Дж. Р. Уорд
Преродена любов (18)

16

Далече над хаоса на Колдуел, в притихналата мраморна библиотека на Избраниците Тор дочу писък в главата си, който беше толкова силен, че представляваше същинско чудо как така Ноуан не запуши ушите си заради шума.

Той протегна ръка.

— Дай ми го.

Пое тома от ръцете й и си наложи да фокусира погледа си върху така прецизно изписаните на Древния език думи.

Уелесандра, шелан на Тормент от Братството на черния кинжал, син на Харм, родна дъщеря на Реликс, си отиде от земята тази нощ заедно с нероденото си дете, син на четирийсет седмици.

Докато четеше краткия пасаж, имаше чувството, че събитието е настъпило едва преди мигове, и целият пропадна в старата позната бездна на скръбта.

Наложи му се да плъзне поглед по изписаното няколко пъти, преди да успее да се съсредоточи не само върху онова, което се намираше на хартията, но и върху онова, което не беше отбелязано.

Не се споменаваше нищо за Небитието.

Прегледа няколко други параграфа и прочете отбелязаните други случаи на смърт. Имаше цяла поредица такива…

Преминал от земята в Небитието. Преминал от земята в Небитието. Преминал от — той обърна страницата — земята в Небитието.

— О, боже…

Разнесе се силно проскърцване, но той не вдигна поглед. Изведнъж Ноуан го задърпа за ръката.

— Седни, моля те. — Тя го дърпаше с все сила. — Седни.

Той се отпусна и пейката, дотътрена от нея, пое тежестта му.

— Възможно ли е — изрече задавено — просто да са забранили да го запишат?

Нямаше нужда Ноуан или който и да било друг да отговаря на този въпрос. Работата на Самотните летописци беше свята, нещо, в което не си позволяваха грешки. А пропуск от този род би представлявал голяма грешка.

Гласът на Ласитър почука на една врата в главата му. Затова дойдох. Тук съм, за да ти помогна, да помогна на нея.

— Налага се да се върна в имението — промърмори Тор.

Следващият му ход бе да се изправи на крака, но това не мина много успешно. Комбинацията от внезапно обзелата го слабост и проклетата рана на крака му го запрати към една от етажерките и той се блъсна с рамо в така внимателно подредената редица от книги. В следващия момент сякаш подът бе издърпан изпод краката му и той полетя.

Нещо дребно и меко попречи на свободното му падане…

Беше тяло. Миниатюрно женско тяло с ханш и гърди, които изведнъж почувства шокиращо ясно въпреки замайването си.

Образът на Ноуан в басейна, голото й и блестящо от водата тяло, мигом експлодира в мозъка му като противопехотна мина с такава сила, че детонацията разби всичко, което го ръководеше.

Случи се мигновено — контактът, споменът… ерекцията.

В кожените му панталони членът му се уголеми до крайност. Без извинения.

— Нека ти помогна отново да седнеш — долетя гласът й до него, сякаш от огромно разстояние.

— Не ме докосвай. — Избута я и се запрепъва в противоположната посока. — Не се доближавай до мен… Аз… не съм на себе си…

Докато вървеше, залитайки покрай рафтовете, той не можеше да диша, не можеше… да се понася…

В мига, щом излезе от библиотеката, напусна Светилището и се насочи към спалнята си в имението. Когато се озова там, все още беше с ерекция.

Хвърли поглед към ципа си в опит да намери някакво обяснение. Може би беше развил аневризъм. Аневризъм в пениса… Или може би… По дяволите…

Нямаше начин да е привлечен от друга жена. Той беше обвързан мъж, по дяволите.

— Ласитър. — Озърна се из стаята. — Ласитър!

Къде беше проклетият ангел?

Ласитър! — изрева.

Когато не последва отговор, нито пък някой влетя през вратата, той се оказа съвсем сам… с надървения си член.

Гневът сви ръката му в юмрук.

Със свирепо замахване той се фрасна там, където най болеше, право в топките.

— Проклятие!

Като че го бяха ударили с гюле, небостъргачът между краката му мигом беше повален, а на него му се прииска да заръфа килима от болка.

Повдигаше му се и се мъчеше да се изправи на колене, като едновременно с това се чудеше дали не си е причинил вътрешни увреждания.

