Дж. Р. Уорд
Преродена любов (36)

34

С падането на нощта Троу бродеше по улиците на Колдуел съвсем сам, невъоръжен и облечен в болнична операционна униформа… и се чувстваше по-силен от всякога след пристигането си в Новия свят.

Следите от побоя, нанесен му от юмруците на онези двама братя, бяха изчезнали почти на мига, а от Братството го пуснаха да си върви малко след това.

Оставаха му няколко часа до срещата с Кор и той запълваше времето си, зает със собствените си мисли, крачеше, обут в маратонки, които му бяха подарени от врага.

По време на престоя си при Братството не научи нищо по въпроса къде се намираше седалището им. Когато го отведоха в имението, той беше в безсъзнание, а когато си тръгваше, го заключиха в миниван без прозорци. След известно шофиране, без съмнение по заобиколни пътища, го стовариха до реката и го оставиха сам.

Естествено, миниванът нямаше регистрационен номер, нито обозначителни знаци. И той имаше чувството, че го наблюдават, сякаш чакаха да видят дали ще се опита да последва колата след потеглянето й.

Не го направи. Остана на мястото си, докато тя не се изгубя от поглед… А после пое на своята разходка.

Гениалният ход на Кор се радваше на нулев успех. Е, с изключение на това, че наистина спасиха живота на Троу. Малкото научено за Братството не беше нещо, за което да не могат да се досетят и сами. Средствата им бяха огромни, ако се съдеше по количеството и качеството на медицинското оборудване, с което го бяха лекували; броят на персонала, който бе чул да говори или да се движи по коридора, също беше впечатляващ; на сигурността се гледаше изключително сериозно. Явно бяха създали цяла общност, скрита както от очите на хората, така и от тези на лесърите.

Сигурно всичко се намираше под земята, помисли си Троу. Добре охранявано. Прикрито по такъв начин, че да не привлича внимание. Дори по време на набезите, когато толкова голям брой от домовете на расата бяха намерени и унищожени, не се чу домакинството на краля да е било ударено.

Така че планът на Кор не спечели нищо освен ненавистта на Троу. И за миг той дори се запита дали изобщо да се яви на срещата с шефа си, или да я пропусне. Но знаеше, че в крайна сметка няма да прояви такова непокорство. Кор притежаваше нещо, което Троу желаеше — в действителност единственото, което желаеше. И докато прахът на сестра му беше у водача им, нямаше какво друго да предприеме, освен да скърца със зъби, да свежда глава и да продължава някак напред. Именно така постъпваше вече от векове.

Само че нямаше да допусне същата грешка два пъти. Само идиот би пренебрегнал безпощадното напомняне за естеството на отношенията им.

Трябваше да си върне обратно тленните останки на сестра си. И веднага щом това се случеше, мигом щеше да напусне бандата, дори със сила, ако се наложеше, макар че останалите войници щяха да му липсват не по-малко от собственото му семейство. След това вероятно щеше да пусне корени някъде другаде из Америка. Нямаше начин да се завърне в Древната страна. Можеше да се изкуши да посети кръвните си роднини, а това не би било честно спрямо тях.

Към края на нощта, приблизително около четири часа, ако се съдеше по позицията на луната, той се материализира на покрива на небостъргача. Нямаше оръжия, които да извади за защита, но и нямаше намерение да се бие. Според онова, което знаеше, сестра му не би могла да е в Небитието без нужната церемония, така че се налагаше да оцелее, за да може да я погребе.

В мига щом го стореше обаче…

Горе, високо над улиците и сградите на града, в страшната тишина на стратосферата, където не звучаха клаксони, викове или грохотът на камионите за ранни доставки, вятърът беше силен и освежаващо хладен, въпреки влажността на въздуха и високата температура. Над главата му проехтя гръмотевица и небето беше разсечено от светкавици, което обещаваше мокро начало на деня.

Когато стана подвластен на Кор, беше истински джентълмен, по-добре обучен как да води жена по дансинга, отколкото да влиза в ръкопашен бой. Но вече беше различен.

В съответствие с новата си самоличност, сега той стоеше на открито, без да проявява малодушие или тревога, с крака, здраво стъпили на земята, и ръце, отпуснати до тялото. Профилът на брадичката му или контурът на гърдите му не излъчваха слабост, нито пък изправените рамене, в сърцето му не се таеше боязън кой ще го посрещне. Всичко това бе дело на Кор — макар Троу да беше роден мъж, едва когато се сблъска с този безмилостен боец, се научи как да живее съобразно пола си.

