Дж. Р. Уорд
Преродена любов (71)

69

От другата страна на Хъдсън, южно от имението на Братството, Есен седеше в мрака на хижата, все още в същото кресло, в което се беше настанила в началото на вечерта. Отдавна бе угасила лампите с мисълта си и заради липсата на осветление покритият със сняг пейзаж сияеше под лунните лъчи сякаш беше ден.

От мястото, където седеше, реката се виждаше като широка и неподвижна лента, макар да бе заледена само покрай бреговете.

Но тя виждаше много малко от гледката пред себе си, тъй като размишляваше над живота си.

Много часове бяха минали, откакто Хекс бе наминала да я види как е, луната беше променила положението си, черните сенки, хвърляни от дърветата, изпъстряха побелялата земя. В много отношения времето нямаше значение, но оказваше въздействие. Колкото по-дълго разсъждаваше над нещата, толкова по-ясно виждаше себе си и осъзнатото по-рано вече не я шокираше, а беше нещо, в което тя навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко…

Беше нещо, което я променяше.

Отначало тъмната ивица, прорязала зимния пейзаж, й се стори поредната сянка, хвърляна от ствол на дърво в края на имота. Но после тя се раздвижи.

Беше нещо живо.

Не беше животно.

Беше мъж.

Внезапен пристъп на страх я накара рязко да се изправи, но тогава на помощ й дойдоха инстинктите й и веднага й подсказаха кой е. Тормент…

Тормент беше тук.

Първата й мисъл беше да слезе в подземното скривалище и да се престори, че не го е видяла, и предвид факта, че той се спря на моравата, давайки й време да го разпознае, изглежда, сам й предлагаше такъв изход.

Но тя нямаше да побегне. Достатъчно пъти беше бягала, че да й стигат за няколко живота.

Стана от креслото, отиде до вратата, която се отваряше към реката, отключи я и я отвори широко. Скръстила ръце пред гърдите си, за да се предпази от студа, тя вдигна високо брадичка и го зачака да се приближи.

И той го направи. С изражение на мрачна решителност бавно закрачи към нея, а под тежките му обувки заледеният сняг заскърца. Изглеждаше си същият, все така висок и широкоплещест, с гъста коса, прорязана от бяла ивица, с красиво и сериозно лице, бръчиците по което издаваха богат житейски опит.

Тя си помисли колко странно бе, че търсеше да открие у него някаква метаморфоза. Очевидно приписваше собствената си трансформация на всичко и всички.

Той се спря пред нея, а тя се прокашля, задавена от мразовития въздух. Не заговори първа обаче. Това се падаше на него.

— Благодаря ти, че излезе — каза той.

Тя само кимна, тъй като не желаеше да го улеснява с любезното извинение, което се канеше да й поднесе. Не възнамеряваше повече да го улеснява… нито пък останалите.

— Бих искал да поговорим за малко, ако имаш време.

Студеният вятър проникваше през дрехите й, затова тя кимна и отстъпи назад. Преди хижата не й се бе виждала особено топла, но сега беше горещо като в тропиците. И някак тясно.

Есен седна отново на креслото си и го остави сам да реши дали да стои прав, или не.

Тор избра първото и застана точно пред нея. Пое си дълбоко дъх, за да събере сили, и заговори високо и ясно, сякаш беше репетирал думите си.

— Никога не бих могъл да се извиня достатъчно за онова, което ти казах. Беше съвършено несправедливо и непростимо. Няма прошка за такава постъпка, затова няма да се опитвам да я обясня. Аз просто…

— Знаеш ли какво? — прекъсна го тя с равен глас. — Част от мен много иска да те прати по дяволите… Да си вземеш извинението, морните очи и натежалото сърце и никога повече да не ме доближаваш.

След дълга пауза той кимна.

— Добре, разбрах. Уважавам желанието ти…

— Но — прекъсна го тя отново — прекарах цялата нощ да седя в това кресло и да разсъждавам над откровената ти тирада. Всъщност почти за нищо друго не мислих, след като си тръгнах. — Тя рязко отклони поглед към реката. — Вероятно си ме погребал в нощ като тази, нали?

— Да, така беше. Само че валеше сняг.

— Сигурно е било трудно да се копае в заледената земя.

— Трудно беше.

