Дж. Р. Уорд
Преродена любов (4)

2

— Вземи си малко почивка… Отпусни се… Позабавлявай се…

Докато мърмореше пред публиката от антични мебели, Хекс излезе от спалнята и влезе в банята. После се върна. И… отново се запъти към Мраморландия.

В банята, която сега деляха с Джон, спря пред джакузито. До месинговите кранчета стоеше сребърен поднос с всякакви видове лосиони, мазила и други момичешки щуротии. И това не изчерпваше и половината. До умивалниците ли? Друг поднос — отрупан с парфюми на „Шанел“: „Кристал“, „Коко“, „№5“. „Коко Мадмоазел“. Също така имаше елегантна плетена кошница с четки за коса, някои с къси зъбчета, а други с остри косми или метални игли. В шкафовете ли? Редица от лакове за нокти OPI в достатъчно нюанси на противното розово, така че да предизвикат епилептичен припадък дори на Барби. Както и петнайсет различни марки пяна, гел и лак за коса.

Да бе!

Дори не й се коментираха гримовете „Боби Браун“.

Кой са си мислели, че се нанася тук? Една от онези малоумници Кардашян ли?

И като стана дума… Мътните да го вземат, не можеше да повярва, че вече знаеше кои са Ким, Кортни, Клон, Крис, братът Роб, вторият баща Брус, малките сестри Кендал и Кайли, както и множеството съпрузи, любовници и онова хлапе Мейсън…

Срещна погледа си в огледалото и си каза: ама че е интересно. Беше успяла да взриви мозъка си с помощта на великото забавление, наречено телевизия.

Със сигурност не беше така мърляво като с куршум, но резултатът беше същият.

— Тая тъпотия трябва да върви с предупредителен етикет.

Разглеждаше се в огледалото — късо подстригана черна коса, бледа кожа, стегнато тяло, късо отрязани нокти и пълно отсъствие на грим. Дори носеше собствените си дрехи — черна прилепнала тениска и кожени панталони — униформа, обличана от нея всяка вечер в продължение на години.

Е, с изключение на онзи случай преди няколко нощи. Тогава облече нещо съвършено различно.

Може би именно ритуалната рокля беше причината за появата на всички тези женски джунджурии след церемонията по обвързването. Фриц и догените явно бяха приели, че е обърнала нова страница. Или това, или просто такава беше стандартната процедура при посрещане на току-що обвързала се шелан.

Обърна се и положи длани в основата на шията си върху квадратния диамант, който й бе подарил Джон. Положено в масивен обков от платина, това беше единственото бижу, което можеше да си представи, че някога би сложила — тежко, солидно, способно да издържи сериозна битка и да остане на мястото си.

В този нов свят на шампоани, лакове за коса и парфюми поне Джон още я разбираше. Колкото до останалите… Нужно им беше обучение. Не за първи път й се налагаше да поеме ролята на учителка за група мъже, които си мислеха, че само защото има гърди, мястото й е в позлатен кафез. Ако някой се опиташе да я превърне в типична кукличка от глимерата, тя просто щеше да пререже златната решетка, да заложи бомба в основата на клетката и да увеси димящите останки на полилея във фоайето.

Запъти се към спалнята, отвори дрешника и извади червената рокля, която беше носила на церемонията. Единствената рокля, обличана някога от нея. Трябваше да признае, че се наслади на начина, по който Джон със зъби я съблече от нея. И да, определено нощите, прекарани заедно, бяха прекрасни — първата почивка, която някога си беше позволявала. Единственото, което вършеха, беше да правят секс, да се хранят едни от друг и да поглъщат вкусни ястия, после, след малко сън, повтаряха всичко отново.

Но сега Джон се беше върнал на бойното поле, където на нея не й се разрешаваше да се появи преди следващата вечер.

Ставаше дума само за двайсет и четири часа, за отлагане, а не за доживотна присъда. Какъв й беше проблемът тогава?

Може би лигавите женски принадлежности дразнеха кучката у нея без основателна причина. Не беше затворена в клетка, никой не я караше да се промени и вината за катастрофалния телевизионен маратон с участието на Кардашян си беше изцяло нейна. Колкото до разкрасяващите продукти, догените просто се опитваха да бъдат мили по единствения познат им начин.

Не се намираха много жени като нея. И то не само защото беше наполовина симпат…

Тя се намръщи и завъртя глава.

Остави коприната да се изплъзне от ръцете й и насочи вниманието си към емоционалната решетка отвън в коридора.

