Дж. Р. Уорд
Преродена любов (62)

60

Хекс имаше нужда от информация. Веднага.

Когато Кор се дематериализира, излезе от радара й в рамките на секунди. Да, тя имаше представа за посоката, но само един кръгъл глупак не би прикрил пътя до убежището си.

Когато го последва, доколкото й беше възможно, се озова някъде на брега на Хъдсън, недалече от собствения си дом. Оттам нататък следата изстиваше, при това не заради ледения северен вятър, духащ покрай реката.

Ритна една снежна пряспа и закрачи наоколо. Върна се обратно в района с театрите. Огледа останалата част от града, като преминаваше от покрив на покрив.

Нищо.

Озова се обратно на покрива на сградата, от която видя Джон и останалите, като не спираше да крачи и псуваше като хамалин. При отсъствието на реални следи беше принудена да се залови за единственото, с което разполагаше — драмата, състояла се на улицата.

Извади телефона си, написа съобщение на Джон и зачака. И чака. И… чака.

Нима бяха попаднали в засада на път за къщи?

Написа ново съобщение. Този път до Куин. И не получи отговор.

Дявол да го вземе, ами ако се беше случило нещо? Само защото Кор даде вид, че напуска града, не означаваше, че не може да е заобиколил и да е препречил пътя на джипа на Ай Ем. А междувременно тя стоеше тук и си гонеше опашката като пълна идиотка.

Почти изпаднала в паника, точно се канеше да изпрати ново съобщение, когато Джон й отговори:

Прибрахме се безпроблемно. Съжалявам, бях в клиниката.

Обуздавайки тревогата си, тя пое дълбоко въздух и написа ново съобщение:

Трябва да поговорим за Лейла. Нека дойда в имението.

Беше възможно Куин да не желае да остави Избраницата, предвид състоянието й, и Хекс не искаше на Джон да се налага да води със себе си своя аструкс нотрум само за да се срещнат.

Вместо да изчака отговора му, тя се дематериализира пред имението, изкачи стълбите и влезе във вестибюла. Вътрешната врата мигом се отвори. Фриц имаше уморен вид.

— Добър вечер, госпожо.

— Какво не е наред?

Икономът се поклони и отстъпи назад.

— Кого идвате да видите?

Имаше времена, когато такъв въпрос изобщо не би стоял.

— Джон. Той в клиниката ли е?

— О… не. Не, определено не е там. На горния етаж е.

Хекс се намръщи.

— Някакъв проблем ли има?

— О, не. Моля, влезте, госпожо.

Не на нея тези. Пресече на бегом мозаечния под с ябълковото дърво и изкачи стълбите по две наведнъж. Когато стигна до втория етаж, се поколеба. Дори навън в коридора успяваше да долови смесена миризма на секс, което означаваше, че с това се занимават поне няколко души.

Не я ли накара това да желае да повърне?

Докато приближаваше вратата на Джон, се подготви за случващото се от другата й страна. Лейла беше обучавана в изкуството на ерос, а Куин отдавна бе навит на всичко. Може би раздялата им бе тласнала спътника й в обятията на други.

С примряло сърце тя почука силно на вратата.

— Джон? Аз съм.

Затвори очи и си представи как голите тела на намиращите се вътре замръзват насред движението, как всички започват да се озъртат, а Джон се втурва да намери нещо, с което да се покрие. Не разчиташе ничия решетка, беше твърде разтърсена, за да го направи. Нито разграничаваше миризмите. Достатъчно трудно й беше да се задържи на крака, защото знаеше, че поне един от ароматите принадлежи на Джон.

— Знам, че си вътре.

Вместо вратата да се отвори, тя получи съобщение на телефона си.

Съжалявам. Зает съм. Може ли да те потърся по-късно?

А, не, майната му на всичко!

Хекс сграбчи топката на вратата, завъртя я с такава сила, че едва не я счупи и освободи пътя си.

Мили боже.

Джон беше сам на леглото, лежеше върху усуканите чаршафи, а голото му тяло лъщеше на светлината, идваща от банята. Едната ръка беше между краката му, огромната му длан обгръщаше възбудата му… а другата беше стиснала таблата на леглото за опора, докато той се трудеше върху себе си. Зъбите му бяха оголени, а мускулите на раменете и шията бяха изпъкнали от напрежението.

Дявол да го вземе. По долната част на корема му личаха следите от предишни оргазми, но въпреки това той явно продължаваше да копнее за облекчение.

Трескавият му поглед срещна нейния и ръката му спря да се движи.