Винаги щеше да бъде задължен за това на войника, с когото прекара толкова дълго време.

Иззад вентилационната система пристъпи фигура, а вятърът развяваше дълго палто около масивно и зловещо тяло. Инстинктът и обучението надделяха над намеренията му и Троу зае позиция за бой, готов да се озове лице в лице със своя…

Мъжът направи крачка напред, а лампата над вратата, водеща към покрива, освети лицето му.

Не беше Кор.

Троу не промени позата си.

— Зайфър?

— Да.

Изведнъж войникът се затича напред и го достигна. Преди Троу да разбере какво се случва, беше грабнат в мечешка прегръдка, притискан от ръце, силни колкото неговите собствени, към тяло, масивно също като неговото.

— Жив си — въздъхна Зайфър. — Ти си жив…

В началото несръчно, а после с необяснима настойчивост Троу отвърна на прегръдката на другия боец.

— Да, да, жив съм…

Внезапно той беше отблъснат рязко назад и огледан от глава до пети.

— Какво ти причиниха?

— Нищо.

Другият мъж присви очи.

— Бъди откровен с мен, братко. И преди да отговориш, едното ти око още е посинено.

— Осигуриха ми лечител и… Избраница.

— Избраница?

— Да.

— Дали и аз да не се пробвам да бъда наръган?

Троу не можа да не се разсмее.

— Тя беше… Не приличаше на нищо от този свят. Със светла коса и бяла кожа, с благо изражение, напълно неземна, макар да беше жива и да дишаше.

— Останал бях с впечатлението, че те са измислица.

— Не знам… Може да… Но тя беше точно както ги описват. По-прекрасна от всяка жена, на която се е спирал погледът ти.

— Не ме измъчвай така! — Зайфър се усмихна широко за кратко, а после възвърна сериозното си изражение. — Ти добре ли си?

Не беше въпрос, а изискване.

— Отнасяха се с мен като с гост през повечето време. — Е, като се изключеха оковите и побоят… Макар че, като се имаше предвид, че защитаваха такова скъпоценно съкровище, налагаше се да признае, че онова, което му причиниха, беше разбираемо. — Да, напълно възстановен съм благодарение на техните лечители. — Той се озърна. — Къде е Кор?

Зайфър поклати глава.

— Няма да дойде.

— Значи, ти трябва да ме убиеш. — Странно, че Кор бе възложил на друг задача, която със сигурност щеше да му достави огромно удоволствие.

— По дяволите, не. — Зайфър свали едната презрамка на раницата си. — Тук съм да ти дам това.

Зайфър измъкна от раницата голямо квадратно ковчеже от месинг с гравиран капак.

Троу можеше единствено да се взира в него. Не го беше зървал от векове. Всъщност не знаеше, че е било отнето от семейството му, докато Кор не му каза, за да го изнуди.

Зайфър прочисти гърло.

— Поръча да ти кажа, че те освобождава. Дългът ти към него е изплатен и ти връща твоята покойница.

Ръцете на Троу се разтрепериха неудържимо… докато не поеха тежестта на ковчежето. Тогава се успокоиха.

Докато той стоеше там, изложен на вятъра и ръмящия дъжд, смаян и неподвижен, Зайфър започна да крачи напред-назад с ръце на кръста и очи, приковани в чакъла върху покрива на небостъргача.

— Не е същият, откакто те изостави там — заговори войникът. — Тази сутрин го открих да се кълца до кокал от скръб.

Троу стрелна с поглед мъжа, когото познаваше така добре.

— Наистина ли?

— Да. Не спря да го прави през целия ден. А тази нощ дори не излезе да се бие. Седи съвсем сам в защитената къща. Нареди на всички други освен мен да напуснат, а после ми връчи това.

Троу притисна ковчежето още по-близо до себе си.

— Сигурен ли си, че аз съм причината за цялото му безпокойство? — попита сухо.

— Напълно. Истината е, че по душа той не е като Блъдлетър. Иска му се да е такъв и само за да нарани някого, е способен да извърши много неща, които аз лично никога не бих могъл да сторя. Но ти… всички останали… Ние сме неговото семейство. — Погледът на Зайфър беше прям. — Трябва да се върнеш при нас. При него. Той вече не би постъпил така. Този прах е доказателството. Нужен си ни не само заради онова, което вършиш. Ти вече си един от нас. Нямаше те двайсет и четири часа и вече сме съсипани.