За нейните сетива на симпат триизмерната структура, изградена от тъга, загуба и срам, беше също толкова реална като сграда, покрай която можеш да минеш с колата си, да я огледаш или дори да влезеш в нея. За съжаление, в този случай носещата конструкция не подлежеше на ремонт, дупката в покрива не беше поправима и нищо не можеше да бъде сторено с повредената електрическа инсталация. Макар да виждаше емоциите на другите, все едно бяха домът им, не съществуваха строителни работници, които да дойдат и да отстранят нередностите, нямаше водопроводчици, електротехници или бояджии за този тип аварии. Собственикът на дома трябваше да се справя сам със счупеното, повреденото и пробитото. Никой друг не можеше да го стори вместо него.

Когато пристъпи навън в коридора със статуите, Хекс почувства как собствената й малка къща се разтриса. Облечената в роба накуцваща фигура пред нея беше майка й.

По дяволите, още се чувстваше странно да го изрече дори само мислено… и някак не пасваше.

Тя прочисти гърло.

— Добър вечер… ъъ…

Не й се струваше редно просто така да изтърси „мамен“ или пък „мамо“, или „майче“. Изпитваше неудобство да я нарече и Ноуан, името, под което беше известна. Но пък как да наричаш жена, която е била отвлечена от симпат, принудена с жестокост да зачене и после, хваната в капана на биологията, да роди последствията от преживените мъчения?

Малко име: Аз. Фамилия: Съжалявам.

Ноуан вървеше с качулка, покрила лицето й.

— Добър вечер. Как се чувстваш?

Английският звучеше странно в устата на майка й, което подсказваше, че би се справила по-добре на Древния език. А поклонът, с който я удостои, при това напълно ненужно, беше някак на една страна заради травмата, каквато и да беше тя, причинила кривата й стойка.

Ароматът, който се носеше от нея, нямаше нищо общо с „Шанел“. Освен ако наскоро не бяха въвели в производство нова серия „Трагедия“.

— Добре съм. — „Неспокойна и отегчена“ повече отговаряше на истината. — Къде отиваш?

— Да разтребя дневната.

Хекс едва се въздържа да не каже: „Не отивай там“. Фриц не допускаше никой освен догените да върши каквото и да било в имението. И Ноуан, макар и дошла да се грижи за Пейн, живееше в стая за гости, хранеше се на масата заедно с братята и беше приемана тук като майка на една от шеланите. По никакви стандарти не представляваше част от прислугата.

— Да, ами… Би ли искала… — Да правят какво, почуди се Хекс. Какво изобщо биха могли да вършат заедно? Хекс беше боец. Майка й беше… призрак в телесна обвивка. Нямаше много общо помежду им.

— Не се притеснявай — отвърна кротко Ноуан. — Разбирам, че е неловко…

Във фоайето под тях проехтя грохот, като че се бяха скупчили облаци, беше започнала гръмотевична буря и бе рукнал проливен дъжд. Ноуан се сви на мястото си, а Хекс хвърли поглед през рамо. Какво, по дяволите…

Рейдж, известен още като Холивуд, а още и като най-едрия и най-красивия сред братята, направо скочи на балкона на втория етаж. В мига щом се приземи, обърна русата си глава към нея, а очите му пламтяха.

— Джон Матю се обади. Нуждаят се от всяка налична помощ в центъра. Въоръжи се и ще се срещнем на входа след десет минути.

— Иха! — промълви Хекс и плесна с ръце.

Когато се обърна отново към майка си, забеляза, че жената трепереше, но се стараеше да го прикрие.

— Всичко е наред — успокои я Хекс. — Добра съм в битките. Няма да ме наранят.

Прекрасни думи. Само че не това тревожеше другата жена. Емоционалната й решетка показваше страх… но от Хекс.

Ами да, като се имаше предвид, че тя бе наполовина симпат, естествено, че на Ноуан първо й хрумваше думата „опасност“, а после „дъщеря“.

— Оставям те — каза Хекс. — Не се тревожи.

Изтича обратно в стаята си, неспособна да пренебрегне факта, че в гърдите й се загнезди болка. Но пък не можеше да игнорира и действителността — майка й не я беше искала.

И все още не я искаше.

Кой можеше да я вини?

 

 

Изпод ръба на качулката на робата си Ноуан проследи как високата, силна и безпощадна жена, която беше родила, се втурва в битка с врага.

Хексания изобщо не даваше вид, че се притеснява от перспективата да се изправи лице в лице със смъртоносните лесъри. Всъщност реакцията й при командата на брата предполагаше, че това дори ще й достави удоволствие.

