Дж. Р. Уорд
Преродена любов (37)

35

Матракът под нея подскачаше, а огромната сила, причиняваща бъркотията, мяташе възглавници във всички посоки, събираше завивките, а хладният въздух докосваше кожата й…

Съзнанието й бързо идентифицира източника на целия този хаос. Не земята се движеше, а Тормент. Размахваше ръце до нея, сякаш се бореше с вериги, приковали го към леглото, а огромното му тяло се гърчеше неконтролируемо.

Отново беше сънувал съня. Онзи, за който отказваше за говори и съответно явно бе свързан с любимата му.

На светлината от банята видя голото му тяло, когато той скочи на крака — напрегнатите мускули на гърба му оформяха рязко очертани сенки, ръцете му бяха стиснати в юмруци, а бедрата му бяха стегнати, като че се канеше да спринтира.

После си пое дъх и дойде на себе си, а името, издълбано в кожата му в елегантна дъга, се раздвижи при свиването и разпускането на мускулите, сякаш неговата шелан отново бе оживяла:

УЕЛЕСАНДРА

Без да промълви нито дума, Тормент се запъти към банята, затвори вратата и блокира прииждащата светлина… а също и нея.

Докато лежеше в тъмнината, Ноуан се заслуша в течащата вода. Бърз поглед към часовника на нощната масичка й даде да разбере, че е крайно време да става, но тя продължаваше да лежи на мястото си.

Колко дни беше прекарала в леглото му? Цял месец? Не, два… а може би три? Времето беше престанало да има значение за нея, нощите отлитаха като аромат, понесен от летния вятър.

Можеше да се каже, че Тор бе нейният пръв любовник.

Само че… той отказваше да я приеме изцяло.

И дори след всичкото това време заедно, той не й позволяваше да го докосва. Нито пък спеше под завивката при нея. Не я целуваше по устата. Не се присъедини към нея във ваната или джакузито. Не я наблюдаваше с премрежен поглед как се облича… и не я прегръщаше, докато спяха.

И въпреки всичко това беше изключително щедър на ласки, отново и отново я отвеждаше на онова изпълнено с мимолетна наслада място, винаги проявяваше внимание към нуждите на тялото й и задоволяването им. А тя знаеше, че той също остава доволен: реакцията на тялото му беше твърде мощна, че да се прикрие.

Изглеждаше ненаситно от нейна страна да иска още. Но тя искаше.

Въпреки влудяващата страст помежду им, въпреки непринудения начин, по който той се хранеше от нея и тя от него, чувстваше се… попаднала в застой. Блокирана на място, откъдето нямаше накъде да поеме. Дори след като намери начин да запълва нощите си с работа в имението и вече по-спокойно очакваше завръщането му при изгрева, защото знаеше, че е силен и здрав, тя пак беше… затънала в тресавище. Неспокойна.

Нещастна.

И именно по тази причина най-накрая поиска позволение тази вечер да покани свой гост в имението. Поне можеше да постигне напредък на някой друг фронт. Или така се надяваше.

Измъкна се от топлото гнездо, което сама си беше направила, и потръпна, въпреки че отоплението работеше. Непостоянната температура тук представляваше нещо, към което още не беше привикнала, и единственото, което й липсваше от Светилището. Тук на моменти се чувстваше прегряла, а в други й беше студено, като в последно време второто беше по-често, тъй като септември дойде и донесе със себе си есенния хлад.

Когато облече робата си, тъканта беше студена и тя потръпна в прегръдката на дрехата. Винаги внимаваше да е облечена, когато не беше в леглото. Тормент не говореше по въпроса, но тя чувстваше, че той предпочита така. Колкото и да даваше вид, че харесва усещането от присъствието й, погледът му отбягваше голотата й, а също така се отклоняваше в различна посока, когато се намираха сред други, макар братята много добре да знаеха, че тя остава в стаята му.

И въпреки уверенията му, че мисли само за нея, докато й доставя наслада, тя имаше чувството, че се мъчи да открие своята шелан в нейното тяло и в съвместните им преживявания.

Всяко напомняне колко невъзможно е това, явно беше трудно за него.

Нахлузи кожените мокасини на краката си и се поколеба, преди да напусне стаята. Мразеше състоянието, в което се намираше той, но знаеше, че не би се съгласил да разговарят по въпроса. Всъщност напоследък не говореше много в нейно присъствие, макар че телата им общуваха гладко, на какъвто и език да се осъществяваше комуникацията помежду им. Истината бе, че от оставането й в спалнята му не би излязло нищо добро, особено като се имаше предвид настроението му.

