Дж. Р. Уорд
Преродена любов (57)

55

Две вечери по-късно Хекс се събуди, обзета от някаква странна убеденост. Като че беше глътнала будилника и той звънеше в корема й.

Интуиция. Безпокойство. Ужас.

Но за съжаление, нямаше бутон за спиране, който да натисне.

Отиде да си вземе душ, като продължаваше да бъде тормозена от усещането, че някакви невидими и непознати сили са се обединили и че черни облаци се скупчват на хоризонта. А определени лица ще бъдат разместени от чужди ръце подобно на шахматни фигури, за да се озоват на нежелани от тях места.

Мисълта продължи да я тормози и по време на краткото й пътуване из Колдуел и остана в главата й дори когато се захвана със задълженията си в „Желязната маска“. Неспособна да се помири с нея, тя отстрани шиповете си и излезе из града часове по-рано от обикновено. Докато се дематериализираше от покрив на покрив, издирвайки копелетата на Кор, я осени някакво чувство… Това беше нощта.

Но за какво?

Обсебена от този въпрос, тя се стараеше да стои възможно най-далече от местата, където се биеха братята.

Фактът, че не искаше да им се изпречва на пътя, вероятно беше основната причина, задето се бавеше с откриването на пушката. Бандата излизаше на бойното поле всяка нощ, но тъй като схватките с Обществото на лесърите обикновено протичаха в запустелите райони на града, беше трудно да ги доближи, като в същото време да стои далече от Джон и братята.

Да, появиха се решетки, който бяха нови за нея, но беше трудно да определи коя е на Кор — макар това да нямаше особено значение. Нужно бе само един от войниците да извади лош късмет и да бъде ранен, за да се наложи да го откарат с кола до бърлогата им и тя щеше да успее да ги проследи.

Но Хекс предпочиташе да опознае най-сериозния си враг по-отблизо. Да проучи тайните му в подробности.

Това, че още не беше стигнала доникъде, я влудяваше. И братята също не бяха във възторг, но по различни причини. Те просто желаеха да видят сметката на бандата, но Рот не го допускаше. Нуждаеха се първо от пушката, така че кралят не даваше да пипнат предателите, преди да е налице нужното му доказателство. Погледнато логически, в прокламацията му имаше смисъл. Нищо добро нямаше да излезе, ако първо избиеха всички, а после Рот започнеше да прави опити да убеждава глимерата как първо те са го простреляли. Но забавянето с всяка следваща нощ се понасяше трудно.

Поне едно нещо беше на тяхна страна — имаше твърде малка вероятност оръжието да е унищожено. Несъмнено биха предпочели да го запазят като трофей.

Но беше време да се сложи край на това. И може би обзелото я предчувствие означаваше, че моментът е настъпил.

Съгласно теорията, че да повтаряш едно и също действие отново и отново, като очакваш различен резултат, е проява на глупост, тя реши да спре с издирването на Кор.

Не, тази вечер щеше да поеме по петите на Асейл. И ето че локализира местонахождението му в района с театрите… В сградата на художествената галерия на Бенлоиз.

Дематериализира се на улицата и бърз поглед вътре й даде да разбере, че в сградата течеше парти. Тъй като артистичните особи бяха способни да се облекат в кожени дрехи и да ги броят за официално облекло, тя се вмъкна вътре.

Горещо. Претъпкано. Наоколо звучаха какви ли не егоцентрични дрънканици.

Боже, на такива места нямаше как да различиш кой какъв пол е. Всички правеха префърцунени жестове с ръце и ноктите им бяха лакирани.

Не се беше отдалечила и на метър от вратата, когато й предложиха чаша шампанско — тия надувки, дето се мислеха за Анди Уорхол^[1], сякаш живееха само, за да пият „Вьов Клико“.

— Не, благодаря.

Сервитьорът, приятен на вид мъж, облечен в черно, кимна леко и се отдалечи, а тя едва не го дръпна обратно просто за компания.

Имаше толкова много повдигания на вежди и сбърчване на носове, че нямаше как да не се запита дали тези хора понасяха поне себе си. И бърз поглед към така нареченото изкуство й даде да разбере, че с Есен трябваше да посетят галерията, та майка й да добие представа колко изключително неприятни и долни могат да бъдат някои средства за себеизразяване.

Тъпи човеци.

С неумолима целеустременост тя си проправи път сред тълпата, като завиваше ту в една, ту в друга посока и отстъпваше пред келнерите. Не си направи труда да крие лицето си. Рив уреждаше всичките си сделки тук сам или чрез Трез и Ай Ем, така че никой не би я разпознал.

Доста бързо нацели пътя към офиса на Бенлоиз. Беше толкова очевидно къде е. Двама, облечени като сервитьори бодигардове, но без подноси в ръце, стояха от двете страни на почти незабележима врата, изрязана в покритата с тапет стена.

Асейл се намираше на втория етаж. Усещаше го съвсем ясно…

Но да се добере до него, беше нещо друго. Би било твърде рисковано да се дематериализира в непознати помещения. От другата страна на охраняваната врата вероятно имаше стълбище, но тя нямаше желание да бъде надупчена като швейцарско сирене, когато се материализира по средата му.

