Дж. Р. Уорд
Преродена любов (78)

76

Куин не разбираше изобщо какво се случва. Всички се щураха напред-назад из фоайето, нещата се влошаваха все повече… докато накрая Есен не се завърна.

Ако изобщо имаше подходящо време да се впусне в ругатни, то определено тази нощ беше идеална.

Но поне всичко свърши добре, всичко се оправи и церемонията завърши с Есен, застанала редом с Тор, а Джон беше белязан два пъти, веднъж заради Уелси и веднъж заради изгубеното братче, което така и не беше зърнал. След като върху раните беше посипана сол, всички се качиха на най-високата точка в къщата, където отвориха урната на Уелси и прахът й бе понесен плавно към небесата от порив на необичаен за сезона източен вятър.

Сега всички се бяха запътили към трапезарията, за да се нахранят и заредят с енергия, след което без съмнение щяха да се оттеглят в стаите си веднага щом се удадеше случай да се извинят любезно.

Всички бяха съсипани от умора, включително и той, и тази мисъл го накара да се обърне към Лейла, когато достигнаха фоайето.

— Как си?

Боже, не спираше да й задава този въпрос от три дни и всеки път тя отвръщаше, че е съвсем добре и още не е прокървила.

Това нямаше да се случи. Той беше убеден, макар на нея още да не й се вярваше.

— Добре съм — отговори с усмивка, даваща да се разбере колко цени загрижеността му.

Добрата новина беше, че се разбираха отлично. Той се тревожеше, че след периода й на нужда нещата между тях щяха да са странни, но всъщност бяха като отбор, взел участие в маратон, достигнал общата цел и готов за следващото предизвикателство.

— Да ти донеса ли храна?

— Да, моля, наистина съм гладна.

— Защо не се качиш горе и не си легнеш, а аз ще ти донеса нещо.

— Ще бъде прекрасно. Благодаря.

Да, беше прекрасно да му се усмихва така простичко и мило, по начин, който го караше да я обича, като че бе семейството му. И когато я изпрати до основата на стълбището, му беше приятно да й се усмихне по същия начин.

Но дотук беше с простото и приятното; когато се обърна, видя през отворената врата Блей и Сакстън да разговарят в библиотеката. После братовчед му се изправи и притегли Блей в прегръдките си. Докато двамата стояха с прилепени тела, Куин си пое дълбоко въздух и усети, че го посещава негова собствена малка смърт.

Ето така щяха да свършат нещата между тях.

Отделен живот, отделно бъдеще.

Не беше за вярване, че в началото бяха неразделни…

Внезапно сините очи на Блей срещнаха неговите.

И онова, което Куин съзря в тях, го разтърси — от лицето му се излъчваше чиста неподправена любов, не прикрита от онази свенливост, която беше в основата на неговата резервираност.

Блей не отмести поглед.

А за пръв път и Куин не го стори.

Не знаеше дали това чувство не беше насочено към братовчед му — вероятно беше така, — но той го прие. Отвърна директно на погледа на Блейлок и му разкри сърцето си.

Защото по време на церемонията тази нощ научиха един урок — можеш да изгубиш обичаните от теб само за миг — и той бе готов да се обзаложи, че когато това се случи, не мислиш за онова, което ви е разделяло. Мислиш единствено за всичко, което ви е свързвало.

И искаш да сте имали повече време. Макар и да сте имали векове…

На млади години си мислиш, че времето е бреме, което трябва да отхвърлиш по възможно най-бързия начин, та да станеш възрастен. А щом станеш възрастен, осъзнаваш, че минутите и часовете са най-ценното притежание, което си имал.

Никой не получаваше безкрайно време. И беше престъпление да се прахосва онова, което ти е дадено.

Достатъчно, каза си Куин. Стига вече извинения, избягване и опити да бъде някой друг.

Дори да бъдеше отблъснат, дори скъпоценното му малко его и глупавото му малко сърце да бъдеха разбити на милион парченца, време бе да престане с глупостите.

Време бе да бъде мъж.

Блей изправи гръб в знак, че съобщението е получено, и Куин си помисли:

Точно така, приятелю, нашето бъдеще настъпи.