Дж. Р. Уорд
Преродена любов (25)

23

Точно преди часа за затваряне на „Желязната маска“ Хекс се намираше в офиса си и клатеше глава към Големия Роб. Помежду им върху бюрото й лежаха още три пакетчета кокаин, белязани със символа за смърт.

— Занасяш ли се с мен?

— Иззех ги от един тип преди десет минути.

— Задържа ли го?

— В границите на законното. Казах му, че имам да попълвам документи. Май забравих да му спомена, че е свободен да си тръгне. За щастие, е толкова пиян, че не го е грижа за гражданските му права.

— Тогава ще отида да поговоря с него.

— Той е там, където обичаш да ги намираш.

Тя излезе и пое наляво. Стаята за разпити се намираше в далечния край на коридора и не се заключваше — последното, от което се нуждаеха, бяха разправии с колдуелската полиция. А като се имаше предвид всичко случващо се под този покрив всяка нощ, всеизвестен факт бе, че полицаите непрестанно си вряха носа в клуба.

Отвори вратата и изруга. Мъжът, седнал до масата, вече не беше на себе си, брадичката му беше отпусната върху гърдите, ръцете му висяха покрай тялото, а краката му бяха сгънати в коленете и отпуснати настрани. Беше облечен като старомодно конте в стил стиймпънк^[1]. Носеше тесен черен костюм и бяла риза с висока дантелена яка и естествено, нищо не беше както трябва. На първо място тъканта. На второ, фактът, че нито една част от облеклото му не беше ръчно изработена. Даже копчетата… Но така ставаше, когато хора, обичащи да се правят на интересни, нагазеха дълбоко в исторически води. Винаги объркваха всичко.

Затвори тихо вратата, приближи си към него мълчаливо със стиснат юмрук… и удари по масата, за да го събуди.

О, виж ти, имаше тънък бастун, с който допълваше тоалета си. И пелерина.

Мъжът отскочи назад и столът се залюля на два крака, а тя улови бастуна от абаносово дърво във въздуха и остави на гравитацията да реши какво да прави с човека.

Очарователно. В отворената му уста зърна, че на съответните места бяха залепени фалшиви уголемени кучешки зъби от порцелан. Вероятно това го караше още повече да се има за Франк Лангела^[2].

Тя седна точно в мига, когато той се приземи по гръб, и заоглежда сребърния череп на върха на бастуна му, а през това време той се надигна от пода, отупа тъпанарския си костюм и вдигна стола, за да се настани отново на него. Приглади мастиленочерната си гладка коса, където се виждаха корени с миши цвят.

— Да, ще те пуснем да си вървиш — заяви тя, преди да е попитал. — И стига да ми кажеш каквото искам да знам, няма да замесваме приятелчетата ни от полицията.

— Да. Добре. Благодаря.

Поне не се опитваше да говори с британски акцент.

— Откъде взе кокаина? — Тя вдигна ръка, когато той отвори плювалника си. — Преди да ми излезеш с номера, че принадлежи на твой приятел и ти само го съхраняваш, или че си взел сакото му назаем и той е бил в джоба, държа да те уведомя, че в полицията няма да повярват повече от мен на подобна глупост, а ти гарантирам, че ще имат възможност да изслушат лъжите ти.

Настъпи дълга пауза, по време на която тя се взираше в него. Дори си беше сложил червени контактни лещи, за да придаде повече блясък на очите си.

Запита се дали той някога е пробвал да се дематериализира през стена. Беше готова да му окаже съдействие да опита.

— Купих го на ъгъла на Трейд и Осма. Преди около три часа. Не знам името на мъжа, но обикновено е там всяка вечер между единайсет и дванайсет.

— Само пакетчета с този символ ли продава?

— Не. — Мъжът като че се поотпусна, а акцентът му от Джърси стана по-изявен. — Пласира всичко наред. През пролетта понякога не успявах да се добера до кокаин. Но не знам защо, от един месец насам, винаги има наличен. Това ми допада.

Дали пък подражанието на Дракула не беше форма на бунт срещу култа GTL^[3].

