Дж. Р. Уорд
Преродена любов (66)

64

Тор седеше на паркинга кой знае откога. Трябва да беше минала поне една нощ и един ден и после може би още една нощ. Не знаеше и всъщност не го беше грижа. Чувстваше се така, все едно се беше върнал обратно в утробата на майка си. С изключение на това, че задникът му беше изтръпнал, а носът му течеше заради студа.

Когато огромният му гняв се уталожи и емоциите му се смекчиха, мислите му като група пътешественици се заскитаха през живота му, бродеха през различните етапи, връщаха се за повторно изследване на върховете и спадовете.

Дълго пътуване. И той се чувстваше уморен в края му, въпреки че тялото му не помръдна в продължение на много часове.

Не беше изненадващо, че двете най-често посещавани места бяха периодът на нужда на Уелси… и този на Есен. Тези събития и последствията от тях бяха най-често изкачваните планини, като отделните сцени се редуваха в различна последователност в ума му и биваха сравнявани, докато накрая съвсем се сляха в бъркотия от действия и реакции, негови и техни.

Сред всички тези размисли той не спираше да се връща отново и отново към три взети решения.

Разбира се, щеше да се наложи да помоли Есен за прошка. Боже, след онзи случай преди близо година край басейна това беше вторият път, когато й се нахвърляше така. И в двата случая допусна да избухне заради стреса, на който беше подложен, но това не можеше да е извинение.

Второ, щеше да се наложи да открие ангела и да му обясни колко много съжалява.

И третото взето решение… Всъщност то беше най-важното и трябваше да пристъпи към изпълнението му преди останалите.

Трябваше да влезе в контакт с Уелси за един последен път.

Пое дълбоко въздух, затвори очи и се помъчи да отпусне мускулите си. После, по-скоро отчаяно, отколкото с надежда, нареди на изтощения си мозък да се освободи от всякакви мисли и образи, да се изпразни от всичко, което го бе държало буден през цялото това време, да се отърве от разкаянието, допуснатите грешки и страданието…

Най-накрая нареждането беше изпълнено и трескавата дейност на мозъка му се укроти. Насочи подсъзнанието си към една-единствена цел, остави се да потъне в сън. И в състояние на покой зачака, докато…

Уелси се появи, обгърната от сива мъгла, насред онзи пуст пейзаж, осеян с камъни, брулена от студения вятър. Вече се намираше толкова далече, че от мястото си той можеше да вижда по-ясно едно от ронещите се скални образувания в полето.

Само че това не беше скално образувание.

Също се отнасяше и за останалите скали.

Бяха прегърбените фигури на онези, които страдаха също като нея, телата им постепенно се сриваха, докато не се превърнеха в могили, брулени от вятъра.

— Уелси? — извика той.

Името й се понесе към безкрайния хоризонт, но тя не погледна към него. Нямаше вид дори да е забелязала присъствието му.

Единственото нещо, което се движеше, беше студеният вятър, който рязко задуха към него, носейки се през сивата равнина, носейки се през нея.

Развя косата й и над лицето й паднаха кичури…

Не, не бяха кичури. Сега косата й се състоеше от пепел, разпиляна от невидимите пориви и запратена към него, изсипа се върху му, като че беше пясък, и накара очите му да сълзят.

Накрая цялата щеше да представлява това. И после от нея нямаше да остане нищо.

— Уелси! Уелси, тук съм!

Той викаше, за да я пробуди, да привлече вниманието й, да й каже, че най-накрая е готов, но без значение колко силно крещеше или колко енергично махаше с ръце, тя не му обръщаше внимание. Не го поглеждаше. Не помръдваше… Нито пък синът му помръдваше.

Въпреки това вятърът не спираше да духа, отнемаше миниатюрни частици от тях, смаляваше ги.

Обзет от страх, той заприлича на огромна маймуна, започна да издава звуци и да подскача, крещеше с пълно гърло и размахваше ръце. Но явно законите на природата важаха и за този свят, защото накрая енергията му се изчерпа и той се строполи на земята.

А те продължаваха да седят все в същата поза.

И именно в този миг той осъзна парадоксалната истина.