Троу вдигна поглед към небето, към вихрещата се буря, към разбушувалите се небеса. След като навремето обстоятелствата го бяха осъдили на вечни мъки, сега не можеше да повярва, че действително се замисляше да се върне обратно там по собствена воля.

— Без теб ще бъдем незавършени. Дори той.

Троу нямаше как да не се усмихне леко.

— Някога допускал ли си, че ще изречеш такова нещо?

— Не. — Разнеслият се смях идваше от дълбоко. — Не и за един аристократ. Но ти си нещо повече от това.

— Благодарение на теб.

— И на Кор.

— Не съм сигурен дали съм готов да му окажа някакво доверие.

— Върни се с мен. Виж се с него. Присъедини се обратно към семейството си. Колкото и наранен да се чувстваш тази нощ, без нас си изгубен, както и ние без теб.

В отговор Троу само успяваше да се взира в града под себе си; светлините му напомняха за скритите звезди над главата му.

— Не мога да му вярвам — чу се да казва.

— Тази нощ той ти върна свободата. Това със сигурност означава нещо.

— Продължим ли, осъдени сме на смърт. Видях с какво разполага Братството… Ако преди, в Древната страна, бяха опасни, това е едно голямо нищо в сравнение с настоящите им възможности.

— Значи, живеят добре?

— Изключително умни са. Не бих могъл да ги открия, дори и да искам. И разполагат с огромна мощ… Представляват сила, която не бива да бъде подценявана. — Той погледна към другия мъж. — Кор ще бъде много разочарован да чуе какво съм узнал, а именно — нищо.

— Каза, че не иска.

Троу се намръщи.

— Не разбирам.

— Заяви, че не желае да знае нищо. Никога няма да чуеш директно извинение от него, но той ти даде ключа за оковите ти и няма да приеме информация от теб.

За кратко у Троу закипя гняв. Тогава за какво беше всичко това?

Само че… Може би Кор не е предполагал, че ще се почувства така. И Зайфър беше прав; мисълта да не бъде до тези мъже беше… като смърт за него. Все пак през всичките тези години имаше единствено тях.

— Ако се върна, може да представлявам риск за сигурността. Ами ако съм сключил таен пакт с Братството? Ами ако те вече са тук? — Той махна с ръка около себе си. — Или може да чакат някъде другаде, за да ме последват.

Зайфър вдигна рамене с пълно равнодушие.

— Правим опити да се срещнем с тях от месеци. Подобно пресичане на пътищата ни може да е добре дошло.

Троу примигна. А после започна да се смее.

— Вие сте напълно луди.

— Не е ли по-редно да кажеш „ние“? — Внезапно Зайфър поклати глава. — Ти никога не би ни предал. Дори да мразеше Кор с цялото си същество, никога не би изложил на риск останалите.

Това беше самата истина, помисли си Троу. Колкото до омразата към Кор…

Той се взря в ковчежето в ръцете си.

— През годините много пъти размишлявах за завоите и обратите на съдбата ми.

И както изглеждаше, тази нощ отново щеше да се чуди на орисията си. Не се чувстваше убеден в действията срещу Рот, но сега, след като зърна Избраницата, започваше да му допада идеята да превземат трона, да я открие и да я поиска за себе си.

Кръвожадност ли? Да, точно това беше. Предишното му Аз никога не би разсъждавало по този начин. Но новото му Аз беше свикнало да получава желаното. Плащът на цивилизованост се беше износил, след като с години не бяха полагани грижи за деликатната му тъкан.

Ако се добереше до Рот, можеше да открие и нея…

Внезапно почувства как устните му се отварят и чу собствения си глас да изрича:

— Ще му се наложи да ми позволи да купя мобилни телефони.

 

 

Кор остана в къщата през цялата нощ. Проблемът се състоеше в нараняванията на ръцете му. Ненавиждаше факта, че още зарастват, но беше достатъчно разумен да е наясно, че са почти неизползваеми. Дори да държи лъжицата, за да си изяде супата, му създаваше трудности.

Да размаха кинжал срещу врага, би било невъзможно. А и имаше риск от инфекция.

И всичко това заради проклетата кръв. Отново. Може би ако беше отделил време да се нахрани от онази уличница преди… През пролетта ли беше?