— Под какво име е известна стоката? — попита.

— Кинжалът. Пасва на това, което представлявам. — Той посочи към дрехите си, а червеният камък на пръстена на кутрето му проблесна на светлината. — Аз съм вампир.

— Сериозно ли? Мислех, че не съществуват.

— О, съвсем истински сме. — Той й хвърли многозначителен поглед, а очите му заблестяха похотливо. — Мога да те запозная с някои хора. Да те заведа на сборище.

— Те не са ли за вещици?

— Имам три жени.

— Май е доста пренаселено у вас.

— Търся си четвърта.

— Интересно предложение, но съм омъжена. — При произнасянето на тези думи нещо я прободе в гърдите. — Щастливо, ако мога да допълня.

Не беше сигурна заради кого от двама им добави последното. Боже, Джон…

Почукването на вратата беше тихо.

— Да — викна тя през рамо.

— Имаш посетител.

В мига щом репликата стигна до ушите й, тялото й се събуди за живот и изведнъж почувства, че е готова да изхвърли навън този маскиран нещастник с главата напред.

Джон беше подранил тази вечер, а нея това я устройваше.

— Приключихме — обяви тя и се изправи.

Човекът също стана, като разшири ноздри.

— Боже, парфюмът ти е… невероятен.

— Не носи подобни гадости в заведението ми или следващия път няма да има разговор. Ясно ли е?

Отвори вратата и долови аромата на обвързан мъж, който се носеше от хелрена й. Мирисът на силни подправки изпълваше целия коридор…

Ето го и него. В другия край. Застанал пред офиса й.

Нейният Джон.

Той извърна глава към нея, кимна и се усмихна с дяволит поглед в очите. А това значеше, че е повече от готов за нея.

— Красива си — произнесе фалшивият вампир, докато пристъпваше към нея.

Тя точно се канеше да го фрасне, когато Джон зърна малкия надървен загубеняк. Не го прие никак добре. Дотича по коридора, а ботушите му блъскаха по пода с такава сила, че заглушаваха басовете на музиката от заведението.

Палячото с неговата шапка и пелерина все още беше напълно съсредоточен върху нея, но това не продължи дълго. В мига щом зърна устремения към него почти сто и петдесет килограмов мускулест гигант, той се сгуши и скри зад Хекс.

Много мъжествено. Да. Наистина добър екземпляр.

Джон спря при вратата и блокира всякаква възможност за бягство, а красивите му сини очи гледаха свирепо над рамото й право към човека. Боже, искаше й се да прави секс с него, помисли си тя.

Представи ги взаимно с небрежно махване с ръка.

— Това е Джон, мъжът ми. Джон, този човек тъкмо си тръгваше. Ще го изпратиш ли до вратата, скъпи?

Преди фалшивият вампир да успее да отговори, Джон оголи зъби и просъска. Това беше единственият друг звук освен подсвиркване, който можеше да издаде, но той въздействаше по-добре от всякакви думи.

— О, боже — промърмори Хекс и отстъпи рязко встрани.

Мераклията се беше изпуснал.

Джон на драго сърце щеше да се погрижи за изхвърлянето на боклука. Някакъв си тъпак от човешкия вид да гледа жена му по такъв начин. Мръсникът извади късмет, че Джон беше толкова настроен за секс. В противен случай би отделил малко време да му счупи някоя ръка или крак, за да му даде да се разбере.

Стисна го здраво за врата и го затътри до задната врата, ритна я, за да я отвори, и го завлече на паркинга отзад.

От устата на онзи се носеше нещо от рода на:

— О, боже, моля те, не ме наранявай.

При това не без причина. Минимално количество здрав разум спираше Джон да не го убие.

Тъй като нямаше друг начин да накара човека да го погледне, Джон завъртя отрепката, сграбчи го за раменете и го повдигна, докато лъскавите му маркови обувки не увиснаха във въздуха.

