Дж. Р. Уорд
Преродена любов (69)

67

Няколко нощи, след като Есен се настани в хижата на Хекс, една кърпа промени всичко. Беше просто бяла кърпа за ръце, току-що извадена от сушилнята, чието предназначение беше да виси в банята на надземния етаж и да бъде използвана от някоя от двете им. Нищо особено. Нищо, с което Есен да не се беше сблъсквала в имението на Братството или в Светилището в продължение на десетилетия.

Но именно в това беше въпросът.

Докато я държеше и чувстваше топлината и мекотата й, тя се замисли за всичкото пране, преминало през ръцете й. И за подносите с храна, сервирани на Избраниците. За безбройните легла, които беше оправила. За купчините медицинско облекло, нощници, кърпи…

Години след години слугинска работа, с която се бе гордяла.

По свой избор живееш като мъченица от векове.

— Не е вярно — тя сгъна кърпата. И после отново я разгъна.

Докато ръцете й механично си вършеха работата, гневният глас на Тор не замлъкваше. Дори зазвуча още по-силно, когато погледна подовете, излъскани до блясък от ръцете й, грейналите прозорци и идеално чистата кухня.

Случилото се с онзи симпат е било по твоя вина. Случилото се с мен е по твоя вина. Всички злини на света са по твоя вина…

— Престани! — просъска тя и запуши ушите си с ръце. — Просто престани!

Опитът й да оглушее обаче беше осуетен. Докато куцукаше из малката къща, тя се намираше в капан, но не заради ограниченията на стените и тавана, а заради гласа на Тормент.

Бедата се състоеше в това, че където и да отидеше, към каквото и да погледнеше, навсякъде имаше нещо почистено, подредено или полирано от нея. А плановете й за нощта включваха още подобни занимания, въпреки че нямаше нужда от повече чистене.

Накрая се принуди да седне на едно от двете кресла, което гледаше към реката. Протегна крака и се взря в прасеца, който изглеждаше зле и не функционираше нормално от толкова дълго време.

Доставя ти удоволствие да бъдеш жертва. Само това има значение за теб.

Три нощи, каза си тя. Отне й три нощи да се нанесе тук и да се озове изцяло в ролята на слугиня.

Не, всъщност захвана се с това още в мига, щом се събуди след първия залез.

Докато седеше сама, вдъхна лимоновия аромат на препарата за полиране на мебели и почувства непреодолимо желание да стане, да намери кърпа и да започне отново да бърше повърхностите на масите и шкафовете. Което беше част от природата й, нали така?

Изруга наум и се застави да остане седнала, докато онзи ужасен разговор с Тормент звучеше в съзнанието й отново и отново.

В първия момент, след като той си тръгна, изпадна в шок, но после я завладя гняв.

В действителност едва тази вечер чу думите му. И като се имаше предвид, че беше заобиколена от доказателства за поведението си, й беше трудно да оспори думите му. Той имаше право. Въпреки че се бе изразил изключително жестоко, Тормент беше прав.

Макар да беше вършила всичко, с цел да служи на другите, „задълженията“ й бяха не толкова покаяние, колкото самонаказване. Всеки път щом почистеше след другите или склонеше глава под качулката си, или се свиваше, за да остане незабелязана, болка на удовлетворение пробождаше сърцето й, появяваше се мъничка рана, която зарастваше почти мигновено.

Десет хиляди пробождания през толкова много години, че не можеха да се преброят.

В действителност никоя от Избраниците не я караше да почиства след нея. Нито дори Скрайб Върджин. Правеше го по своя инициатива, като принизяваше собственото си съществуване до това на нищожна слугиня, свеждаща глава и търкаща с парцала в продължение на стотици години.

И всичко това заради…

Образът на симпата отново изникна в съзнанието й и за един кратък миг тя си припомни миризмата му и усещането за хлъзгавата му кожа, както и вида на ръцете му с шест пръста върху плътта й.

Буцата в гърлото й нарастваше все повече, но тя отказа да се поддаде. И без това през годините бе придавала на него и на тези спомени твърде голямо значение.