Между стоновете му някой произнесе сухо:

— Това сигурно боли. — Пред насълзените му очи се появи лицето на ангела. — Ако го погледнем от положителната страна, вероятно ще можеш да изпълняваш сопранови арии.

— Какво… — Беше му трудно да говори. Но също така му беше трудно и да диша. И всеки път щом се закашляше, се чудеше дали топките му няма да изскочат от гърлото. — Кажи ми… Междувремието…

— Искаш ли да почакаш, докато отново можеш да си поемеш въздух?

Тор протегна ръка и сграбчи ангела за бицепса.

— Кажи ми, кучи син такъв!

Всеизвестна истина сред мъжете беше, че всеки път щом видиш как удрят някого в топките, и ти изпитваш лека фантомна болка в собствения си комплект.

Когато Ласитър приклекна до сгърченото тяло на Тормент, той самият се чувстваше леко зашеметен и притисна за кратко висящото между краката си — просто за да успокои момчетата долу, че какъвто и бунтар да беше, някои неща продължаваха да са святи.

— Кажи ми!

Впечатляващо беше, че все пак успяваше да събере сили да крещи. И опцията „може би по-късно, когато се възстановиш“ не стоеше на дневен ред с тип, който беше способен да се фрасне така.

Също така нямаше смисъл да смекчава нещата. Никак дори.

— Междувремието не се намира под властта на Скрайб Върджин или Омега. То е територия на Създателя. И преди да попиташ, той е Създателят на всичко. На вашата Скрайб Върджин, на Омега, на всички. Съществуват няколко начина да се попадне там, но причината обикновено е, че не освобождаваш някого или някой не освобождава теб.

Тор остана смълчан, а Ласитър разпозна у горкото копеле белезите на мозъчна свръхактивност и му дожаля.

Положи длан на рамото му и заговори кротко:

— Дишай заедно с мен. Хайде, ще го направим заедно. Нека за минута просто да подишаме…

Останаха така дълго време — Тор лежеше свит на кълбо, а Ласитър се чувстваше като глупак.

През дългия си живот беше ставал свидетел на страдание под всякаква форма. Болести. Осакатявания. Разочарования с епични мащаби.

Докато се взираше в протегнатата си ръка, осъзна, че е останал напълно дистанциран от всичко това. Беше видял твърде много подобни сцени и самият той бе преживял много. Беше закоравял, не изпитваше никакво съчувствие.

Той бе погрешният ангел за подобна задача.

Двамата се бяха озовали в дяволска ситуация.

Тор вдигна поглед, а очите му бяха потъмнели и ако Ласитър не знаеше, че са сини, би предположил, че са черни.

— Какво бих могъл да сторя? — изстена братът.

О, боже, наистина не можеше да го понесе. Ласитър внезапно се изправи и се приближи до прозореца. Пейзажът навън беше осветен дискретно, градините бяха далече от пищния си разкош, все още в състояние на пробуждане. Пролетта представляваше студен и жесток инкубатор, до галещата топлина на лятото оставаха още месеци.

Като че цял един живот.

— Ще ми помогнеш да й помогна — произнесе дрезгаво Тор. — Така ми каза.

В последвалата тишина на Ласитър не му беше останало нищо. Нямаше глас. Нямаше дори мисли. И това се случваше въпреки факта, че ако не му хрумнеше нещо, щеше да се запъти обратно към личния си ад без надежда за избавление. А Уелси и бебето й щяха да останат блокирани в своя. И Тор в неговия.

Беше проявил такава арогантност. И през ум не му мина, че от това може да не излезе нищо. Когато му беше отправено предложението, прояви лекомислие, самоувереност и готовност да приеме възнаграждението си, което се свеждаше до свобода за самия него.

Не му дойде на ума, че задачата ще се окаже трудна. Мисълта за провал не беше засечена от радара. И не беше очаквал да дава и пет пари какво ще се случи с Уелси и Тор.

— Каза, че си тук, за да ми помогнеш да й помогна. — Когато не последва отговор, Тор снижи глас. — Ласитър, на колене съм пред теб.

— Да, защото топките ти са на мястото на диафрагмата.

— Ти заяви пред мен…

— И ти не ми повярва, не помниш ли?

— Видях го. В книгите в Другата страна. Тя не е в Небитието.