Освен това винаги можеше да докопа Асейл на излизане. Твърде вероятно беше да е влязъл през задния вход и щеше да си тръгне по същия начин. Той беше много внимателен, а това посещение едва ли имаше нещо общо с изкуството.

И нищо чудно — трудно беше тоалетни чинии, облепени с клечки за уши, да се възприемат като нещо друго освен като пълен боклук.

Влезе по-навътре в сградата и се вмъкна през врата с надпис „Само за персонала“, при което се озова в склад с бетонни стени и таван, където миришеше на креда и пастели. Над главата й от голия таван висяха електрически кабели, тръби и флуоресцентни лампи с решетки, наподобяващи къртичини по поляна. Покрай стените имаше бюра и шкафове, а центърът на помещението беше празен, сякаш от задния паркинг редовно биваха внасяни огромни художествени инсталации.

Големите двойни врати пред нея бяха изработени от стомана и към тях бяха прикрепени охранителни сензори.

— Мога ли да ви помогна.

Това не беше въпрос.

Тя се обърна.

Един от охранителите я беше последвал вътре и стоеше с раздалечени крака и отворено сако, като че да демонстрира, че носи оръжие.

Хекс завъртя очи, махна с ръка и го вкара във временен транс. После му внуши, че не се е случило нищо необичайно, и го прати обратно на мястото му, където щеше да обясни на колегата си, че „не се е случило нищо необичайно“.

Е, да направиш това с хомо сапиенс, не беше кой знае какво постижение, все пак не ставаше дума за ядрена физика. Но за по-голяма сигурност извади от строя охранителните камери, когато се отправи към двойната врата. По дяволите. Един поглед към опасаните с кабели стоманени врати бе достатъчен, за да вземе решение да не ги отваря и да не рискува инцидент, замесващ полицията.

Ако желаеше да стигне до алеята отзад, трябваше да намери друг начин да се добере до там.

Изруга и се върна обратно на партито. Отне й десет минути да си проправи път сред гостите със съмнителен вкус и несъмнено его и в мига щом се озова навън под нощното небе, тя се дематериализира на покрива и отиде до другия му край.

Колата на Асейл беше паркирана долу, като предницата й сочеше към изхода на пряката.

И тя не беше единствената, която наблюдаваше ягуара…

Мили… боже…

Кор стоеше сред сенките и също чакаше мъжа.

Трябваше да е той. Който и да беше обаче, вътрешният му свят бе заключен до такава степен, че не съществуваше кой знае каква структура, която да бъде разчетена. По навик, заради травма или вероятно по малко и от двете измеренията му се бяха прелели едно в друго и оформяха сбита неравна маса. Беше й невъзможно да различи някаква емоция.

Боже, няколко пъти се беше сблъсквала с подобни модели. Обикновено те вещаеха сериозни неприятности, защото въпросният индивид беше способен на всичко. Например нужна ти беше точно такава прецакана същност, за да имаш куража да нападнеш краля.

Именно това беше нейната мишена. Знаеше го.

И сега, когато вече се закачи към тази сбита решетка, тя отстъпи и се дематериализира на покрива на висока сграда на една пресечка разстояние. Не желаеше да стресне кучия син, като го доближи прекалено, а от тук имаше добра видимост към ягуара.

По дяволите, ако радарът й имаше по-голям обхват, можеше да се отдалечи на повече от километър, но това беше прекалено. Инстинктите й бяха силни на по-къси разстояния. Така че ако се дематериализираше на твърде далече, щеше да го изгуби.

Докато чакаше, отново се зачуди за връзката на Кор с Асейл. За съжаление на аристократа, ако той финансираше бандата дори косвено, щеше да бъде взет на мушка от много дула.

Което не беше особено здравословно.

Около половин час по-късно Асейл излезе от задната врата на галерията и се озърна. Беше наясно за присъствието на другия мъж… И направи някакъв коментар точно към мястото, където се намираше Кор.

Студеният вятър и шумовете от града заглушиха репликите, разменени помежду им, но на нея не й бяха нужни субтитри. Емоциите на Асейл бяха ясно доловими и тя не можеше да отрече омразата и недоверието, които той изпитваше към онзи, на когото говореше. Разбира се, затвореният вампир не показа никакви чувства.

И после Асейл отпътува. Същото стори и другата решетка.

А тя я последва.

 

 

Като с много други неща в живота, в ретроспекция случилото се с Есен в единайсет вечерта имаше своето обяснение. Белезите бяха налице от месеци, но както често става, разчиташ погрешно знаците, не тълкуваш правилно стрелката на компаса, приемаш едно нещо за друго.

Докато не се озовеш запратен на място, което не би избрал, но вече няма измъкване от там.

Тя се намираше в тренировъчния център и вадеше купчина горещи чаршафи от сушилнята, когато се започна.