Изведнъж си представи себе си в една от стаите в дома на баща си точно преди да бъде отвлечена — видя се как дава нареждания на догените, вечно недоволна от всичко, което я заобикаляше.

По свой избор се превърна от дама в прислужница, преминавайки от едната крайност в другата, от абсолютно превъзходство до тази самоналожена малоценност. Онзи симпат беше свързващият елемент, жестокостта му събра двата края на спектъра и в съзнанието й едното се преля с другото. Трагедията заличи аристократичните й права и остави след себе си една съсипана жена, която превърна страданието в свое ежедневие.

Тормент беше прав — оттогава насам не спираше да се самонаказва… и отказът й да приеме лекарства по време на периода й на нужда беше част от всичко това. Предпочете болката така, както си избра това ниско обществено положение и така, както се отдаде на мъжа, който никога не би могъл да бъде неин.

Аз те използвах, но единствената, извлякла облага, си ти… Бог е свидетел, че мен това не ме доведе доникъде. Добрата новина е, че всичко това ще ти даде чудесно извинение да се тормозиш още повече.

Потребността да се захване с мръсотия от какъвто и да било характер, да търка, докато по челото й не избият капки пот, да се труди, докато болките в гърба и крака станат нетърпими, беше толкова силна, че й се наложи да се вкопчи в креслото, за да се задържи на мястото си.

— Мамен?

Тя се извърна и се постара да се измъкне от този водовъртеж.

— Как си, дъще?

— Съжалявам, че се забавих. Днес беше… натоварено.

— О, всичко е наред. Да ти предложа ли нещо… — Спря се. — Аз…

Силата на навика беше огромна и тя усети как отново се вкопчва в стола.

— Всичко е наред, мамен — промърмори Хекс. — Не е нужно да ме обслужваш. Всъщност не искам да го правиш.

Есен хвана с треперещата си ръка края на плитката си.

— Тази вечер се чувствам доста унила.

— Усещам го. — Хекс пристъпи към нея, а облеченото й в кожа тяло беше така силно и излъчващо увереност. — И съм наясно защо, така че не се налага да обясняваш. Ще бъде добре просто да махнеш с ръка на миналото. Трябва да го сториш, ако искаш да продължиш напред с живота си.

Есен съсредоточи вниманието си върху тъмните прозорци, като си представяше реката отвъд тях.

— Не знам какво да правя със себе си, ако не служа.

— Именно това се налага да разбереш. Какво ти харесва, къде би желала да отидеш, как да запълваш нощите си. Такъв е животът, ако имаш късмет.

— Вместо възможности виждам само празнота.

Особено без…

Не, нямаше да мисли за него. Тормент даде ясно да се разбере какво представляваше връзката им.

— Има нещо, което вероятно трябва да знаеш — заяви дъщеря й. — За него.

— Произнесох ли името му?

— Не се налага. Чуй, той…

— Не, не ми казвай. Между нас няма нищо. — Най-скъпа Скрайб Върджин, така я болеше да го каже. — И никога не е имало. Така че няма нужда да научавам каквото и да било за него.

— Изпразва къщата, тази, в която са живели с Уелси. Прекарал е предишната нощ да опакова вещи и да ги раздава, мебелите са подготвени за изнасяне. Ще я продава.

— Ами… Браво на него.

— Ще дойде да те види.

Есен скочи от креслото и се втурна към прозорците, а сърцето й заблъска в гърдите.

— Откъде знаеш?

— Каза ми го преди малко, когато отидох да докладвам на краля. Иска да ти се извини.

Есен опря пръсти в студеното стъкло и възглавничките им бързо изтръпнаха.

— Питам се, за какво по-точно. За това, че беше прав? Или може би за това, че беше откровен и призна за липсата си на чувства към мен? Обясни ми, че съм само инструмент да освободи любимата си. И двете неща са истина и по тази причина няма за какво друго да се извинява освен за тона си.

— Наранил те е.