Когато срещна очите му с този нелеп фалшив червен цвят, Джон вкара фръцльото в транс и изтри спомените му за разкрилите се пред него уголемени кучешки зъби. После… Е, изкуши се да му внуши кратка приказка за това, че вампирите наистина съществуват и ще тръгнат по петите му. Една стабилна доза предизвикана параноя бързо щеше да сложи край на цирка, който разиграваше този загубеняк. Но пък усилията не си струваха. Особено като се имаше предвид, че вече можеше да е в жена си.

С едно последно раздрусване той пусна мъжа да си върви и онзи побягна колкото го държаха краката. Нямаше никакви мускули. Малко тренировка би му се отразила добре.

Джон се обърна по посока на клуба и зърна до сградата, точно под светлината на охранителния прожектор дукатито на Хекс. Представи си я яхнала мощната машина, прилепнала плътно към нея, да взема остър завой с пълна газ…

Отиде до вратата и установи, че е отворена, а тя стоеше на прага.

— Помислих, че ще му откъснеш главата — измърмори тя провлечено.

Беше възбудена до крайност.

Джон тръгна към нея и не спря, докато гърдите й не се притиснаха към неговите, а тя не се отдръпна дори на милиметър. Това, естествено, го разпали още повече. Боже, той и бездруго непрестанно я желаеше, а тази самоналожена раздяла, на която си играеха, засилваше още повече копнежа му.

— Искаш ли да влезем в офиса ми? — попита дрезгаво тя. — Или да го направим тук отвън?

Той просто кимна глуповато и тя се засмя.

— Какво ще кажеш да влезем вътре, та да не плашим децата?

Да, за повечето хора сексът не включваше смукането на кръв.

Докато го водеше, той наблюдаваше как ханшът й се полюлява и се зачуди дали анатомично беше възможно езикът ти да увисне чак до земята.

В мига щом вратата беше заключена, се нахвърли върху нея, целуваше я страстно, а ръцете му бързаха да свалят тениската й. Тя зарови пръсти в косата му, а той се наведе, като мислено се благодареше на всевишния, че любимата му не си правеше труда да си слага сутиен.

Смучейки зърното й и поставил ръка между краката й, той я положи върху документите, разстлани на бюрото. Следващият му ход беше да събуе кожените й панталони и след което вече проникваше в нея. Бързо и невъздържано чукане, от онези, при които се разместваха мебели и не оставаха незабелязани от околните. Втория път беше по-бавен. Третия път беше като онези чувствени лигавщини, които в киното заснемат със замъглен обектив.

Типичният начин да подходиш към банкет: първоначално се натъпкваш, за да потушиш глада; после се съсредоточаваш върху любимите си ястия и завършваш с изискан аперитив…

Стигнаха докрай едновременно — той, наведен над нея, а тя — обгърнала таза му с дългите си крака, и двамата притиснати един към друг толкова плътно, колкото изобщо беше възможно.

Насред финалните тласъци по някаква причина той вдигна глава и се огледа. Насреща му имаше шкаф за папки и допълнителен стол… И по някаква причина за пръв път забеляза, че стената е изградена от бетонни блокчета и е боядисана в черно.

Посока, в която се взираше от месеци. И нищо от видяното не беше достигало до съзнанието му. Сега обаче фактът, че това не е нейният дом, нито неговият, изведнъж се натрапи в главата му.

Тя повече не го покани в хижата си при реката след онзи първи случая, последвал непосредствено раздялата им. Също така не идваше и в имението.

Джон затвори очи и се опита да възвърне връзката си с онова, което вършеше тялото му, но единственото, което изпита, беше далечно усещане за пулсиране някъде под кръста. Отново вдигна клепачи с желанието да зърне лицето й, но тя беше извила шия и успяваше да види само върха на брадичката й. А също и някакви разписания. За охранителите.

Които биха могли да стоят точно пред вратата и да слушат.

По дяволите… Това беше долнопробно.

Той въртеше тайна любов… със собствената си жена.

В началото му се струваше толкова вълнуващо. Откраднати срещи, каквито не бяха имали като гаджета. Смяташе, че винаги ще му се струва така забавно.

Само че над тях открай време имаше надвиснали сенки, нали така?

Стисна очи, осъзнал, че му се искаше да го прави в легло. Тяхно общо легло. И не защото беше старомоден, а защото му липсваше тя, спяща до него.

