Дж. Р. Уорд
Преродена любов (26)

24

Ноуан се събуди от силен и ужасяващ писък, достоен да съпътства кърваво убийство. Отне й миг да осъзнае, че звукът излиза от нея. Устата й беше широко отворена, тялото й беше напрегнато, а белите й дробове я изгаряха, когато издишаше.

За щастие, беше оставила осветлението включено и трескаво огледа покритите с тапети стени на спалнята, завесите и покривката на леглото. После насочи вниманието си към робата… Да, беше облечена с робата си, а не с тънка нощница.

Било е сън. Само сън.

Не се намираше в изба под земята.

Не беше във властта на симпат.

— Съжалявам.

Тя ахна, отскочи назад и се притисна към подплатената табла на леглото. Тормент бе влязъл в стаята й.

— Добре ли си? — попита.

Тя дръпна рязко качулката на главата си и се скри под нея.

— Аз… — Спомените от случилото се помежду им затрудняваха способността й да разсъждава ясно. — Аз… Добре съм.

— Не мога да повярвам — пророни той с пресипнал глас. — Боже… Толкова съжалявам. Няма извинение за онова, което извърших. И вече никога няма да те доближа. Кълна се.

Болката в гласа му я измъчваше, като че бе нейна собствена.

— Всичко е наред…

— Напротив, не е. Дори те карам да сънуваш кошмари.

— Не ме стресна ти. Беше нещо… отдавнашно. — Тя пое дълбоко дъх и продължи. — Странно, че не бях сънувала… онова, което ми се случи… Никога досега. Често мисля за него, но когато спя, виждам само тъмнина.

— А сега какво видя? — попита тихо той.

— Бях отново под земята. В избата. Миризмата там долу… Най-скъпа Скрайб Върджин… Миризмата. — Тя обгърна тялото си с ръце и се почувства, сякаш отново се намираше зад дебелата дъбова врата. — Буци сол… Бях забравила за буците сол.

— Моля?

— Там долу имаше буци сол за лизане, предназначени за животните. По тази причина белезите ми не се заличиха. Винаги съм мислела, че е използвал някакъв вид симпатска сила или нещо друго, за да ми остави белези. Но не, имаше буци сол и осолено месо. — Тя поклати глава. — Напълно бях забравила за тях. Убягват ми толкова много подробности…

Той изруга грубо и тя вдигна поглед към него. По изражението на лицето му личеше, че му се искаше да убие симпата още веднъж, но той бързо потисна емоциите си, защото не желаеше да я разстройва допълнително.

— Не мисля, че някога успях да ти кажа колко съжалявам — произнесе кротко той. — По времето, докато бяхме в хижата на Дариъс. И двамата с него толкова съжалявахме, че…

— Моля те, нека повече не говорим на тази тема. Благодаря ти.

В последвалото неловко мълчание стомахът му издаде звук.

— Трябва да ядеш — промълви тя.

— Не съм гладен.

— Стомахът ти…

— Да гори в ада, ако ще.

Вперила поглед в неподвижната му фигура, тя беше поразена от промяната у него — толкова бързо се беше върнал цветът на лицето му, стойката му беше по-изправена, а погледът му беше много по-буден.

Кръвта притежаваше такава мощ, помисли си тя.

— Ще те храня отново. — Той я изгледа, сякаш бе изгубила ума си, а тя вирна брадичка и срещна очите му. — Несъмнено ще го сторя отново.

Само за да види такова сериозно подобрение за толкова кратък период, тя беше готова да изживее миговете на ужас отново и отново. Завинаги щеше да остане пленница на миналото си, но само каква промяна бе настъпила у него — кръвта й го освобождаваше от изтощението, а това щеше да го поддържа жив на бойното поле.

— Как можеш да го кажеш? — Гласът му вече бе толкова предрезгавял, че пресекваше.

— Просто така го чувствам.

— Не е редно заради чувство за дълг да бъдеш въвличана така дълбоко в твоя личен ад.

— Това аз си го решавам, не ти.

Тор смръщи вежди.

— В онзи килер ти беше като агне в кланица.

— Ако това беше истина, сега щях ли да си поемам въздух?

— Хареса ли ти кошмарът, който ти се присъни току-що? Позабавлява ли се? — Тя се сви на мястото си, а той прекоси стаята, застана пред прозорците със спуснати капаци и се загледа, сякаш успяваше да види градината отвъд тях. — Ти си нещо повече от прислужница или източник на кръв.