— То се знае, сдобил си се с мазоли като доказателство. — Тя отново погледна към него. — Честно казано, бях близо до пълен крах, когато си тръгна от стаята ми в тренировъчния център. За мен е важно да го осъзнаеш. След като ти си тръгна, у мен нямаше мисъл, нито чувство, можех единствено да дишам, и то само защото тялото ми го правеше без моя намеса.

Той издаде гърлен звук, сякаш угризенията бяха отнели гласа му и не можеше да проговори.

— Винаги съм знаела, че обичаш единствено Уелси и не само защото ми го каза още отначало, а защото през цялото време беше очевидно. И ти си прав, аз се влюбих в теб и се опитах да го скрия, защото знаех, че ще те нарани непоносимо мисълта как си допуснал друга жена достатъчно близо до себе си, че да… — Тя поклати глава, представяйки си отново как му бе въздействало това. — Наистина исках да ти спестя още болка и искрено желаех Уелси да е свободна. Нейната съдба беше почти толкова важна за мен, колкото и за теб, и не постъпих така, за да накажа себе си, а защото много те обичах.

Най-скъпа Скрайб Върджин, той сякаш се беше вкаменил. Дори едва дишаше.

— Чух, че се освобождаваш от дома, в който си живял с нея — продължи Есен. — И си сторил същото с вещите й. Предполагам, че опитваш нов начин да я освободиш, за да попадне в Небитието, и се надявам да имаш успех. Заради двама ви много се надявам.

— Дойдох тук да говорим за теб, не за нея — промълви той.

— Много мило от твоя страна и знай, че насочвам разговора към теб не защото се чувствам жертва на несподелена любов, а защото в нашите взаимоотношения всичко се въртеше около теб. Което бе по моя вина, но и защото такава е природата на завършилия цикъл.

— Цикъл?

Тя се изправи, за да създаде равнопоставеност помежду им.

— Също както сезоните оформят пълен цикъл, така е и с нас. Когато пътищата ни се пресякоха за пръв път, аз бях в центъра, моята себичност, фокусирането ми върху трагедията, която бях преживяла. Този път всичко се отнасяше до теб, до твоята себичност, до трагедията, която ти си преживял.

— О, господи, Есен…

— Както сам ми изтъкна, не можем да отричаме истината и не бива да се опитваме да го правим. Ето защо предлагам никой от нас да не се мъчи да се бори повече с нея. От този момент нататък сме квит, прегрешенията ни един към друг са заличени от действия и думи, които никой от нас не може да върне обратно. Винаги ще се разкайвам за положението, в което те поставих с твоя кинжал преди толкова много години, а ти не е нужно да ми казваш какво дълбоко съжаление изпитваш, като стоиш сега пред мен — чета го изписано по лицето ти. Ти и аз затворихме кръга, свърши се.

Той примигна и очите му задържаха нейните. После потърка с палец челото си, сякаш изпитваше болка.

— За последната част грешиш.

— Не виждам как можеш да спориш с логиката.

— Аз също много мислих. Няма да се карам с теб, но искам да знаеш, че бях с теб далеч не само заради Уелси. Тогава не го осъзнавах или не си позволявах да го осъзная… Но съм категоричен, че всичко това беше в голяма степен заради теб и когато си отиде, ми стана ясно…

— Не е нужно да се извиняваш…

— Това не е извинение. Говоря за това, как се събуждам, посягам към теб и искам да си до мен. Говоря за това, как винаги поръчвам храна и за теб, а после си припомням, че те няма, за да те нахраня. Говоря за това, че дори докато опаковах дрехите на покойната ми шелан, пак ти беше в ума ми. Не беше само заради Уелси, Есен, и мисля, че го разбрах след периода ти на нужда и тъкмо поради това превъртях. Прекарах ден и половина седнал, втренчен в тъмнината, в опит да си обясня всичко това и… не знам… накрая събрах смелостта да бъда съвършено откровен пред себе си. Защото е трудно, когато си обичал една жена с всяка своя фибра, след като вече я няма, да дойде друга и да навлезе в нейната територия в сърцето ти. — Той тупна с юмрук гърдите си. — То беше нейно и само нейно. Завинаги. Поне така си мислех… Но нещата в живота не се получават така и тогава се появи ти… По дяволите, разните цикли, не искам да приключваме с теб.

