Дж. Р. Уорд
Преродена любов (73)

71

Тор излезе гол и още мокър от душа, защото на вратата на спалнята му се почука силно и някак приглушено, сякаш се удряше с цяла длан, а не с кокалчетата, а след като от толкова много години беше брат, знаеше, че това можеше да е само един мъж.

— Рейдж? — Той се препаса с хавлиена кърпа и отиде да отвори. — Какво има, братко?

Мъжът стоеше в коридора и невероятно красивото му лице беше тържествено, а облеклото му се състоеше от бяла копринена роба, падаща от широките му рамене и вързана на кръста с прост бял шнур. На гърдите му в ножници от бяла кожа бяха препасани черните му кинжали.

— Здравей, братко, аз…

В неловкия момент, който последва, Тор беше този, който разчупи напрежението.

— Приличаш на поръсена с пудра захар поничка, Холивуд.

— Благодаря. — Братът забоде поглед в килима. — Слушай, донесох ти нещо. От мен и Мери е.

Той отвори дланта си и я протегна. В нея беше масивният златен ролекс, който Мери носеше — Рейдж й го беше дал на церемонията по обвързването им и беше символ на тяхната обич… и на подкрепата им.

Тор взе часовника и почувства топлината, която металът бе съхранил.

— Братко…

— Виж, просто искаме да знаеш, че сме с теб… Добавих обратно халките на каишката, та да стане на китката ти.

Тор го плъзна на ръката си и наистина, прилягаше му идеално.

— Благодаря ти. Ще го върна…

Рейдж протегна ръце и го дари с мечешката прегръдка, с която беше прочут — онази, от която ти изтръпваше гръбнакът и бързаш да напълниш гърди с въздух, за да се увериш, че някое ребро не е пробило белия ти дроб.

— Нямам думи, братко — рече Холивуд.

Тор го потупа по гърба и усети очертанията на татуирания дракон, като че той също му поднасяше съболезнованията си.

— Няма нищо. Разбирам, че е трудно.

Рейдж си тръгна и той тъкмо затвори вратата, когато се разнесе ново почукване.

Отвори я и видя насреща си Фюри и Зи, застанали един до друг. Близнаците бяха облечени със същите роби като тази на Рейдж, а очите им — също като тюркоазносините очи на Холивуд — бяха тъжни, безкрайно тъжни.

— Братко — промълви Фюри, като пристъпи напред и го прегърна. Когато го пусна, Примейлът му подаде нещо дълго и бяло. — За теб е.

Подаде му панделка, дълга метър и половина, на която със златен конец беше красиво избродирана молитва за сила.

— Избраниците, Кормия и аз сме с теб.

Тор се вгледа в извезаните на Древния език букви и повтори древните слова наум. Трябва да бе отнело часове труд на много, много ръце, помисли си той.

— Боже мой, красиво е…

Фантастично, помисли си, преглъщайки сълзите. След като само прелюдията към церемонията го разчувстваше така, какво ли следваше? Сигурно щеше съвсем да рухне на събитието.

Зейдист се прокашля. И когато братът, който мразеше да се докосва до други, се наведе и го обгърна с ръце, прегръдката му беше толкова нежна, че Тор се запита дали причината не е в липсата на навик. Или пък той изглеждаше точно толкова крехък, колкото се и чувстваше.

— Това е от моето семейство за твоето — прозвучаха тихите думи.

Братът му подаде малко парче пергамент и пръстите на Тор затрепериха, когато го отвори.

— О… боже…

В центъра му имаше малък червен отпечатък на длан. На малко дете… На Нала…

Няма нищо по-велико и ценно за един мъж от потомството му — особено ако е момиченце. Отпечатъкът на ръчичка беше символ, че Зи е готов да отдаде в подкрепа на своя брат всичко, което притежаваше; всичко, което той беше и някога щеше да бъде.

— По дяволите — продума Тор и шумно си пое дъх.

— Ще се видим долу — каза Фюри.

Наложи се те да затворят вратата.

Тор отстъпи назад и седна на леглото, като постави в скута си панделката и продължи да се взира в отпечатъка на детската ръчичка.

Когато прозвуча ново чукане, той не вдигна поглед.

— Да?

Беше Ви.

Братът изглеждаше скован и смутен, но пък той най-трудно от всички понасяше сантименталностите. Не каза нищо. Не се опита да го прегръща, и толкова по-добре.

Вместо това постави на леглото до Тор дървена кутия, издиша дим от турски тютюн и пое към вратата, сякаш нямаше търпение да излезе.

Ала на прага се спря.

— Винаги съм насреща, братко — каза.

— Знам, Ви. Винаги си бил.

Мъжът кимна и си тръгна, а Тор насочи вниманието си към махагоновата кутия. Когато отвори черната стоманена ключалка и вдигна капака, изруга полугласно.