Късно, много по-късно, като че цял един живот по-късно, щеше да си припомни усещането за тази мека топлина, обгърнала тялото й, която проникваше в нея и караше по челото й да избиват капки пот. Щеше да запомни завинаги как се обърна настрани и постави меките бели чаршафи на плота.

Защото, когато отстъпи назад, периодът й на нужда настъпи за втори път в живота й.

В началото усещането беше сякаш още държи в ръце чаршафите и топлината продължава да я облива, придружена с усещането за тежест в корема. От лицето й продължаваше да се лее пот и тя хвърли поглед към термостата на стената, като реши, че се е повредил или е нагласен на твърде висока температура. Но не, показваше двайсет и един градуса.

Сбърчила чело, тя погледна надолу към себе си. Въпреки че носеше само тениска и чифт от така наречените панталони за йога, имаше чувството, че е облякла якето, което обикновено носеше при излизанията им с Хекс.

Усети режещ спазъм в долната част на корема и като че някой стисна утробата й в юмрук, а краката й се подкосиха и тя нямаше избор, освен да се свлече на пода. Това беше нещо хубаво, поне временно. Бетонът беше хладен и тя се просна на него, докато не беше обзета от следващия мощен пристъп.

Притисна ръце към таза си, сви се на кълбо и отметна глава назад, сякаш се мъчеше да се спаси от онова, което беше превзело тялото й.

И после се започна.

Вагината й, която пулсираше леко, откакто с Тор бяха споделили онези страстни мигове, преди той да излезе, като че придоби свое собствено сърцебиене и молеше за единственото, което би й предложило някакво облекчение.

Мъж.

Сексуалният глад я заля с такава сила, че тя не би могла да стои права, ако й се наложеше, не би могла да мисли за нищо друго, дори да се постараеше, и не би могла да изрече смислено изречение, ако поискаше.

Беше толкова по-зле, отколкото със симпата.

И всичко се случваше по нейна вина… Изцяло по нейна вина.

Не беше ходила в Светилището. Минаха… Най-скъпа Скрайб Върджин, минаха месеци, откакто последно се яви в Далечната страна, за да регулира цикъла си. Вярно, че нямаше нужда от кръв, защото Тор я хранеше. Освен това не желаеше да пропуска и миг с него.

Трябваше да се досети, че ще се случи нещо такова.

Стисна зъби и задиша тежко, докато отмине новият пристъп. После точно когато той отслабна и тя се канеше да извика за помощ, вратата се отвори със замах. Доктор Манело се закова на място, а лицето му показваше пълно объркване.

— Какво става… — Той се опря на касата на вратата и изведнъж похлупи с шепи слабините си. — Добре ли си?

Жаждата й отново се издигна до кресчендо и тя за миг улови замъгления му образ как той стои насреща й разтреперан, а после клепачите й се затвориха, челюстта й се стегна и за миг изгуби съзнание.

От разстояние го чу да произнася:

— Ей сега ще доведа Джейн.

В желанието си да получи още от хладината на пода Есен се обърна по гръб, но тъй като краката й отказаха да се изпънат, контактът с повърхността не беше достатъчно голям. Обратно на една страна. После по корем, въпреки че краката й се стремяха да се притиснат обратно към гърдите й.

Избута ги надолу с ръце в опит да поеме контрол върху усещанията си и да промени позата си. Помъчи се да диша дълбоко или да изпъне крака и ръце с надеждата да намери облекчение.

Нямаше такова. Тя се намираше в центъра на бърлогата на лъва и огромните зъби на потребността се впиваха в нея, разкъсваха плътта й, огъваха костите й. Това беше кулминацията на онези горещи приливи, които тя бъркаше с изблици на страст, внезапните усещания за студ, които вземаше за предчувствия, и леките замайвания, за които винеше обилната храна. На това се дължеше цялото й изтощение. Неутолимият апетит. Вероятно тук се криеше и причината за бурния секс, който имаха напоследък с Тормент.

Докато стенеше, чу някой да произнася името й и реши, че този някой говори на нея. Но докато копнежът й не замря за малко, не успя да отвори очи, за да се убеди, че наистина не е сама.

Доктор Джейн беше коленичила до нея.

— Есен, чуваш ли ме?

— Аз…

Бледата ръка на лекарката отметна заплетените руси кичури от лицето й.

— Есен, мисля, че това е периодът ти на нужда… Възможно ли е да съм права?

Есен кимна, но хормоните се разбушуваха отново и заглушиха всичко освен всепоглъщащата потребност от сексуално удовлетворение. Което тялото й знаеше, че може да получи само от мъж.

От нейния мъж. Онзи, когото обичаше.

Тормент…

— Да, да, ще му се обадим.

Есен протегна длан и сграбчи ръката на Джейн. Наложи на устата си да се задейства и отправи настоятелна молба към лечителката:

— Не му се обаждай. Не го поставяй в това положение.

Това би го убило. Да й служи в период на нужда? Никога не би сторил такова нещо. Сексът беше едно, но той вече беше изгубил дете…

— Есен, драга… Изборът би трябвало да е негов, не мислиш ли?

— Не му се обаждай… Да не си посмяла да му се обадиш.