Сега беше неин ред да остане безмълвна, а тялото й се вцепени сякаш от усилието й да схване какво й казва той.

— Есен, аз съм влюбен в теб, ето защо дойдох тук тази нощ. Не е задължително да бъдем заедно, нито да ми простиш онова, което казах, но държах да го чуеш от мен. Искам да знаеш още, че след като го осъзнах, аз съм в мир със себе си… — Той си пое дълбоко дъх. — Искаш ли да знаеш защо Уелси забременя? Не беше, защото аз исках дете. Беше, защото тя съзнаваше, че всяка нощ при излизането ми на бойното поле бих могъл да загина, а както тя каза, искаше да има нещо, заради което да живее. Ако аз си бях отишъл, тя щеше да изгради живот за себе си. Най-странното е, че аз бих искал тя да го направи. Дори и ако в него бъдеше включен друг мъж. Накрая осъзнах: тя не би искала да я жалея вечно. Би искала да продължа напред… И аз го сторих.

Есен отвори уста да каже нещо. Не излезе и звук.

Наистина ли го бе чула да казва това…

— Алилуя!

Тя нададе лек вик на тревога, а Тор измъкна единия си кинжал и в този момент в средата на стаята пристъпи Ласитър.

Ангелът изръкопляска два пъти, а после вдигна длани към небето като евангелист.

— Най-после!

— Исусе Христе! — промърмори Тор и прибра оръжието. — Мислех, че си се отказал.

— Можеш да ме наричаш Ласитър. И повярвай, опитах се да си подам оставката, но Създателят не се интересуваше от аргументите ми. Както обикновено.

— Повиках те няколко пъти и ти не дойде.

— Първо, бях ти безумно ядосан. И второ, не исках да ти се пречкам. Знаех, че си замислил нещо голямо. — Ангелът пристъпи и сложи ръка на рамото на Есен. — Ти добре ли си?

Тя кимна и успя да промълви нещо близко до „Ъхъ“.

— Е, значи, всичко е наред, а?

Тор поклати глава.

— Не я насилвай за нищо. Тя е свободна да избере пътя си, както е било винаги.

При тези си думи той се извърна и тръгна към вратата. Преди да я отвори, погледна през рамо и сините му очи срещнаха нейните.

— Церемонията за изпращането на Уелси в Небитието е утре вечер. Много бих се радвал да присъстваш, но ще те разбера, ако не искаш да идваш. Ласитър, ако ще останеш при нея, а се надявам да го направиш, гледай да си полезен и й приготви чаша чай с препечена филийка. Тя обича хляб с квас, препечен от двете страни с бито безсолно масло и малко ягодово сладко отгоре. Пие чай „Ърл Грей“ с една лъжичка захар.

— Какво, да не би да ти приличам на иконом?

Тормент остана взрян в нея много дълго, сякаш й даваше възможност да види колко е уверен и непоколебим. Колко здраво и солидно е стъпил на краката си, и това нямаше нищо общо с теглото му, а само с душата му.

Той действително се бе променил.

С последно кимване излезе навън сред снежния пейзаж и се дематериализира.

— Тук някъде да имаш телевизор? — чу тя Ласитър да я пита от кухнята, където отваряше и затваряше шкафове.

— Не е нужно да оставаш — рече тя, все още разтърсена от глава до пети.

— Само ми кажи, че имате телевизор, и ще бъда напълно щастлив.

— Имаме.

— Я виж ти, това бил късметлийският ми ден. Не се бой, аз ще забавлявам и двама ни. Бас ловя, че все по някой канал дават „Маратон на домакините“.

— Какво? — попита тя с недоумение.

— Надявам се да е серия от Ню Джърси. Но бих се задоволил и с Атланта. Или с Бевърли Хилс.

Тя отиде да го види, но само можеше да мига срещу цялото това осветление, което той беше включил.

О, почакай, то идваше от него самия.

— За какво ми говориш? — попита го, изумена, че можеше да й приказва за телевизионни сериали в такъв момент.

Надвесен над печката, ангелът се усмихна и й намигна.

— Само си помисли… Ако се оставиш да повярваш на Тор и отвориш сърцето си за него, можеш завинаги да се отървеш от мен. Просто трябва да му се отдадеш с ума, тялото и душата си, скъпа, и аз ще офейкам. А на теб няма да ти се налага да знаеш кои са „домакините“.