Дж. Р. Уорд
Преродена любов (76)

74

Долу, на земята, Тор имаше чувството, че напълно губи разсъдъка си. Ласитър го нямаше. Есен я нямаше. И ужасното усещане за логика го караше да се запита защо не прозря схемата, от която бяха част в продължение на цяла година.

Уелси беше попаднала в капана на Междувремието заради него.

А Есен се намираше там заради самата себе си.

После чрез обичта си към него и като прости не само на него, но и на себе си, тя се освободи. Същото важеше и за Ласитър. Тя получи награда, каквато дори не бе търсила — най-накрая можеше да влезе в Небитието, което й бе отказано, когато отне живота си в миг на отчаяние и агония.

Сега беше свободна.

— О… Боже… — произнесе той и се остави да се строполи в силните ръце на Джон. — О… По дяволите.

Сега, също като неговата Уелси, тя си бе отишла от него.

Вдигна ръка към лицето си и го потърка силно, като се чудеше дали случайно няма да се събуди от всичко това… Може би то просто представляваше най-ужасният кошмар, който подсъзнанието му би могло да му поднесе… Да, може би щеше да се събуди всеки момент, да се измъкне от леглото и да се приготви за церемонията по изпращането в Небитието, и в реалния живот изходът нямаше да е такъв.

В тази теория само едно нещо не се връзваше — смъденето на гърба му от солта и дамгосването. И братята му продължаваха да се щурат наоколо и да говорят притеснено един през друг. Някъде някой крещеше. А светлината от свещите беше достатъчна, за да види ясно кой е останал и кой си е тръгнал…

— О, по дяволите — произнесе отново и внезапно почувства гръдния си кош толкова празен, че се запита дали не бяха отстранили сърцето му, без да е забелязал.

Времето минаваше и съзнанието му започваше да приема случващото се все по-ясно. Занесоха го в билярдната зала и в ръцете му беше тикнато питие, но той просто остави чашата да стои върху бедрото му, а главата му се килна назад. Джон Матю утешаваше Хекс, а Фюри разговаряше с Рот и се стигна до някакъв план, според който кралят щеше да се изправи пред Скрайб Върджин.

В този момент се намеси Ви и предложи да пречука майка си. Това мигом беше отхвърлено, но за сметка на това предложението на Пейн да придружи краля бе прието.

Дрън-дрън-дрън…

На Тор не му даваше сърце да им каже, че окончателното решение вече е взето. А и той вече веднъж мина през процеса на оплакване, така че беше експерт във възстановяването, нали така?

Ура.

За бога, какво беше сторил в живота си, та да заслужи такава съдба? Какво, по дяволите, беше…

Звукът от входния звънец прозвуча като някакъв далечен, приглушен шум. Въпреки това всички замръзнаха по местата си.

Всички, знаещи за съществуването на имението, вече присъстваха.

Хората нямаше как да ги открият.

Лесърите също не бяха способни на такова нещо.

Същото важеше и за Кор.

Чу се ново настоятелно позвъняване.

Като един всички братя, както и Пейн, Хекс, Куин, Джон и Блей извадиха оръжията си. Фриц насилствено беше спрян от телата им да отиде до вестибюла; Вишъс и Бъч изпълниха задължението му да проверят монитора.

И макар да не го беше грижа, дори от другата страна на вратата да се намираше самата Скрайб Върджин, Тор се съсредоточи върху случващото се във фоайето.

Прозвуча вик, развълнуван и с бостънски акцент. След това последваха много възгласи, наистина много на брой, твърде много, че да бъдат разграничени.

Някой в бяла роба влезе заедно с Ви и ченгето.

Който ще да беше…

Тор скочи на крака, като че някой беше заврял в задника му стартов кабел.

Есен стоеше насред помещението, гледаше замаяно, а косата й беше разбъркана, като че бе преминала през аеродинамичен тунел.

Тор си запроправя път сред огромните мъжки тела, избутваше всеки на пътя му, за да се добере до нея. А когато го стори, се закова на място. Сграбчи я за раменете. Огледа я от глава до пети. Разтресе я здраво, за да провери дали бе изтъкана от плът и кръв.

— Наистина ли… си ти?

В отговор тя обви ръце около него и го прегърна така здраво, че започна да не му достига въздух. А това значеше, че е реална, нали така? Нямаше как да е другояче, нали?

— Ласитър… Ласитър го направи… Той ме спаси…

Тор се опита да проследи смисъла на думите й.

— Какво… За какво… Не те разбирам.

Трябваше няколко пъти да му повтори историята, защото съзнанието му отказваше да осмисли каквото и да било. Нещо, свързано с това, как се озовала пред Небитието, а ангелът се появил и й казал…

— Заяви, че ще даде всичко, с което разполага, за да ни спаси. Всичко…

Тор се отдръпна леко и докосна лицето на Есен, шията й, раменете й. Беше толкова истинска, колкото и той. Беше спасена от… онзи ангел?

— Но Ласитър каза, че ще бъде свободен, ако планът чу сработи.

Единственото възможно обяснение беше, че е разменил своето бъдеще… за тяхното.

— Този ангел — прошепна той. — Този проклет ангел.

Тор сведе глава и целуна Есен страстно и продължително. И докато го правеше, си обеща да почита Ласитър, себе си и своята жена толкова силно, колкото може през всичките години, които му оставаха на земята.

— Обичам те — каза. — И също като Ласитър ще дам всичко, с което разполагам, за нас двамата.

Есен кимна и го целуна в отговор, а той по-скоро почувства, отколкото чу как тя промълвява:

— И аз те обичам.

Притисна я към гърдите си и затвори очи. Тялото му трепереше по толкова много причини, че бе невъзможно да бъдат описани. Но беше наясно с дълга си и го приемаше напълно.

Животът беше твърде кратък, без значение колко дни са ти отредени. И хората са ценни сами по себе си, независимо до колко от тях ще се докоснеш в живота си. А любовта… Любовта е нещо, за което си струваше да умреш.

И също така си струваше да живееш заради нея.