— Не повече, отколкото съм била наранявана и преди. — Есен отдръпна ръце от прозореца и започна да ги разтрива, за да ги стопли. — Пътищата ни се пресякоха на два пъти в живота ни и не бих казала, че изпитвам потребност да поддържаме контакт. Макар преценката му за характера и недостатъците ми да е вярна, няма нужда да ми бъде разяснявана отново, пък макар и разкрасена с думи като „съжалявам“, които нищо не значат. Подобна откровеност се запомня още при първия път, когато е изречена.

Последва дълго мълчание.

— Както знаеш — заговори тихо Хекс, — двамата с Джон имахме проблеми. Големи трудности, с които не можех да се примиря, макар да го обичам. Наистина мислех, че всичко е свършило. Онова, което ме убеди в противното, са не думите му, а делата му.

Гласът на Тормент се върна:

Пределно наясно си, че единствената причина, поради която съм с теб, е да измъкна Уелси от Междувремието.

— Има една разлика, дъще моя. Твоят спътник е влюбен в теб, а в крайна сметка това е най-важното. Дори Тормент да остави своята шелан да си тръгне, никога няма да заобича мен.

Добрата новина е, че всичко това ще ти даде чудесно извинение да се тормозиш още повече.

Не — каза си Есен. — Приключих с това.

Време беше за ново начало.

И макар Есен да нямаше представа какво да е то, вярваше, че ще го открие.

— Чуй, трябва да тръгвам — каза Хекс. — Но се надявам да не се забавя. Ще се върна при първа възможност.

Есен хвърли поглед през рамо.

— Не бързай заради мен. Трябва да свикна да бъда сама и може да започна да се уча още тази нощ.

 

 

Хекс напусна хижата и заключи внимателно след себе си, като си пожела да можеше да стори за майка си нещо повече от това, да я залости вътре. Желанието на Есен за ново начало беше екстремално. Емоционалната й решетка беше обърната с главата надолу.

Но пък така се случваше, като придобиеш ясна представа за себе си след цяла вечност.

Състоянието не беше приятно. А в такъв момент да оставиш някого сам… но Есен имаше право. В живота на всеки настъпваше период, когато той осъзнаваше, че колкото и усърдно да бяга от себе си, където и да отиде, същността му го следва: пристрастията и пороците бяха просто начин да се маскират неприятните, но безспорни истини.

Майка й имаше нужда от малко време насаме. Време да помисли. Време да открива. Време да прости… и да продължи напред.

Колкото до Тормент, част от Хекс наистина искаше да му даде да се разбере заради онова, което бе казал на майка й. Само че го беше видяла и знаеше, че дори да го фрасне в челюстта, болката нямаше да представлява нищо в сравнение с душевните му терзания. Беше й трудно да прецени доколко те бяха свързани с Есен и доколко с Уелси. Инстинктът й подсказваше обаче, че скоро щеше да научи. Опразването на къщата и раздаването на дрехите на Уелси бе само началото.

Краят на играта беше очевиден.

После щяха да научат колко държи на Есен.

В този момент Хекс се дематериализира на изток. Беше прекарала целия ден в района около дома на Кор, но никога не се приближи на по-малко от четиристотин метра разстояние. Емоционалната му решетка стана ясно доловима веднага щом влезе в обхвата й, но тя се постара да проучи и войниците му, преди да се отправи на север към имението и да докладва на краля.

Сега отново се върна под булото на нощта, движейки се бавно през гората, пуснала в действие инстинктите си на симпат. Докато се приближаваше към мястото, където емоционалните решетки се концентрираха през деня, тя се дематериализираше през сто метра, без да бърза, като използваше боровете за прикритие. Боже, такива ситуации наистина я караха да цени вечнозелената растителност — масивните им корони не само я прикриваха, но й осигуряваха непокрита със сняг земя, в която стъпките й не личаха, докато се придвижваше от ствол към ствол.

Празната фермерска къща, до която стигна, беше точно онова, което очакваше. Изградена от грубо издялани камъни, тя беше стабилна и имаше малко прозорци — идеалният бункер. Иронията беше в това, че с натрупания сняг върху покрива и със симпатичните си комини къщата приличаше на коледна картичка.

Огледа се наоколо, а паркираният наблизо миниван й се стори някак не на място, нежелан елемент от модерния живот в определено старовремска картина. Същото важеше и за електрическите кабели, които бяха свързани със задния ъгъл на къщата.