— Върви си — оформи с устни. — Моля те…

Хекс бързо пристъпи вътре и затвори вратата. Това не беше нещо, което се налагаше да виждат останалите.

— Моля те — настоя той.

О, да, моля, помисли си тя, когато собственото й тяло започна да реагира, а кръвта й закипя.

Прескочи намачканите и захвърлени дрехи, с които го беше видяла облечен в района на театрите, като си мислеше колко много й липсваше плътската страна на отношенията им. Тя като че беше извадена от сметките през тези няколко дълги месеца и за Хекс определено би било далеч по-добре да си тръгне, да го остави на заниманията му и да се срещнат по-късно.

Но боже, така й липсваше да е негова жена.

— Не мога да спра — произнесе беззвучно той. — Есен е в периода си на нужда. Приближих се прекалено.

О! Това обясняваше всичко. Само че…

— Майка ми добре ли е?

— При Джейн е. Да, добре е.

Боже, горката жена. Да й се наложи да преживее тези страдания още веднъж след всичко, струпало се на главата й. Но поне Джейн щеше да облекчи мъките й. Ако се приемеше, че Тор не е…

Добре, това дори нямаше да го обмисля.

— Хекс, трябва… да си вървиш…

— Ами ако не искам?

При тези нейни думи тялото му се разтресе необуздано, все едно тя вече го докосваше, и той стигна докрай. Е, не беше ли това недвусмислен отговор: той също я желаеше.

Хекс се приближи към ръба на леглото, протегна се и плъзна върховете на пръстите си по тръпнещото му бедро.

Наведе се, отмести ръката му и го пое в устата си, засмука го, доведе го до истинско освобождаване, докато той се мяташе сред чаршафите. И веднага щом приключи, или поне с този оргазъм, той остана неподвижен само за част от секундата, преди да се изправи до седнало положение и да посегне към нея.

Тя му се отдаде с лекота, целуна го, докато той я придърпваше върху масивното си тяло. Ръцете му, тези големи и така познати ръце обходиха всеки сантиметър от нея… докато не се спряха на дупето й и я придърпаха нагоре, за да може той да намести лицето си върху гърдите й. С едно бързо движение разкъса тениската й със зъби и впи устни в зърното й, засмукваше и плъзгаше език по него, а тя му помогна, като съблече якето си, свали оръжията и…

Джон я метна по гръб и изръмжа беззвучно към кожените й панталони.

Нещата не свършиха добре за тях — което, като се имаше предвид колко твърда беше кожата им, говореше много за характера на събличането. Поне беше наясно да не закача шиповете й.

Когато бяха готови, той рязко навлезе в нея, а това парещо разтягане беше достатъчно да я запрати към спиращ дъха оргазъм. Той бързо се присъедини към нея и телата им се задвижиха в синхрон, докато тя не изкрещя. Той обаче продължи да я обладава, а безмилостните тласъци й даваха точно онова, от което се нуждаеше.

Тя оголи кучешките си зъби и изчака, докато той не спря за миг, и ги впи в него. Захапа го силно, избута го и го принуди да се просне по гръб на леглото, та да може да го прекрачи. Докато притискаше раменете му и поглъщаше от кръвта му, тя отново задвижи ханша си.

Джон капитулира напълно. Ръцете му останаха отпуснати от двете му страни, предаваше й силите си, а тялото му й принадлежеше да го използва, докато не го изцедеше както чрез пробождането на шията му, така и чрез намиращото се между бедрата му.

През цялото време очите му останаха приковани в лицето й, а любовта, излъчваща се от тях, беше така силна, като че бяха две сини слънца, обливащи я с топлина. Как изобщо бе могла да живее без него?

Временно освободи шията му и зарови лицето си в рамото му, за да преживее поредния оргазъм, който така силно я разтърси, че не можеше да запази контакта с вената му. Но знаеше, че тя й принадлежи, когато и да я пожелаеше.

Боже, животът беше нещо сложно. Но истината беше проста.

Той беше нейният дом.

Тук й беше мястото.

Преобърна се на една страна, като го насърчи да я последва, а той го стори с лекотата на течаща вода, на пламтящ огън. Беше неин ред да го нахрани и ако се съдеше по начина, по който се взираше в шията й, той беше на същото мнение.

— Нека първо затворя раните ти — каза тя и се насочи към пробожданията на шията му.

Той хвана китката й и я спря, клатейки глава.

— Не. Искам да кървя за теб.

Хекс затвори очи, а гърлото й се стегна.