Комплектът черни кинжали беше… зашеметяващ. Взе един, полюбува му се как приляга в дланта му и после видя, че на острието са гравирани символи.

Още молитви — четири на брой, по една на всяка страна на остриетата.

Всичките за сила.

Тези кинжали наистина не бяха за бой, бяха прекалено ценни. Господи, Ви трябва да бе работил цяла година над тях, може би и по-дълго. Разбира се, като всичко, изработено от брата в ковачницата му, бяха дяволски смъртоносни…

Следващото почукване трябва да беше от Бъч. Нямаше как да не е.

На Тор му се наложи да прочисти гърло, преди да изрече:

— Да?

Точно така, беше ченгето. Облечен в бяла роба като останалите, препасана с шнур. Братът влезе в стаята и се видя, че не държи нищо. Но не беше дошъл с празни ръце.

— Във вечер като тази — изрече с дрезгавия си глас — имам само вярата си. Това мога да предложа… защото няма думи в езика на смъртните, които да облекчат болката ти… Знам го от личен опит.

Той вдигна ръце зад врата си и зачовърка нещо. Когато отново ги отпусна, държеше тежката златна верижка и още по-тежкия златен кръст на нея, които никога, ама никога не сваляше.

— Знам, че моят Бог не е твой, но може ли да ти сложа това?

Тор кимна и сведе глава. Когато символът на католическата вяра беше провесен на врата му, той вдигна ръка и докосна краста. Всичкото това злато имаше невероятна тежест. Усещането беше приятно.

Бъч се наведе и стисна рамото на Тор.

— Ще се видим долу.

По дяволите. Той наистина не знаеше какво да каже вече.

Известно време седя така и се мъчеше да се стегне. Докато не чу нещо, идващо от вратата. Дращене, сякаш…

— Господарю? — промълви Тор, като се насили да се изправи и тръгна през стаята.

Пред краля винаги отваряш вратата. Без значение в какво състояние си.

Рот и Джордж влязоха заедно и кралят заговори с характерния си открит маниер.

— Няма да те питам как се чувстваш.

— Оценявам го, господарю. Защото наистина съм сломен.

— Че как няма да си?

— Сякаш е още по-трудно, когато всички са така внимателни.

— Да. Ами явно ще трябва да изтърпиш още малко внимание.

Кралят опипа пръста си. И после протегна напред…

— О, по дяволите, не. — Тор дръпна ръце и ги вдигна надалече, макар мъжът насреща му да беше сляп. — Не, не… И дума да не става…

— Нареждам ти да го вземеш.

Тор изруга. Изчака да види дали кралят няма да размисли.

Нямаше такава вероятност.

Докато Рот само се взираше право напред, Тор разбра, че ще изгуби този спор. Замаян, с чувство за пълна нереалност, той посегна и пое пръстена с черния диамант, носен винаги до този момент само от краля.

— Моята шелан и аз те подкрепяме. Носи го по време на церемонията, за да знаеш, че моята кръв, тялото ми и биещото ми сърце са твои.

Джордж се размърда и размаха опашка, сякаш да подкрепи казаното от господаря му.

— По дяволите.

Този път Тор беше този, който обви с ръце брата, и му бе отвърнато с рязка и властна прегръдка.

След като Рот и Джордж си тръгнаха, Тор се облегна от вътрешната страна на вратата.

Последното почукване беше тихо.

Изпъна тяло, поне да прилича на мъж, макар отвътре да се чувстваше като ревлива жена, отвори и се озова лице в лице с Джон Матю, застанал в коридора.

Момчето не си направи труда да заговори на езика на жестовете. Той хвана ръката на Тор, стисна я и в нея се озова… пръстенът на Дариъс.

— Той би искал да е тук и да те подкрепи — изписа Джон. — А този пръстен е единственото, което имам от него. Знам, че той би искал да го носиш на церемонията.

Тор се взираше в герба, гравиран в ценния метал, и си спомни за своя приятел, своя ментор, единствения баща, който беше имал.

— Това означава за мен… повече, отколкото можеш да си представиш.

— Ще бъда редом с теб — изписа Джон. — През цялото време.

— И аз ще съм до теб, синко.

Прегърнаха се и Тор затвори тихо вратата. Върна се до леглото, огледа символите от братята си… и знаеше, че когато се озовеше пред огромното изпитание, всички те щяха да са с него — не че някога бе имал съмнения по този въпрос.

Ала във всичко това нещо липсваше.

Есен.

Той имаше нужда от братята си. Имаше нужда от сина си. Ала имаше нужда и от нея. Надяваше се онова, което й бе казал, да е достатъчно, но имаше ситуации, в които стигаш до точка, от която няма връщане назад, рани, които никога не заздравяват.

А и може би тя имаше известно право за това с цикъла.