Отговорът се криеше в случилото се с Есен, в секса и храненето и в същото време нямаше нищо общо с нея. Беше свързан с всичко, в което Ласитър се опита да му помогне, и при все това с нищо от него. Дори нямаше нищо общо с Уелси.

Беше свързан с него. Само с него.

В съня си той погледна към себе си и изведнъж го изпълниха сила и покой, породени от състоянието на духа му и от факта, че пътят към избавлението му от страданията — както и на нея от нейните — му беше посочен от Създателя.

Най-накрая, след цялото това време, след всичко преживяно и след многото мъка, той знаеше какво да стори.

Този път заговори, без да крещи:

— Уелси, знам, че ме чуваш. Дръж се. Нужна си ми още малко. Най-накрая съм готов. Съжалявам, че ми отне толкова много време.

Забави се само още миг, като изпрати към нея цялата си любов, сякаш това можеше да я предпази. А после се отдръпна, освободи се с титанично усилие на волята, от което тялото му политна към бетонния под…

Протегна ръка, за да не падне по лице, а после мигом се надигна.

Когато се изправи, си даде сметка, че ако не намери веднага тоалетна, пикочният му мехур ще експлодира и тогава лошо му се пишеше.

Закрачи надолу по рампата, втурна се в клиниката и влетя в първата тоалетна, изпречила се на пътя му. Когато излезе, не спря да се обади на никого, макар че чуваше гласове из тренировъчния център.

Горе в основната сграда откри Фриц в кухнята.

— Здравей, приятелю. Нужна ми е помощта ти.

Икономът подскочи над списъка с покупки, който съставяше.

— Сър! Вие сте жив! О, свята Скрайб Върджин, абсолютно всички ви издирваха…

По дяволите. Бе забравил, че настъпваха усложнения, когато му загубеха дирите.

— Да, съжалявам. Ще изпратя съобщения на всички. — Стига да успееше да намери телефона си. Вероятно беше някъде в клиниката, а той нямаше намерение да губи време, за да се връща обратно там. — Чуй, онова, от което се нуждая, е да ме придружиш.

— О, сър, за мен ще е удоволствие да съм ви в услуга. Но може би е по-добре първо да отидете при краля. Всички ужасно се тревожеха.

— Ще ти кажа какво ще направим. Ти ще шофираш, а аз ще се възползвам от телефона ти. — Когато догенът се поколеба, Тор снижи глас. — Трябва да тръгнем незабавно, Фриц. Нужен си ми.

Желанието да бъде полезен беше точно мотивацията, от която се нуждаеше икономът. След нисък поклон той отговори:

— Както желаете, господине. И може би няма да е зле да приготвя някаква закуска.

— Добра идея. Нужни са ми пет минути.

Икономът кимна и изчезна в килера, а Тор се озова в основата на главното стълбище и изкачи покритите с червен килим стълби, като вземаше по две наведнъж. Спря, когато стигна до стаята на Джон Матю.

На почукването му беше отговорено незабавно и Джон отвори вратата със замах. По лицето на момчето се изписа изненада, а Тор вдигна оправдателно ръце, защото знаеше, че ще бъде нахокан, задето отново е изчезнал.

— Съжалявам, че…

Не му бе дадена възможност да завърши. Джон го обгърна с ръце и го притисна така здраво, че гръбнакът му изпука.

Тор мигом отвърна на прегръдката и докато държеше единствения син, когото някога беше имал, заговори с тих и ясен глас:

— Джон, искам тази нощ да се освободиш от дежурство и да дойдеш с мен. Нуждая се от теб. Куин също може да дойде. И ще отнеме цяла нощ, може би дори повече. — Тор почувства кимането на Джон с рамото си и с облекчение си пое дъх. — Добре, синко. Това е… добре. Няма начин да свърша такова нещо без теб.

* * *

— Как си?

Лейла повдигна натежалите си клепачи и погледна към Куин, като обходи тялото му с очи, за да достигне до лицето. Застанал от нейната страна на леглото, той беше напълно облечен, масивен и далечен, притеснен, но не груб.

Знаеше как се чувства. С отминаването на мощната огнена вълна на нуждата часовете на напрежение, блъскането и дрането с нокти бяха избледнели в съзнанието им като сън. Докато двамата се намираха в плен на преживяването, изглеждаше, сякаш вече нищо няма да е същото, че завинаги ще бъдат преобразени и променени от тези вулканични изригвания.