Беше трудно да се прецени докъде щеше да ги отведе всичко това, защото поначало тя никога не бе очаквала тази раздяла. Но беше така прекрасно да си е у дома… дори и само за кратък престой.

 

 

Минаха часове, нощта свърши и дойде зората; слънцето се показа над хоризонта и пое към най-високата си точка, като обля побелелите от сняг планински върхове със светлина.

Есен беше в пълно неведение за всичко това. Беше й все едно дали се намира долу в клиниката, или горе в къщата… или пък навън на снега.

Всъщност спокойно можеше да е изложена и на директна слънчева светлина.

Гореше.

Бушуващият огън в утробата й напомняше за раждането на Хексания, агонията достигаше до висини, които я караха да се чуди дали смъртта не беше пристигнала за нея, а после се смекчаваше достатъчно, та да си поеме въздух и да се подготви за следващата й връхна точка. И също както при раждането съществуваше неумолима цикличност, моментите на облекчение се раздалечаваха все повече, а болката от потребността изпълваше тялото й и завладяваше всяко нейно движение, всяко издихание, всяка мисъл.

Преди не беше така. В миналото, когато беше със симпата, нуждата й не беше и наполовина толкова силна… Нито наполовина толкова продължителна…

След часовете на мъчение, колкото и да бяха те, вече не й останаха нито сълзи, нито стенания, дори не можеше да потръпне. Просто лежеше сковано, едва поемаше въздух, а пулсът й беше забавен. Очите й оставаха затворени, докато тялото й продължаваше да бъде разяждано отвътре.

Беше й трудно да определи точно кога настъпи кулминацията, но постепенно пулсирането между краката й и огънят в утробата й започнаха да стихват, а пристъпите на нужда бяха заместени от постоянна болка в ставите и мускулите заради цялото напрежение, на което ги подложи.

Когато най-накрая успя да вдигне глава, шията й изпука силно и тя изстена, защото лицето й се блъсна в нещо като стена. Намръщи се в опит да се ориентира… А, лежеше в долната част на леглото, притисната към таблата му.

За кратко положи глава обратно долу. Сега, когато температа й започна да спада, тя почувства хлад и заопипва около себе си за чаршаф, одеяло или друга завивка. Нямаше нищо — всичко беше изхвърлено на пода. Беше гола върху матрака. Очевидно бе избутала всичко, дори долния чаршаф.

Събра малкото сили, с които разполагаше, и направи опит да изтласка тялото си нагоре и да вдигне глава. Постигна слаб напредък. Като че някакъв вид лепило я държеше на мястото й.

Най-накрая се изправи.

Придвижването до банята беше трудно и опасно като катеренето по планински склон, но пък с каква радост се добра до душа и го пусна. Топлата вода потече обилно, а тя седна долу на плочките, сви колене, придърпа ги пред гърдите си и ги обгърна с ръце. Положи глава на една страна, а нежната струя отми солта от сълзите и потта й.

Малко след това затрепери неудържимо.

— Есен? — прозвуча гласът на доктор Джейн от съседното помещение.

Тракащите зъби й попречиха да отговори, но шумът от душа казваше достатъчно. Лекарката се появи на прага, а после влезе в банята, дръпна завесата и коленичи, докато не се озоваха очи в очи.

— Как се чувстваш?

На Есен й се наложи да прикрие лицето си, защото изведнъж заплака. Беше трудно да се определи дали избликът й се дължеше на факта, че периодът й на нужда най-сетне е свършил, или защото беше така уморена, че всичките й задръжки бяха паднали… или защото последното, което помнеше, преди всичко да се превърне в едно неясно петно, беше как Тор забива онези спринцовки в бедрата си и се свлича на пода.

— Есен, чуваш ли ме?

— Да — отвърна тя пресипнало.

— Искам да те отведа обратно в леглото, ако си свършила с душа. Тук е доста топло, а се притеснявам за кръвното ти налягане.

— С-с-студено ми е.

— Тръпките се дължат на треската. Ще спра водата, става ли?

Тя кимна, защото нямаше какво друго да стори.

Когато топлият дъжд спря да се лее отгоре й, тръпките под кожата й се усилиха и по тялото й пробяга мраз. Скоро обаче върху раменете й беше разстлано меко одеяло.

— Можеш ли да стоиш права?

Есен кимна отново, а Джейн й помогна да стане, облече я в светла нощница и я придружи до леглото, което като с вълшебна пръчка беше застлано с чисти чаршафи и одеяло. Просна се върху него, чувствайки единствено сълзите си, процеждащи се от ъгълчетата на очите й — безкраен горещ поток, който се стичаше по хладното й лице.