И все пак той се молеше нещата помежду им да не свършат дотук. Молеше се от все сърце.

 

 

Стоейки в стаята на Тор, Ласитър остана невидим. И добре, че го стори. Това влизане и излизане на мъже беше твърде мъчително. Цяло чудо бе как Тор го понесе, без да се разпадне.

Но най-сетне нещата си идваха по местата, каза си ангелът. След всичко най-после поемаха в правилната посока.

Беше прекарал предишната нощ и целия ден с извънредно мълчаливата Есен и по залез-слънце я беше оставил на мислите й, като се уповаваше на факта, че тя си припомняше отново и отново посещението на Тор и откриваше единствено искреност в думите му.

Ако тя се появеше тази вечер, той щеше да е свободен да се върне у дома. Щеше да е успял. Хубаво де, добре, те бяха успели. Истината бе, че той изпълняваше само ролята на страничен играч в делата им… само дето страшно много държеше и на двама им. И на Уелси също.

Недалече от него, Тор отиде до дрешника и видимо се опита да се стегне. Извади бяла роба, облече я и се върна до леглото да я препаше с великолепната панделка, донесена от Фюри. След това взе сгънатия пергамент, връчен му от Зи, затъкна го в панделката, сетне препаса белите кании и пъхна в тях красивите черни кинжали, изработени от Ви. Пръстенът с герба отиде на средния пръст на лявата му ръка, а черният диамант — на палеца на дясната ръка, с която се биеше.

С несвойствено чувство за добре свършена работа, Ласитър се замисли за всичките месеци, откакто се бе завърнал отново на земята. Припомни си как заедно с Тор и Есен бяха полагали усилия да спасят жената, която на свой ред… вярно, по различен начин, щеше да освободи всеки един от тях.

Да, Създателят беше наясно какво предстои, когато му възложи тази задача: Тор вече не беше същият. Есен не беше същата.

Самият Ласитър не беше същият, беше му просто невъзможно да се изолира от случващото се, да остане безразличен, да се държи, сякаш всичко това е без значение. А най-странното беше, че вече нямаше желание да се оттегли.

Помисли си, че много чистилища щяха да бъдат опразнени тази вечер и в буквалния, и в преносния смисъл — когато Уелси преминеше в Небитието, той най-сетне щеше да излезе от затвора си. А нейното освобождаване щеше да снеме бремето на Тор, така че и двамата щяха да са свободни.

Колкото до Есен, при добро развитие на нещата тя щеше да си позволи да обича един достоен мъж и на свой ред да бъде обичана, така че след всичките си години на страдание най-после можеше да започне да живее отново; щеше да бъде преродена, възкресена, да се завърне от мъртвите.

Ласитър се намръщи и в главата му зазвънтя странна аларма. Огледа се и почти очакваше да види лесъри, промъкващи се в имението или приземяващи се в градината от хеликоптери. Но не…

Преродена, възкресена, завърнала се от мъртвите.

Чистилището. Междувремието.

Да, каза си. Там, където беше Уелси.

Сграбчен от странна и необяснима паника, той се зачуди какъв е проблемът.

В този момент Тор замръзна и погледна към ъгъла.

— Ласитър?

Ангелът сви рамене и реши, че нищо не пречеше да се направи видим. Нямаше причина да се крие, макар че, когато прие форма, запази страха за себе си. Господи, ама какво му ставаше? Бяха пред финала. Само Есен трябваше да се появи на церемонията за изпращане в Небитието, а предвид как внимателно оглеждаше дрехите си, преди той да си тръгне, явно не се канеше цяла вечер да търка подове в онази хижа.

— Здравей — поздрави го братът. — Доколкото схващам, това беше.

— Да. — Ласитър се насили да се усмихне. — Да, със сигурност. Впрочем гордея се с теб. Справи се добре.

— Голяма похвала. — Мъжът разпери пръсти и огледа пръстените. — Но знаеш ли какво? Наистина съм готов да го направя. Не бях вярвал, че някога ще кажа това.

Ласитър кимна, а братът се обърна и се отправи към вратата. Точно преди да стигне до нея, той спря при дрешника, посегна в тъмното и издърпа полата на червената брачна рокля. Като потърка фината тъкан помежду палеца и показалеца си, устата му се раздвижи, сякаш говореше на сатена… или на покойната си шелан… или просто на себе си.

После пусна роклята и я остави да си виси в гардероба.

Излязоха заедно. Ласитър поспря, за да му даде за последен път своята подкрепа, преди да поеме по коридора със статуите.

Но с всяка крачка онази аларма зазвучаваше по-силно, докато звукът й завибрира в тялото на ангела, стомахът му се сви, а коленете му омекнаха.

Какъв му беше проблемът, по дяволите?

Нещата се подреждаха добре, отиваха към щастлив край. Защо тогава интуицията му подсказваше, че дебне прокоба?