Но сега… Кроткото завръщане към нормалния ритъм изглеждаше също толкова значимо и заличаваше всичко останало.

— Мисля, че съм готова да стана — отговори тя.

Той беше така добър да й предоставя кръв от вената си и да й носи храна, а тя остана на легло в продължение на двайсет и четири часа според традицията, спазвана в Светилището, щом Примейлът легнеше с Избраница.

Обаче вече беше време да се размърда.

— Можеш да останеш тук, ако искаш. — Куин застана пред дрешника си и започна да се въоръжава за нощта. — Почини си още малко. Отпусни се.

Не, това вече го бе правила достатъчно дълго. Подпря се на ръце и очакваше да почувства замайване, но с облекчение установи, че не й се вие свят. Чувстваше се силна.

Нямаше как другояче да го формулира — усещаше тялото си да кипи от сили. Спусна крака от леглото и прехвърли тежестта си върху босите си ходила, после бавно се изправи. Куин мигом се озова до нея, но тя не се нуждаеше от подкрепа.

— Мисля да си взема душ — обяви.

Ами после? Нямаше представа какво щеше да прави.

— Искам да останеш тук — заяви Куин, като че прочел мислите й. — Ще останеш тук. С мен.

— Не знаем дали съм бременна.

— Още една причина да го раздаваш по-кротко. А ако си, ще останеш при мен за постоянно.

— Добре. — Нали все пак щяха да бъдат заедно във всичко това. Ако изобщо „това“ съществуваше.

— Излизам да се бия, но телефонът ми винаги е у мен и оставих един за теб върху нощното шкафче. — Той й показа своя, а после посочи към шкафчето до главата й. — Обади ми се или изпрати съобщение, ако имаш нужда от мен. Разбрахме ли се?

Лицето му беше изключително сериозно, а очите му бяха фокусирани върху нея с решителност, която й даваше представа колко е талантлив на бойното поле. Нищо и никой нямаше да застане на пътя му, ако тя го повикаше.

— Обещавам.

Той кимна и тръгна към вратата. Преди да я отвори, спря и сякаш търсеше подходящите думи.

— Откъде ще разберем дали няма…

— Да пометна ли? Ще започнат спазми и после ще дойде кървенето. Няколко пъти съм виждала да се случва в Другата страна.

— Ще бъдеш ли в опасност, ако стане така?

— Не, доколкото ми е известно. Не и толкова рано.

— Не е ли редно да останеш на легло?

— След първите двайсет и четири часа, ако е писано да се случи, ще се случи. На този етап независимо дали съм активна, или не, заровете ни вече са хвърлени.

— Уведоми ме.

— Веднага щом разбера.

Той се обърна. За миг остана взрян във вратата.

— Ще се задържи.

Той беше по-убеден от нея, но все пак беше удовлетворяващо да установи колко силна е вярата му и че желанието му съвпада с нейното.

— Ще се върна преди изгрева.

— Ще бъда тук.

След като Куин тръгна, тя влезе под душа и започна да прекарва калъпа сапун отново и отново по долната част на корема си. Струваше й се странно, че е възможно с тялото й да се случва нещо толкова значимо, а тя още да не е наясно с подробностите.

Щяха да научат относително скоро обаче. Повечето жени прокървяваха в рамките на първата седмица, ако не се получеше.

Излезе изпод струята, подсуши се и установи, че много предвидливо той беше оставил една от робите й на плота. Сложи си бельо за в случай че нищо не се получеше, и я нахлузи.

В спалнята седна на леглото, за да обуе обувките си, и после…

Нямаше какво да прави. А тишината и покоят бяха лоши компаньони при нейната тревожност.

Без да го желае, в главата й изникна образът на Кор.

Изруга тихо, ужасена, че никога няма да забрави начина, по който я гледаше, взираше се в нея, като че тя беше видение, което той не можеше да възприеме напълно, и въпреки това изпитваше благодарност, задето я е съзрял поне веднъж.