— Шшт, всичко е наред — промълви лечителката и приседна на ръба на леглото. — Добре си. Всичко свърши.

Тя нежно отметна влажната коса от лицето й. По-скоро тонът на доктор Джейн, отколкото изричаните от нея думи, й помогна.

А после до устата й беше приближена сламка, стърчаща от метална кутийка. Една глътка от студената сладка напитка накара Есен да изпадне в пълен екстаз.

— О… Скрайб Върджин… Какво е това?

— Джинджифилова лимонада. И няма нужда да благодариш. Хей, не пий прекалено бързо.

След като изгълта цялото съдържание на кутийката, Есен се отпусна назад, а на ръката й беше поставен маншет, който бе напомпан с въздух, а после изпуснат. След това на няколко места по гърдите й беше притиснат студен диск. След което очите й бяха прегледани с насочена към тях светлина.

— Може ли да получа още малко джинджифилова лимонада, моля? — попита.

— Желанията ти са заповед за мен.

Лечителката стори дори нещо по-добро. Върна се не само с още една студена кутийка със сламка, но и с пакет солени бисквити, които нямаха никакъв вкус и представляваха истинска благодат за стомаха й.

Дъвчеше бързо, когато осъзна, че лечителката е седнала на един стол и не казва абсолютно нищо.

Есен спря да се храни.

— Нямаш ли други пациенти?

— Само една, но тя беше добре още като пристигна.

— О! — Есен взе нова бисквита. — Как се казват тези?

— Крекери. От всички лекарства, които изписвам, понякога тези са най-доброто.

— Прекрасни са. — Есен постави ронливото квадратче в устата си и го сдъвка. Продължиха да стоят смълчани и накрая тя промълви: — Искаш да знаеш защо отказах лекарствата.

— Не е моя работа. Но мисля, че трябва да говориш с някого за това.

— Имаш предвид професионалист?

— Да.

— Няма нищо лошо да оставиш природата да стори нужното. — Есен вдигна поглед. — Но аз те умолявах да не го викаш. Казах ти да не му се обаждаш.

— Нямах избор.

От очите й напираха сълзи, но тя ги спря.

— Не исках да ме вижда така. Уелси…

— Какво за нея?

Есен рязко обърна глава и изсипа малко от напитката върху ръката си. На прага огромната тъмна фигура на Тормент запълваше рамката на вратата.

Доктор Джейн се изправи.

— Ще отида да проверя как е Лейла. Жизнените ти показатели са добри, така че като се върна, ще ти донеса истинска храна.

И после останаха сами.

Той не се приближи до леглото, а остана до вратата и се облегна на стената. Със смръщените си вежди и ръце, скръстени пред гърдите, той изглеждаше едновременно резервиран и гневен.

— За какво беше всичко това? — произнесе остро.

Есен остави настрана бисквитите и кутийката с напитката, а после се зае старателно да сгъва и разгъва края на одеялото.

— Зададох ти въпрос.

Есен прочисти гърло.

— Казах на доктор Джейн да не те вика…

— Мислеше си, че ако страдаш, ще дойда и ще ти помогна, нали?

— Ни най-малко.

— Сигурна ли си? Какво си въобразяваше, че ще стори Джейн, като откажеш да вземеш лекарствата?

— Ако не ми вярваш, попитай нея. Специално й поръчах да не ти се обажда. Знаех, че това би било твърде много за теб. И как иначе, след като…

— Не е свързано с моята шелан. Няма нищо общо с нея.

— Не съм толкова сигурна…

— Вярвай ми.

След това той не каза нищо повече. Просто стоеше на мястото си, тялото му беше напрегнато, а суровият му поглед беше вперен в нея, като че никога преди не я бе виждал.

— За какво мислиш? — попита го тихо.

Той поклати глава.

— Едва ли ще искаш да узнаеш.

— Искам.

— Струва ми се, че през всичките тези месеци съм се залъгвал.

Есен почувства, че треската от преди малко се завръща, и знаеше, че причината вече не се крие в температурния дисбаланс на организма й. Вече не.

— Как така?

— Сега не е моментът за това.

Тор се обърна да си върви и тя имаше съвсем ясното усещане, че вече никога няма да го види.

— Тор — извика го дрезгаво. — Нямаше никакви манипулации от моя страна. Трябва да ми повярваш. Не желаех да ми предоставяш услугите си. Никога не бих те подложила на това.

След миг той хвърли поглед през рамо, а погледът му беше напълно празен.

— Знаеш ли какво? Майната му на всичко това. Донякъде дори е по-лошо, че не си ме искала тук с теб. Защото другото обяснение е, че си душевноболна.

