бе използвала. Тревожеше се за Хексания и мислите й бяха насочени към нея.

— Трагедиите също като любовта правят хората слепи — отбеляза Ласитър, като че прозрял разкаянието й.

— Няма да му я връщам. — Тя поклати глава. — Причиних достатъчно нещастия. Да му поднеса… роклята на неговата спътница…

— Ще бъде мил жест. Мисля, че трябва да му я върнеш. Може би това ще помогне.

— За какво? — попита тя смаяно.

— Ще му напомни, че вече я няма.

Ноуан се намръщи.

— Нима той е забравил?

— Ще се изненадаш, драга моя. Веригата от спомени трябва да бъде разкъсана… Затова ми се струва, че трябва да отнесеш роклята и да позволиш той да я получи от теб.

Ноуан се помъчи да си представи ситуацията.

— Колко жестоко. Не, ако толкова много държите да го измъчвате, сторете го сам.

Ангелът повдигна вежда.

— Не става дума за мъчение, а за приемане на реалността. Времето тече и той трябва да продължи напред. Отнеси му роклята.

— Защо толкова се интересувате от делата му?

— Неговата съдба е и моя.

— Как е възможно това?

— Довери ми се, не аз подредих нещата по този начин.

Ангелът впери поглед в нея, сякаш я предизвикваше да открие някаква измама в думите му.

— Простете ми — произнесе дрезгаво тя. — Но вече нараних достатъчно този прекрасен мъж. Не желая да ставам част от нищо, което би му донесло болка.

Ангелът разтри очи, като че имаше главоболие.

— Дявол да го вземе. Не му е нужно да бъде гален с перо. Трябва му един ритник отзад… И ако не го получи по най-бързия начин, лайната, в които е затънал сега, скоро ще му се струват като самия рай.

— Не разбирам нищо от това…

— Адът е място с много нива. И там, накъдето се е запътил, ще се чувства така, сякаш настоящата му агония е просто треска под нокътя.

Ноуан се сви притеснено, а после прочисти гърлото си.

— Изобщо не подбирате изразите си.

— Наистина ли? Не думай.

— Не мога… Не мога да направя това, което искате от мен.

— Напротив, можеш. Налага се.