Намръщен, пресметна месеците и полученият сбор бе твърде голям. Нищо чудно, че състоянието му беше лошо. Добре поне, че не беше напълно обезумял за кръв.

Или пък беше? Като се замислеше какво предприе срещу Троу, нямаше как да не определи поведението си като безумно. Изруга и наведе глава, а на плещите му натежаваха все повече изтощението и някакво странно отегчение.

Задната врата към кухнята се отвори и като се имаше предвид, че беше твърде рано за завръщането на войниците, знаеше, че Зайфър се е появил с новини за отпътуването на Троу.

— Той добре ли беше? — попита Кор, без да вдига поглед. — В безопасност ли беше, когато си тръгна?

— Добре е и е в безопасност.

Кор вдигна рязко глава. На прага стоеше самият Троу, извисяващ се и горд с будния си поглед и мощно тяло.

— И се завърна — довърши мрачно мъжът.

Кор мигом насочи вниманието си обратно към чинията със супа и замига учестено. Сякаш от огромно разстояние наблюдаваше как лъжицата в ръката му трепери и съдържанието й се разплисква.

— Зайфър не ти ли предаде? — изсумтя кисело.

— Че съм свободен ли? Да, направи го.

— Ако искаш да се бием, ще отместя храната си настрана.

— Не съм сигурен, че в момента си способен на нещо друго, освен да се храниш.

Проклета тениска без ръкави, помисли си Кор и извъртя ръцете, за да скрие, доколкото е възможно, раните си.

— Ще се стегна, ако се налага. Къде са ботушите ти?

— Не знам. Взеха всичко, което притежавах.

— Добре ли се отнесоха с теб?

— Достатъчно добре. — Троу се приближи, а дъските под краката му изскърцаха. — Зайфър ме уведоми, че не желаеш да научиш нищо от онова, което видях.

Кор поклати глава.

— Също така каза, че никога няма да чуя извинение от теб. — Последва дълга пауза. — Искам такова. На мига.

Кор бутна чинията със супа и започна да изучава раните, които сам си беше причинил, да си припомня цялата онази болка, да оглежда всичката кръв, засъхнала и покафеняла на дъските под него.

— И после какво? — попита дрезгаво.

— Ще научиш.

Става, помисли си Кор.

Без всякаква грациозност — не че притежаваше такава — той стана. Изправил се в пълния си ръст, беше нестабилен по твърде много причини, но усещането, че губи равновесие, се засили още повече, когато срещна погледа на своя… приятел.

Загледан в лицето на Троу, той направи крачка напред и протегна длан.

— Съжалявам.

Една проста дума, произнесена силно и ясно. И нещата далеч не се изчерпаха с това.

— Направих грешка да се отнеса така с теб. Аз не приличам на Блъдлетър толкова, колкото си мислех… колкото желаех.

— Това не е нещо лошо — отвърна тихо Троу.

— Що се отнася до отношението ми към теб, ще се съглася.

— А към останалите?

— И към тях. — Кор поклати глава. — Дотам ще спра обаче.

— Значи, амбициите ти не са се променили?

— Не. Но методите ми… вече никога няма да са същите.

В последвалата тишина Кор нямаше представа какво ще получи в замяна: ругатня, юмрук, свада. Ставаше му все по-трудно да пази равновесие.

— Помоли ме да се върна при теб като свободен мъж — настоя Троу.

— Моля те, върни се. Имаш думата ми — макар тя да не струва и пукната пара, — че ще получиш уважението, което заслужаваш от дълго време.

След миг дланта на Кор беше стисната.

— Добре тогава.

Кор изпусна накъсана въздишка на облекчение. Пусна ръката на войника, наведе се, взе почти недокоснатата чиния с храна и предложи малкото, с което разполагаше, на Троу.

— Ще ми позволиш да осъвременя методите ни за комуникация — заяви Троу.

— Да.

И с това въпросът беше решен.

Троу прие супата и отиде до мястото, заемано преди това от Кор. Седна на пода, остави месинговото ковчеже до себе си и започна да яде.

Кор се присъедини към него върху кървавите петна, оставени там през деня, и в мълчание двамата окончателно приеха сдобряването си. Но не всичко беше приключило. Не и що се отнасяше до Кор.

Разкаянието му си оставаше. Бремето, което чувстваше заради действията си, го промени завинаги, подобно на зле зараснала рана.

Или в неговия случай… най-накрая зараснала както трябва.