— Да служиш на другите, е възвишена цел — заяви тя с подобаващо достойнство.

Той хвърли поглед през рамо и очите му срещнаха нейните въпреки качулката.

— Но ти не го правиш, за да бъдеш възвишена. С тази роба прикриваш красотата и положението си, за да се самонаказваш. Не мисля, че алтруизмът диктува такива крайности.

— Не ме познаваш, за да са ти известни мотивите ми.

— Бях възбуден. — При тези му думи тя примигна. — Няма как да не си го разбрала.

Ами да, разбрала го беше, но…

— И ако отново впия зъби във вената ти, това пак ще се случи.

— Да, но ти не мислеше за мен — изтъкна тя.

— Това прави ли нещата различни?

— Да.

— Сигурна ли си? — попита сухо той.

— Все пак не предприе нищо, нали така? А едно хранене няма да е достатъчно. Минало е твърде много време. Вече имаш голям напредък, но скоро ще ти е нужно още.

Той изруга, а тя отново вирна брадичка в отказ да се предаде.

След известно време той поклати глава.

— Толкова си… странна.

— Ще го приема като комплимент.

 

 

Тор наблюдаваше Ноуан от другия край на спалнята и нямаше как да не изпита респект към нея, макар очевидно да беше изгубила ума си. Излъчваше твърда решимост въпреки следите от ухапване на шията си, въпреки че се събуди с писък и се озова лице в лице с един от братята.

Боже, като чу този писък, само дето не нахълта вътре заедно с вратата. Образът й, стиснала нож и посягайки на себе си още веднъж, го накара да действа, без да мисли. Но просто я завари надигнала се в леглото, в неведение за всичко останало освен случващото се в главата й.

Буци сол. Дявол да го вземе.

— Крака ти — заговори нежно той. — Как се случи?

— Той постави стоманена гривна около глезена ми и ме върза с верига. Когато… ми се нахвърли… тя се впи в плътта ми.

Тор затвори очи, за да прогони образите.

— О, боже…

Не беше сигурен какво да каже след чутото. Просто стоеше на мястото си безсилен, натъжен… Изпълнен с желанието толкова неща в живота и на двама им да бяха различни.

— Мисля, че знам защо сме тук — заговори внезапно тя.

— Защото ти изкрещя.

— Не, имам предвид… — Тя прочисти гърло. — Винаги съм се чудила защо Скрайб Върджин ме призова в Светилището. Но Ласитър, ангелът, е прав. Тук съм, за да ти помогна, както направи ти преди толкова много време.

— Нали помниш, че аз не те спасих. В крайна сметка не успях да го сторя.

— Все пак го направи. — Тор клатеше глава, но тя продължи. — Наблюдавах те, докато спиш… още навремето, в Древната страна. Винаги лежеше вдясно от огъня и спеше на една страна с лице към мен. Прекарвах часове да запаметявам начина, по който меките отблясъци от огнището танцуваха върху затворените ти очи, скулите, челюстта.

Стаята изведнъж сякаш се сви около тях, стана по-тясна, по-малка, по-топла…

— Защо?

— Защото тя нямаше нищо общо със симпата. Ти беше мургав, а той блед. Ти беше едър, а той — слаб. Ти беше мил с мен… а той не. Ти беше единственият, който ме спираше да не полудея напълно.

— Не съм го знаел.

— Не желаех да го знаеш.

След миг той произнесе мрачно:

— През цялото време си планирала да се самоубиеш.

— Да.

— Защо не го стори преди раждането? — Боже, не можеше да повярва до какви откровения започваха да стигат.

— Не исках да обричам бебето. Бях чувала слухове какво сполетява онзи, който умре от собствената си ръка, и бях готова да се изправя пред последствията. Но едно неродено бебе? Поначало идваше на света обградено от толкова тъга, не исках да му отнемам шанса да стори каквото може, та да подобри съдбата си.

И все пак въпреки стореното тя не беше прокълната. Може би заради обстоятелствата. Бог знаеше, че е страдала достатъчно, за да избере такъв изход.

В този момент той отново поклати глава.

— По отношение на храненето… Оценявам предложението ти. Наистина съм ти признателен. Но някак не мога да си представя, че повторението на сцена като тази долу би донесло нещо добро на някого от нас.

— Признай, че се чувстваш по-силен.