— Моля? — Есен се намръщи. — Напълно с разсъдъка си съм.

— Не, не си. Ако беше така, нямаше да избереш да преживееш такова нещо.

— Просто не желаех лекарствата. Заключението ти е крайно…

— О, така ли? Тогава се подготви, защото следващото ми заключение ще ти допадне още по-малко. Започвам да мисля, че си с мен, за да се самонаказваш.

Тя потръпна така рязко, че шията й отново изпука.

— Със сигурност не правя такова нещо.

— Какъв по-добър начин да се потопиш в страдание от това, да бъдеш с мъж, който обича друга?

— Не по тази причина съм с теб.

— И защо си толкова сигурна, Есен? По свой избор живееш като мъченица от векове. Била си слугиня, камериерка, перачка и спиш с мен от няколко месеца, което отново ме отвежда до идеята за клиничната ти лудост.

— Как смееш да осъждаш личните ми подбуди — процеди тя. — Нямаш представа какво мисля или чувствам.

— Глупости. Влюбена си в мен. — Той се обърна, за да се озове лице в лице с нея и вдигна длан, за да предотврати коментарите й. — Не си прави труда да отричаш. Казваш ми го всеки ден в съня си. Така че нека обобщим. Очевидно ти допада да се самонаказваш. И си пределно наясно, че единствената причина, поради която съм с теб, е да измъкна Уелси от Междувремието. Така че не отговарям ли идеално на модела, който си избрала?

— Махай се! — кресна му тя. — Изчезвай от тук!

— Какво? Не искаш да остана, та да страдаш още малко?

— Копеле.

— В това си права. Аз те използвах, но единствената, извлякла облага, си ти… Бог е свидетел, че мен това не ме доведе доникъде. Добрата новина е, че всичко това — той направи жест, сочейки двама им, — ще ти даде чудесно извинение да се тормозиш още повече. О, не си прави труда да отричаш. Случилото се с онзи симпат е било по твоя вина. Случилото се с мен е по твоя вина. Всички злини на света са по твоя вина, защото ти обичаш да си жертва, когато…

— Махай се от тук! — изкрещя тя.

— … не се налага да си такава.

Тя метна по него първото нещо, до което се докопа — кутийката безалкохолно. Но рефлексите му бяха така добри, че той просто я улови в огромната си длан… И после я отнесе обратно върху масата на колелца.

— Няма да е зле да приемеш факта, че си мазохистка. — Той постави кутийката с преднамерено внимание, като че я предизвикваше да я метне отново по него. — И в последно време избра мен за целите си. Случващото се между нас… не ми влияе добре. Не влияе добре и на теб. Но е всичко, което някога ще имаме. — Той изруга тихо. — Виж, съжалявам, Есен. Наистина съжалявам за цялата тази история… Трябваше да прекратя всичко това преди много време, дълго преди да стигне толкова далече. И всичко, което мога да сторя, за да оправя нещата, е да сложа край на мига. — Той поклати глава, а погледът му посърна още повече. — Някога играх роля в твоето самоунищожение и помня твърде ясно мазолите, които се появиха на ръцете ми, след като изкопах гроба ти. Няма да го правя отново. Не мога. Винаги ще имаш съчувствието ми заради всичко преживяно от теб, но имам собствени проблеми, с които да се справям.

Той замълча, а тя обгърна тялото си с ръце.

— И всичко това, защото не пожелах да бъда упоена? — произнесе шепнешком.

— Не става дума само за периода ти на нужда. Знаеш, че не е само това. Ако бях на твое място, бих послушал съвета на доктор Джейн и бих поговорил с някого. Може би… — Той вдигна рамене. — Не знам. Вече нищо не знам. Единственото, в което съм сигурен, е, че не можем да продължаваме така. Това не ни води доникъде.

— Ти чувстваш нещо към мен — заяви Есен и вирна брадичка. — Знам, че не е обич, но чувстваш…

— Чувствам съжаление. Това е, което чувствам. Защото ти си просто една жертва. Не си нищо повече от жертва, която обича да страда. Дори да можех да се влюбя, у теб няма нищо, което истински да ме привлече. Ти си просто призрак, който всъщност не е тук… дори в по-голяма степен и от мен. И в нашия случай две злини не правят едно добро.

След тези думи той се обърна и си тръгна, като я остави замаяна от болката и загубата, остави я да си блъска главата с изкривената му представа за миналото, настоящето и бъдещето й.

Вратата се затвори зад него, без да издаде и звук.