Насили се да тръгне към вратата, постави качулката на главата си, огледа се в двете посоки, преди да излезе в коридора, след което затвори вратата зад себе си и го остави сам вътре.

Както винаги си тръгна, без да издаде и звук.

 

 

— Ласитър — просъска Тор срещу огледалото в банята. Когато не дойде отговор, той отново наплиска лицето си със студена вода. — Ласитър.

Затвори очи и зърна своята Уелси насред онзи сив пейзаж. Сега вече беше дори още по-далече от него. И беше по-трудно от всякога да я достигне, докато тя седеше насред сивите камъни.

Положението се влошаваше.

— Ласитър, къде си, по дяволите?

Най-накрая ангелът се появи, седнал на ръба на джакузито с кутия шоколадови курабии в едната ръка и шише мляко в другата.

— Искаш ли една? — попита и му поднесе калорийната бомба. — Директно от хладилника. Толкова по-хубави са, когато са охладени.

Тор му отправи гневен поглед.

— Каза ми, че аз съм проблемът. — Когато отговорът насреща се изчерпа с мляскане, изпита потребност да натика цялата кутията в гърлото на копелето. — Тя още е там. На път е да изчезне.

Ласитър остави настрана средството за разваляне на вечерята, като че изгубил апетит. И когато само поклати глава, Тор преживя миг на паника.

— Ако ме занасяш, ще те убия.

Ангелът завъртя очи.

— Вече съм мъртъв, идиот такъв. И ако позволиш да ти напомня, твоята шелан не е единствената, която се мъча да освободя. Тук става дума и за моята съдба, нали помниш? Провалиш ли се ти, и аз се провалям, така че нищо не печеля да се занасям с теб.

— Тогава защо все още се намират на онова ужасно място?

Ласитър вдигна ръце.

— Чуй ме, приятел. Ще струва повече от някой и друг оргазъм. Това трябва да ти е ясно.

— Исусе Христе, не мога да направя много повече от това…

— Наистина ли? — Ласитър присви очи. — Сигурен ли си?

Когато погледите им се срещнаха, на Тор му се наложи да погледне встрани… както и да се прости с мисълта, че по време на интимните си моменти двамата с Ноуан се радват на нещо като личен живот.

Майната му. Двамата преживяха заедно стотици оргазми, така че…

— Знаеш не по-зле от мен колко много още не си направил — произнесе меко ангелът. — Кръв, пот и сълзи. Това е цената.

Тор сведе глава и потърка слепоочието си с усещането, че всеки миг ще се разкрещи. Пълни тъпотии…

— Тази вечер ще излизаш, нали? — промърмори ангелът. — Когато се върнеш, ела и ме намери.

— Ти и бездруго все си с мен, не е ли така?

— Не знам за какво говориш. Да се срещнем след Последното хранене.

— Какво ще правиш с мен?

— Казваш, че искаш помощ… Е, ще ти я предоставя.

Ангелът се изправи и закрачи към вратата на банята. После се върна и си прибра проклетите курабии.

— До изгрева, приятелю.

Останал сам, Тор набързо премисли ползите, които би имал, ако стовари юмрук срещу огледалото, но после реши, че това може да възпрепятства възможността да излезе и да търси лесъри, които да убива. А в настоящия момент перспективата за това беше единственото, което му позволяваше да се удържи в собствената си кожа.

Кръв. Пот. Сълзи.

Изруга и влезе под душа, после се обръсна и се върна в спалнята. Ноуан вече си беше тръгнала, вероятно за да слезе за Първото хранене отделно от него. Постъпваше така всяка нощ, макар проявата на такава дискретност да не заблуждаваше никого.

Знаеш не по-зле от мен колко много още не си направил.

Дявол да го вземе, Ласитър вероятно имаше право, и то не само във връзка със секса.

Като се замисли, осъзна, че никога не обясняваше на Ноуан какво изпитва. Например нямаше начин тя да не знае, че отново е сънувал кошмар. Изскочи от леглото като филийка от тостер, а вкиснатото му настроение беше като неонов надпис в стаята. Но той никога не разговаряше за това с нея. Никога не й даваше шанс да попита.