— Каза, че не си сънувала тази гадост, откакто се е случила.

— Един сън не е…

— За мен е достатъчен.

Брадичката й отново се вирна и проклет да бъдеше, ако този й навик не беше… е, не трогателен, не. Не, не беше трогателен.

Наистина.

— Ако мога да преживея събитията — каза тя, — мога да се справя и със спомените.

В този миг, устремил поглед към другия край на стаята и станал свидетел на демонстрацията й на воля, той почувства връзка с нея, сякаш телата им бяха омотани заедно с въже.

— Ела при мен — призова го тя. — Веднага щом изпиташ потребност.

— Ще помисля — отвърна той. — Сега добре ли си? Имам предвид в тази стая. Можеш да заключиш вратата.

— Ще бъда добре, ако отново се обърнеш към мен.

— Ноуан…

— Това е единственият начин да се реванширам пред теб.

— Няма за какво да се реваншираш. Честна дума.

Той се обърна и се запъти към вратата, но преди да пристъпи навън, хвърли поглед през рамо. Тя седеше, втренчена в преплетените си пръсти, със сведена глава.

Оставяйки я на малкото покой, на който можеше да се радва, той отведе протестиращия си стомах в стаята си и се разоръжи. Наистина умираше от глад, апетитът му за храна дълбаеше бездънна яма в долната част на торса му и макар да му се искаше да го пренебрегне, нямаше избор. Поръча един поднос на Фриц, а после се замисли за Ноуан и даде наставления на догена да се убеди, че тя също ще получи нещо за ядене.

После дойде време за душа. След като пусна водата, той се съблече и захвърли дрехите си небрежно на мраморния под. Точно прескачаше купчината, когато зърна отражението си в голямото огледало над умивалниците.

Дори за неговите незаинтересувани очи беше очевидно, че тялото му се е възродило: мускулите му бяха по-стегнати под кожата, раменете му се намираха обратно там, където им беше мястото, а не сведени до зоната на диафрагмата.

Жалко, че не се радваше на възстановяването си.

Влезе в остъклената кабина, застана под струята, разтвори ръце и остави водата да се стича по тялото му. Когато затвори очи, сякаш се върна обратно в килера, свел глава над шията на Ноуан и поемащ от вената й. Трябваше да използва китката, а не шията… Като стана дума, защо не постъпи точно така?

Изведнъж споменът го завладя изцяло. Вкусът, ароматът и усещането за притиснатото към него женско тяло накараха мозъка му да спре да функционира и задействаха сетивата му.

Боже, тя беше… като изгрева.

Отвори очи и погледна надолу към члена си, който се бе пробудил още с първия образ. Бе напрегнат в желанието си да получи внимание и Тор се уплаши, че възбудата му ще е като глада в стомаха — нямаше да миряса, докато той не направеше нещо по въпроса.

Да бе, как ли пък не. Той да не беше някой вечно надървен тийнейджър, току-що преминал през преобразяването си. Можеше да избира дали иска, или не иска да мастурбира и отговорът беше едно голямо „не“.

Грабна сапуна, натърка краката си и си пожела да беше Ви — не, не заради черните свещи и другите глупости. Но поне ако имаше мозъка на брата, би могъл да разсъждава за молекулярния строеж на пластмасата или за химическия състав на флуоридната паста за зъби, или… как бензинът кара колите да се движат. Или вероятно можеше да си мисли за мъже, и тъй като те не го вълнуваха, представата за тях би могла да доведе до милостиво омекване.

Проблемът се състоеше в това, че той беше просто Тормент, син на Харм… така че се оказа в позицията да си мисли за рецептата на курабии „Тол Хаус“. Нямаше никаква представа от наука, не даваше пет пари за спорт и от години не беше чел вестници или гледал новините по телевизията.

Плюс, че курабиите бяха единственото, което знаеше как да приготви… Какво се слагаше? Масло? Олио? Или маргарин?

Не можа да се сети и започна да се тревожи, че на кулинарния канал в главата му не само му липсваше компетентност, но и нямаше да му свърши никаква работа и относно главния му проблем.

Пробва отново. И единственото, което успя да си спомни, беше как да отвори пакет чипс.

Объркан, напрегнат и отчаян, той затвори очи… и се замисли за своята Уелси — гола в семейната им спалня. Припомни си вкуса и усещането от допира й безбройните пъти, когато са били заедно, всички дни, прекарани слети в едно и задъхани до крайност.