За разлика от спомените от периода й на нужда, усещанията, които изпита, спомняйки си за погледа на онзи мъж, бяха така пламенни, както тогава, макар да бяха изминали месеци. Само че… Дали не си беше въобразила всичко? Дали споменът не беше така силен, защото беше фантазия?

Ако периодът на нужда беше нещо, по което можеше да съди, очевидно в реалния живот събитията избледняваха бързо.

С копнежа да си желана обаче не беше така.

Почукването на вратата я накара да се стегне.

— Да?

От другата страна долетя женски глас.

— Хекс е. Може ли да вляза?

Не можеше да си представи какво би искала от нея другата жена. Но харесваше спътницата на Джон и беше готова на драго сърце да й прави компания.

— Заповядай, влез. Каква приятна изненада.

Хекс затвори вратата след себе си и се загледа притеснено във всички други посоки, но не и към лицето й.

— Ами… как се чувстваш?

Май щеше да чуе този въпрос много пъти през следващата седмица.

— Общо взето, добре.

— Добре. Да, това е хубаво.

Дълго мълчание.

— Има ли нещо, с което мога да съм ти полезна? — попита Лейла.

— Всъщност да.

— Тогава ми кажи, без да се колебаеш, и аз ще направя всичко по силите си.

— Сложно е. — Хекс присви очи. — И опасно.

Лейла положи длан върху корема си, сякаш се опитваше да предпази бебето, ако изобщо имаше такова.

— От какво се нуждаеш?

— По заповед на Рот се мъча да открия Кор.

Гърдите на Лейла се стегнаха и тя отвори уста в опит да си поеме въздух.

— Разбирам.

— Знам, че си наясно какво предприе той.

— Да, така е.

— Също така знам, че си го хранила.

Лейла примигна, когато видът на онова свирепо и в същото време уязвимо лице отново изплува в съзнанието й. За част от секундата у нея се пробуди някакъв абсурден инстинкт да го защити, но той беше нелеп и тя реши да не му обръща внимание.

— Разбира се, че ще помогна на теб и Рот. Радвам се, че кралят е преосмислил позицията си от по-рано.

Хекс се поколеба.

— Ами ако ти кажа, че Рот не бива да научава за това? Никой не бива да знае и най-вече Куин. Това ще промени ли мнението ти?

Джон, каза си тя. Джон е уведомил спътницата си какво се бе случило.

— Осъзнавам — продължи Хекс, — че те поставям в ужасно положение, но знаеш каква е природата ми. Бих използвала всичко, с което разполагам, за да постигна целта си, а в момента тя е да открия Кор. Не се съмнявам, че съм способна да те защитя, и изобщо не възнамерявам да допусна да се доближаваш до него. Просто ми е нужен в най-общи линии районът, където се крие денем, а оттам нататък ще се справя сама.

— Ще го убиеш ли?

— Не, но ще дам средство на Братството да го стори. Оръжието, което използва, за да простреля Рот, е снайпер. Не е от вида, който се използва в обикновена нощ на бойното поле. Ако приемем, че не са го унищожили, вероятно го държат на мястото, където са се подслонили. Ако се добера до оръжието и имаме възможност да докажем какво са сторили, нещата ще поемат във вярната посока.

Толкова топли очи, каза си… Очите на мъжа бяха толкова топли, докато се хранеше от нея. Но в действителност той беше враг на нейния крал.

Лейла почувства как кима.

— Ще ти помогна. Ще направя всичко по силите си… и няма да кажа нито дума.

Хекс се доближи и положи изненадващо нежно ръката си върху рамото й.

— Неприятно ми е, че те въвличам във всичко това. Войната е нещо грозно и понякога поставя в трудна ситуация добри души като теб. Усещам как се разкъсваш вътрешно и съжалявам, задето те моля да лъжеш.

Беше прекрасно от страна на един симпат да прояви загриженост, но нейният личен конфликт не беше свързан с Братството, а с боеца, за чието убийство щеше да допринесе.

— Кор ме използва — промълви, сякаш се мъчеше да убеди себе си.

— Той е много опасен. Имаш късмет, че си оцеляла след срещата с него.

— Ще сторя, каквото е редно. — Тя погледна към Хекс. — Кога тръгваме?

— Веднага. Стига да си в състояние.

Лейла призова всичките си сили. После кимна.

— Нека си взема палтото.