Коленете на Ноуан омекнаха при мисълта какво беше родила на белия свят — тази жена с мощ в крайниците и желание за мъст в сърцето. Никоя представителка на глимерата не би реагирала по този начин; но пък и никой не би я помолил за такова нещо.

Но у дъщеря й течеше кръвта на симпат. Най-скъпа Скрайб Върджин…

И все пак, преди да й обърне гръб, по лицето на Хексания пробяга нещо.

Ноуан забърза напред по коридора към стаята на дъщеря си. Когато достигна до масивната врата, тя почука тихо.

След миг Хексания отвори.

— Здравей.

— Съжалявам.

Хекс не показа никаква реакция.

— За какво?

— Знам какво е да си нежелана от родителите си. Не бих искала ти…

— Всичко е наред. — Хексания вдигна рамене. — Не е, като да не ми е ясно какви са мотивите ти.

— Аз…

— Чуй, трябва да се приготвя. Влез, ако искаш, но те предупреждавам: не се подготвям за чаено парти.

Ноуан се поколеба на прага. В стаята личаха следи от активен живот. Леглото беше разхвърляно; от столовете висяха кожени панталони; на пода се въргаляха два чифта ботуши; на масата в ъгъла до едно канапе имаше две чаши за вино. Въздухът беше изпълнен с наситения и чувствен аромат на обвързан вампир.

Беше сякаш полепнал по самата Хексания.

Чу се поредица от изщраквания и Ноуан надзърна през вратата. Застанала в дрешника, Хексания държеше зловещо на вид оръжие. С много компетентен маниер го пъхна в кобура под мишницата си и взе друго. После се зае с мунициите и един нож…

— Няма да се почувстваш много по-добре по отношение на мен, ако продължиш да стоиш там.

— Не дойдох заради себе си.

Това обърка леко ритъма на движенията й.

— Тогава защо?

— Видях изражението на лицето ти. Не искам да ти причинявам това.

Хексания се протегна и откачи черно кожено яке. Докато го правеше, изруга.

— Виж, хайде да не се преструваме, че някоя от нас е желала раждането ми. Става ли? Аз ти прощавам, ти ми прощаваш, и двете сме жертви, и така нататък… Трябва да приключим с това и всяка от нас да поеме по пътя си.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

Хекс замръзна на място, а после присви очи.

— Знам какво си сторила в нощта на раждането ми.

Ноуан отстъпи крачка назад.

— Как…

Хексания насочи пръст към собствените си гърди.

— Симпат, нали помниш? — Боецът у нея изплува на повърхността и позата й беше като на хищник. — Това значи, че умея да прониквам в умовете на другите… Така че точно в този миг успявам да почувствам страха ти. И съжалението. И болката. Всичко е пред мен. Припомняш си момента, в който се е случило… И да, знам, че си предпочела да забиеш кинжал в корема си пред бъдеще с мен. Така че, както казах, защо не се избягваме една друга и не си спестим споровете.

Ноуан повдигна брадичка.

— Симпат си само наполовина.

Тъмните вежди подскочиха нагоре.

— Моля?

— Долавяш само част от онова, което чувствам към теб. Или вероятно по свои собствени причини просто не желаеш да приемеш, че може да искам да съм до теб.

Въпреки че беше отрупана с оръжия, Хексания изведнъж придоби уязвим вид.

— Недей да гориш мостовете в желанието си да се защитиш — прошепна Ноуан. — Не е нужна принудена близост, ако няма такава. Но нека не я спираме да разцъфти, в случай че има и малка възможност за това. Може би… Може би тази вечер ще споделиш с мен, ако има дори нещо малко, с което да ти помогна. Ще започнем от оттук… и ще видим какво ще излезе.

Хексания закрачи наоколо, стегнатото й здраво тяло беше по-скоро мъжко, дрехите й бяха по-скоро мъжки, както и излъчващата се от нея енергия. Спря отново пред дрешника и след миг извади червената рокля, дадена й от Тормент в нощта на церемонията по обвързването.

— Почисти ли коприната? — попита Ноуан. — И в никакъв случай нямам предвид, че си я изцапала. Но за деликатните тъкани трябва да се полагат грижи, за да бъдат запазени.

— Нямам никаква представа как да го направя.

— Тогава позволи на мен.

— Нищо няма да й стане.

— Моля те. Позволи ми.

Хексания я погледна и произнесе тихо:

— Защо, за бога, би искала да направиш такова нещо?

Истината беше проста, колкото следващите четири думи, и сложна, колкото един цял език.

— Ти си моя дъщеря.