Хвана възбудата си и тапицира съзнанието си с образа на своята спътница, с което закри всичко, имащо нещо общо с Ноуан. Не желаеше другата жена в личното си пространство; може и да му се налагаше да върши неща, които не му бяха приятни, но все пак имаше право да постави граници.

Със сигурност не можеше да избира съдбата си, но фантазиите му определено се намираха под негов контрол. Потъркваше пениса си и се помъчи да си припомни всичко за своята червенокоса красавица: начина, по който косата й се разстилаше върху гърдите му, проблясването на влажната й женственост, как гърдите й стърчаха право нагоре, когато лежеше по гръб.

Но сякаш разглеждаше историческа книга с избелели илюстрации. Като че съзнанието му бе изтрило мастилото от страниците.

Изгубил концентрация, той отвори очи. Дявол да го вземе.

Изостави цялата глупава идея и се залови да прекарва сапуна през гърдите и под мишниците си.

— Господине? — повика го Фриц от стаята. — Бихте ли желали нещо друго?

Нямаше да моли догена за порно. Би било гнусно, откъдето и да го погледнеш.

— Не, благодаря.

— Хубаво тогава. Спете спокойно.

Да. Добре.

— Ти също.

След като вратата се хлопна, Тор сипа шампоан на косата си, както вероятно го правеха всички мъже — изстискваш на воля, натриваш в косата, сякаш се мъчиш да отстраниш петно от килим, и после стоиш под струята с часове, защото си използвал твърде много от каквото ти е купил Фриц.

По-късно щеше да стигне до извода, че би било по-добре да остане с отворени очи. В мига, щом спусна клепачи, за да отмие пяната, топлите струи, плъзгащи се по тялото му, се превърнаха в ръце и потребността да стигне докрай се върна по-силна и от преди, членът му пулсираше, а топките му се стегнаха…

На мига се озова обратно долу в килера със зъби, впити в гладката шия на Ноуан, засмукваше и преглъщаше, за да напълни стомаха си, а ръцете му я притискаха силно към тялото му…

Твоята шелан е добре дошла в този момент.

Той поклати глава при прозвучаването на гласа й в съзнанието му. Но после осъзна, че там се криеше отговорът. Отново стисна възбудата си и заяви на мозъка си, че образите са на неговата Уелси. Че чувството, осезанието, ароматът, вкусът… Всичко това представляваше неговата Уелси, а не друга жена.

Това не беше спомен. Неговата шелан се намираше отново при него.

Изпитаното облекчение беше така внезапно, че той се сепна и отвори широко очи. Тялото му потръпваше, но не само заради оргазма, а и от изненада, че се случваше наистина, а не просто в света на сънищата.

Докато се галеше и наблюдаваше как стига докрай, ерекцията му вършеше онова, за което беше създадена. Гледката не беше еротична, а по-скоро биологична. Осъзна, че това представляваше просто функция на организма му. Също като дишането и яденето. Да, усещането беше приятно, но същото важеше и за дълбокото поемане на въздух. В този вакуум от емоции, в тази самотна душкабина всъщност всичко се изчерпваше с поредица от еякулации с помощта на простатата му.

Чувствата придаваха съдържание на секса, независимо дали ставаше дума за фантазия, или за акт с твоята спътница… или с някоя друга, която не харесваш чак толкова много.

Или не желаеш да харесваш, подсказа му един вътрешен глас.

Когато тялото му приключи, той се стресна, че това е бил само първи рунд, защото ерекцията беше в пълна сила, точно както когато започна. Но поне нямаше усещането, че е изменил на спътницата си. Всъщност не чувстваше абсолютно нищо, а това беше добре.

Изплакна се, излезе от кабината, избърса се с кърпа… и я взе със себе си в спалнята. Нямаше съмнение, че след като хапнеше и легнеше, положението щеше да стане доста мърляво, при това не поради някакви проблеми с храносмилането. Но всичко беше… наред. Дотолкова наред, колкото някога можеше да бъде за него.

Сексът с неговата шелан беше значим, разтърсващ, горещ, преобразяващ. Това тук беше секси колкото хрема. Стига да не мислеше за…

Той си наложи да престане и прочисти гърло, въпреки че не говореше на глас. Стига да не мислеше за никой друг от женски пол, всичко щеше да е наред.