— Какво има, Джон?

Отвори рязко клепачи. Не биваше да забравя, че тя е наясно с мислите му… Дори способностите й на симпат да бъдеха оставени настрана, тя го познаваше както никой друг. И сега, когато зърна металносивите й очи, гърдите му се стегнаха от тъга. Не му се говореше по въпроса обаче. Времето им заедно беше твърде кратко.

Целуна я продължително и страстно, защото реши, че това е най-добрият начин за отвличане на вниманието и на двама им. И той подейства. Когато езикът й срещна неговия, той отново се раздвижи в нея и дългите тласъци му предложиха утеха. Ритъмът беше бавен, не неумолим и той се отнесе на място, където съзнанието му се успокои.

Този път финалът дойде като плавно надигаща се вълна и той й се отдаде с известно отчаяние.

Когато всичко отмина, както се случва с всеки оргазъм, изведнъж до слуха му твърде натрапчиво започнаха да достигат далечният тътен на музиката, потракването на токчета в коридора и приглушеното позвъняване на нечий мобилен телефон.

— Какво не е наред? — попита Хекс.

Телата им се откъснаха едно от друго и той забеляза, че бяха почти напълно облечени. Кога за последно се случи да са съвсем голи?

Боже… Беше в онзи блажен период след обвързването им. Което сега му изглеждаше като далечен спомен. Може би свързан с някоя друга двойка.

— Как мина нощта с Рот? — попита тя, докато вдигаше панталоните си. — Това ли те тревожи?

Не успяваше да фокусира разсъдъка си, но за щастие, ръцете му действаха съвсем добре, при това не само за да вдигнат ципа на панталона му.

— Срещата мина добре. Но все пак е трудно да сме сигурни. Глимерата я е грижа единствено за благоприличието.

— Хм… — Тя нямаше кой знае какво да каже на тема Братството. Но пък като се имаше предвид как се отнесоха към желанието й да се бие, Джон се изненада, че изобщо се поинтересува.

— А как мина твоята нощ? — изписа той.

Тя взе нещо, върху което лежеше преди миг.

— Имаме нов дилър в града.

Той улови малкото пакетче, което му подхвърли, и се намръщи, като видя символа, отпечатан върху целофана.

— Какво е това, по дяволите? На… Древния език е.

— Да, и нямаме никаква представа кой стои зад всичко това. Но ти обещавам едно. Ще разбера.

— Кажи, ако мога да помогна.

— Ще се справя.

— Знам.

Последвалата натрапчива и продължителна тишина му напомни къде се намираха в отношенията си… и къде не се намираха.

Прав си — произнесе внезапно тя. — Нарочно не те каня в дома си. И тук ми е достатъчно трудно да се разделяме.

— Бих могъл да остана. Да се преместя при теб и…

— Рот никога няма да го допусне. И ще е напълно прав, държа да допълня. Твърде ценен си за него, а моята хижа не може да се мери с имението по безопасност. Пък и какво ще правиш с Куин? Той също има право на нормален живот, а там, където сте в момента, разполага поне с някаква независимост.

— Да редуваме дните тогава.

Тя вдигна рамене.

— А когато и това започне да не ни стига? Джон, с толкова разполагаме и е повече, отколкото имат много други. Не мислиш ли, че Тор би убил, за да има възможността да…

— На мен не ми стига. Аз съм ненаситен, а ти си моя шелан, не някоя на повикване.

— А аз не мога да се върна в имението. Съжалявам. Ако го сторя, накрая ще ги намразя. Също и теб. Иска ми се да игнорирам онова, което ме дразни, но не съм в състояние.

— Ще говоря с Рот…

— Не в Рот е проблемът. Те се съобразяват с теб. Всички до един.

Когато той не отговори, тя се надигна, положи длани върху лицето му и се взря в очите му.

— Така е писано да бъде. Сега върви, за да мога да затворя. И утре вечер се върни при мен веднага щом можеш. Броя минутите.

Целуна го настоятелно.

После се обърна и напусна офиса.