Ласитър устреми поглед към градините навън и се замисли колко близо до живота се намираха те — въпреки сегашния си безжизнен и неугледен вид, много скоро щяха да кипят от живот.

— Тя не е в Небитието!

Нещо го сграбчи, завъртя го и го запрати с гръб към стената с такава сила, че ако носеше крилете си, щяха да се строшат.

— Не е там!

Лицето на Тор беше изкривено. Когато ръката му стисна Ласитър за гърлото, ангелът преживя миг на прояснение. Братът можеше да го убие тук и сега. Може би именно така щеше да се окаже отново в Междувремието. Няколко удара в главата, после може би строшаване на врата и хоп! Ти се провали. Здравей, безкрайно чистилище.

Интересно, че никога не се беше замислял за връщането си. А вероятно е трябвало.

— По-добре ще е за теб да си отвориш проклетата уста — изръмжа Тор.

Ласитър отново обходи лицето на брата с поглед, като мереше силата, криеща се в тялото му, и преценяваше градуса на яростта му.

— Обичаш я прекалено много.

— Тя е моя шелан…

— Била е. Дявол да те вземе, била е.

Последва миг на тишина. После удар и светлина. И ужасна болка. Както и леко треперене в коленете — не че Ласитър би си признал това. Кучият син го беше атакувал изневиделица.

Ласитър го отблъсна от себе си, изплю кръв на килима и се поколеба дали да отвърне. Майната им на побоищата, помисли си. Ако Създателят искаше да го призове обратно, тогава сам Той, Всевишният и Вездесъщият, трябваше да дойде за него. Нямаше да позволи Тор да му го прати с въздушна поща.

Време беше да изчезва от тази стая.

Запъти се към вратата, а неясните ругатни зад гърба му бяха лесни за игнориране. Особено, при положение че се чудеше дали едното от очите му не виси на оптичния нерв.

— Ласитър. По дяволите. Ласитър… Съжалявам.

Ангелът се завъртя.

— Искаш да знаеш какъв е проблемът ли? — Той посочи с пръст право в лицето му. — Ти си проблемът. Съжалявам за загубата на жена ти. Съжалявам, че още си в настроение за самоунищожение. Съжалявам, че няма какво да те накара да станеш от леглото или пък да легнеш в него. Съжалявам, че имаш цирей на задника, зъбобол и възпаление на ухото. Ти си жив. Тя не е. И това, че ти си се вкопчил в миналото, държи и двама им в Междувремието.

Като възстанови дишането си, той се запъти към Тор.

— Искаш ли и написаното с дребния шрифт? Ами чуй го. Тя линее и няма да отиде в Небитието. И причината си ти. Заради това — той посочи към мършавото тяло на вампира, към превързаните му ръка и крак — тя се намира там. И колкото по-дълго се вкопчваш в нея и в някогашния си живот, във всичко, което си загубил, толкова по-малки са шансовете й да се освободи. В случая нещата са в твои ръце, не в нейни, не и в мои. Така че какво ще кажеш пак да се фраснеш сам, загубеняко?

Тор прекара трепереща ръка по лицето си, като че се опитваше да изтърка с шкурка чертите си. После притисна длан към предницата на прилепналата си тениска, право върху сърцето.

— Просто не мога да спра… само защото тялото й вече е мъртво.

— Но ти се държиш, сякаш се е случило вчера, и нямам усещането, че това ще се промени. — Ласитър се приближи към леглото с разстланата върху него рокля от церемонията по обвързването им. Стисна коприната в шепа, дръпна дрехата за пищната пола и я разтърси. — Това не е тя. Гневът ти също не е тя. Сънищата ти, проклетата ти болка… нищо от това не е тя. Нея я няма.

— Знам го — тросна се в отговор Тор. — Нима мислиш, че не ми е известно.

Ласитър вдигна роклята във въздуха, а коприната се спусна надолу като дъжд от кръв.

— Тогава го кажи.

Тишина.

— Кажи го, Тор. Нека те чуя.

— Нея…

— Кажи го.

— Нея…

Когато Тор не довърши, Ласитър поклати глава и запрати роклята към леглото. Отново се запъти към вратата, като измърмори под носа си:

— Нещата не вървят наникъде. За съжаление, същото важи и за нея.