Хекс мина предпазливо отзад. Нямаше как да знае дали се подава електричество. Вътре не светеха лампи, къщата беше тъмна като вътрешността на череп.

Последното, което желаеше, беше да задейства алармена инсталация.

Бърз поглед към прозорците я накара да се намръщи.

Нямаше капаци, освен ако не се намираха от вътрешната страна, и по-важното, нямаше стоманени решетки. Но пък от друга страна, вероятно се бяха постарали повече с подземието.

Обиколи къщата, като надничаше през всеки прозорец, а после се дематериализира на покрива, за да провери капандурите над третия етаж.

Съвсем празно, каза си тя и отново се намръщи. И не добре укрепено.

Обратно на земята, извади двата си пистолета, пое си дълбоко въздух и… Прие форма вътре в къщата, готова да атакува, застанала с гръб към ъгъла на празна и прашна дневна, насочила пистолетите си напред.

Първото, което забеляза, беше, че въздухът вътре беше също толкова студен, колкото и навън. Нима нямаха отопление?

Второто беше, че нямаше и помен от аларма.

Трето, отникъде не се появи никой, готов да брани територията си.

Това не опростяваше чак толкова нещата обаче. Най-вероятно просто не ги беше грижа за етажите над земята.

Тя внимателно се дематериализира на прага на следващото помещение. И после на още едно. Логичното местонахождение на стълбата към мазето беше кухнята и ето че я откри точно там, където очакваше.

Каква изненада — на вратата, която я спираше да проникне в мазето, се мъдреше чисто нова ключалка от мед.

Отне й пет минути да се справи с нея и дотогава вече беше изнервена до крайност. На всеки шейсет секунди спираше и се ослушваше внимателно, въпреки че симпатските й сетива работеха с пълна сила, защото беше оставила шиповете си в хижата.

Когато най-накрая приключи с ключалката и открехна вратата, тя се засмя сухо — пантите изскърцаха толкова шумно, че можеха да събудят мъртвец. Изпитан стар метод и тя беше склонна да се обзаложи, че нито една врата или прозорец в къщата не бяха смазани; вероятно и стълбите скърцаха като костите на стара жена, ако стъпиш на тях. Да, точно както в епохата преди откриването на електричеството добрият слух и несмазаните панти представляваха алармена система, която не се нуждаеше от батерии или захранване.

Захапа фенерчето си със зъби, за да има възможност да държи оръжие във всяка ръка, и заоглежда, доколкото можеше, грубата дървена стълба. Подът беше от трамбована пръст и тя се дематериализира долу, като мигом зае отбранителна позиция.

Много легла: три двуетажни и едно единично до тях.

Дрехи с големи размери. Свещи за осветление. Кибрити. Четива.

Зарядни устройства за мобилни телефони. Едно за лаптоп.

И това беше всичко.

Нямаше оръжия. Нямаше електроника. Нищо, което да послужи за идентификация.

Но пък, от друга страна, шайката копелета бяха нещо като номади, така че, естествено, личните им вещи бяха малко на брой и леснопреносими. Това бе и една от причините да са толкова опасни. Можеха да променят местонахождението си за отрицателно време, без да оставят видими следи.

Това обаче определено беше тайното им убежище, мястото, на което бяха относително уязвими през деня, но те го бяха укрепили както трябва — стените, таванът и вътрешната страна на вратата бяха покрити със стоманена мрежа. Нямаше друг начин да проникнеш вътре или да излезеш навън освен през отвора горе.

Тя закрачи бавно, търсейки тайни врати, вход към тунел, каквото и да е.

Имаха нужда от склад за муниции някъде тук. Колкото и мобилни да желаеха да бъдат, нямаше начин да излизат навън нощ след нощ, купувайки си патрони, които да стигнат само до изгрева.

Нужно им беше скривалище.

Насочи вниманието си към единичното легло и предположи, че принадлежи на Кор, водача на бандата. Не беше нужно да си гений, та да се сетиш, че ако съществуваше тайник, щеше да е някъде наблизо. Той беше подозрителен по природа и не би се доверил стопроцентово дори на собствените си войници.