Всъщност не разговаряше за нищо с нея. Нито за работата си навън, на бойното поле. Нито за братята. Не споменаваше и за настоящите трудности, които кралят имаше с глимерата. Съществуваха и толкова много други области, в които той продължаваше да се държи дистанцирано.

Застана пред дрешника, измъкна чифт кожени панталони, нахлузи ги и…

Коланът се заклещи на бедрата му. А когато дръпна отново, те не помръднаха. Затегли още по-усилено, а те… разцепиха се на две.

Какво ставаше, по дяволите?

— Проклети боклуци!

Сграбчи друг чифт. И се сблъска със същия проблем. Беше прекалено едър за тях.

Прегледа всичките си бойни дрехи. Сега, като се замислеше, в последно време всичко му беше тясно. Якетата го стягаха в раменете. Ризите се разпаряха под мишниците му до края на нощта.

Хвърли поглед през рамо и зърна отражението си в огледалото над тоалетката.

По дяволите, беше възвърнал… някогашната си едра фигура. Странно, че до тази вечер не го бе забелязал, но върнало се към нормална схема на хранене, тялото му беше наедряло до предишните си размери — раменете му се бяха налели с мускули, бицепсите му бяха издути, коремът се беше изопнал и стегнал бедрата му бяха заякнали.

Заслугата за това беше на Ноуан. Нейната кръв в него го правеше така силен.

Обърна се и се запъти към телефона до леглото, поръча нов чифт кожени панталони с по-голям размер и се тръшна на дивана.

Погледът му се прикова в дрешника.

Роклята от церемонията още висеше вътре, избутана в дъното, където я окачи той, решен да пробва да продължи напред.

Ласитър имаше право: той не отведе нещата толкова далече, колкото би могъл. Но боже, да прави секса с друга? Истински полов акт? Досега винаги е бил само с неговата Уелси.

По дяволите… Кошмарът, в който беше попаднал, се разрастваше все повече. Но боже, онова видение на неговата шелан, с което се събуди… как се отдалечава все повече… все по-избледняла… изморените й очи бяха изтормозени и мрачни като пейзажа около нея.

Почукването на вратата беше твърде силно, че да е от Фриц.

— Влез.

Джон Матю подаде глава през вратата. Момчето беше облечено за битка, оръжията му си бяха по местата, а настроението му беше мрачно.

— По-рано ли тръгваш? — попита Тор.

— Не, смених се със Зи… Просто исках да те уведомя.

— Какво не е наред?

— Нищо.

Каква лъжа. Истината личеше по твърде припрения начин, по който ръцете му оформяха думите. И не гледаше другаде, освен към пода.

Тор си спомни за разхвърляното легло и за факта, че Ноуан бе оставила една от резервните си долни ризи на стола до бюрото.

— Джон — заговори. — Чуй ме…

Момчето не го погледна. Просто стоеше на прага с наведена глава и смръщени вежди, цялото му тяло издаваше нетърпение да си тръгне.

— Влез за малко. И затвори вратата.

Джон не бързаше и когато най-накрая затвори след себе си, скръсти ръце пред гърдите си.

Гадост. Откъде да започне?

— Мисля, че си наясно какво се случва тук. С Ноуан.

— Не е моя работа — изписа Джон в отговор.

— Глупости. — Поне успя да накара Джон да го погледне. Жалко само, че това мигом затрудни откровението му. Как би могъл да опише какво ставаше? — Ситуацията е сложна. Но никой няма да заеме мястото на Уелси. — По дяволите, това име… — Искам да кажа…

— Обичаш ли я?

— Ноуан ли? Не, не я обичам.

— Тогава какви ги вършите тук… Не, не ми отговаряй. — Джон започна да крачи наоколо с ръце на кръста, а оръжията му улавяха светлината и проблясваха леко. — Мога да си представя.

По един тъжен начин гневът му заслужаваше уважение, помисли си Тор. Син, защитаващ паметта на майка си.

Боже, това болеше.

— Трябва да продължа напред — прошепна дрезгаво Тор. — Нямам избор.

— Как така нямаш? Но както вече казах, не ми влиза в работата. Трябва да тръгвам. До после…

— Ако и за миг допускаш, че си устройвам веселба тук, напълно грешиш.

— Чух звуците. Ясно ми е точно колко се забавляваш.

Фантастично. Ако нещата тази вечер продължаваха да се развиват така прекрасно, някой можеше да изгуби крак. Или глава.