Освети леглото с фенерчето и започна да търси задействащ механизъм за аларма, бомба или капан. Не откри нищо подобно и временно прибра пистолетите си, вдигна металната рамка на леглото и я отмести настрана. Извади от джоба си миниатюрен ръчен детектор за метал, прегледа пода и…

— Здравейте, момчета — промърмори.

Малкият уред показа очертанието на идеално оформен правоъгълник с размери около сто и двайсет на осемдесет сантиметра. Коленичи и разрови с един от ножовете си почвата. Каквото и да имаше, беше заровено дълбоко.

Хекс замръзна на място, тъй като острият й слух я информира за спирането на кола. Не беше някой от бандата обаче. Емоционалната решетка беше твърде проста.

Може би доген, доставящ провизии?

Изтича нагоре по стълбите, затвори вратата, доколкото това беше възможно, без да я заключва и се върна до закопания сандък. Действаше три пъти по-бързо, като едновременно с това се ослушваше за скърцане на първия етаж. Използва ножа си, за да проучи пръстта от дългата страна на разровения правоъгълник за евентуално наличие на дръжка. Не откри нищо и повтори същото откъм късата страна.

Бинго. Разчисти пръстта и стисна халката, тикна фенерчето обратно между зъбите си и дръпна с всички сили. Капакът тежеше колкото капак на кола и тя потисна един напрегнат стон.

Арсенал, и то какъв.

В големия сандък имаше пистолети, пушки, ножове, патрони, принадлежности за почистване… Всичко беше спретнато подредено и защитено от влагата.

Наред с всичко друго имаше и черен калъф за пушка. Тя го извади и го положи на земята пред себе си. Погледна ключалката и изруга. Активираше се с пръстов отпечатък. Както и да е. Проклетото нещо беше достатъчно голямо да съдържа един или два снайпера. Така че тръгваше с нея.

С бързи и уверени движения тя затвори капака, изрита пръстта обратно върху него и заглади повърхността, та да изглежда добре отъпкана. Да прикрие следите си й отне по-малко време, отколкото очакваше, и преди да се усети, връщаше леглото на мястото му.

Вдигна калъфа с лявата си ръка и се ослуша. Прислужницата сновеше на горния етаж, решетката й беше също така безлична, както когато пристигна.

Хекс се озърна и си каза, че е малко вероятно жената да разполага с ключ за мазето. Кор беше прекалено потаен, за да допусне такова нещо. Но все пак не беше безопасно просто да се мотае тук. Дори прислужницата да се грижеше само за горните етажи, някой от копелетата можеше да пострада на бойното поле във всеки един момент и макар Хекс да не се притесняваше да се бие с когото и да било от тях, ако търсената пушка наистина се намираше в този калъф, трябваше незабавно да изнесе оръжието.

Време беше да каже „здрасти“.

Дематериализира се до върха на стълбището, а тежестта й върху най-горното стъпало го накара да изскърца.

Прислужницата извика от другата страна.

— Господине? — Последва пауза. — Почакайте, ще заема нужната поза.

За какво говореше, по дяволите?

— Готова съм.

Хекс стисна топката на вратата, отвори и пристъпи навън в очакване да види нещо в стил Кама Сутра. Вместо това възрастната жена стоеше в ъгъла на кухнята с лице към стената, закрила очи с ръце.

Не искат да ги види, за да не може да ги идентифицира, помисли си Хекс. Умно. Много умно.

И извънредно удобно, тъй като нямаше да й се налага да губи ценни минути да бърника в съзнанието на жената. Освен това въпросната „поза“ щеше да спаси живота й, когато по-късно Кор установеше, че докато ги е нямало, някой е проникнал в бърлогата им.

Ако никога не виждаш никого, няма начин да бъдеш обвинена, че прикриваш неканен гост.

Хекс затвори вратата и ключалката щракна. После мигом се дематериализира с калъфа, притиснат към гърдите й. Добре, че не беше твърде тежък.

И с малко повече късмет тази нощ Вишъс нямаше да е дежурен.