Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството на черния кинжал (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lover Reborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51гласа)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
mladenova_1978(2020 г.)

Издание:

Автор: Дж. Р. Уорд

Заглавие: Преродена любов

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 13.12.2013

Редактор: Силвия Николаева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-062-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9959

История

  1. —Добавяне

61

Когато Тор се озова навън, в коридора, беше като побъркан, на ръба на жесток срив. Мили боже, трябваше да се махне от тук, да се отдалечи от нея. И само като си помислеше, че нарече нея невменяема.

В момента той беше ненормалният.

Вдигна поглед и видя Ласитър пред себе си.

— Не сега…

Ангелът замахна и го фрасна с такава сила, че му се привидяха не само звезди, ами цяла галактика.

Блъсна се в бетонната стена зад гърба си, а ангелът го сграбчи за предницата на ризата и го запрати обратно назад, от което зъбите му се разтракаха. Когато зрението му най-накрая се проясни, лицето с пиърсинги пред него приличаше на маска на демон, чертите му бяха изкривени от неимоверно силен гняв.

— Ти си пълен загубеняк — кресна Ласитър. — Истински долен загубеняк.

Тор се наведе настрани и изплю малко кръв.

— Мори или Елън от телевизията те научиха да определяш характерите на околните?

В лицето му беше тикнат дълъг пръст.

— Чуй ме много внимателно, защото ще го кажа само веднъж.

— Не предпочиташ ли да ме удариш отново? Знам, че това повече ще го разбера…

Ласитър отново го запрати към стената.

— Млъквай. И ме чуй. Ти печелиш.

— Моля?

— Получи, каквото желаеше. Уелси е осъдена за вечността…

— Какви ги приказваш…

Третият удар го накара да млъкне.

— Свърши се. Готово. — Ласитър посочи към затворената врата на стаята на Есен. — Провали шанса си, като се отнесе така жестоко към нея.

Тор изгуби контрол над себе си, емоциите му експлодираха.

— Нямаш представа за какво говориш. Нищо не ти е ясно. Не знаеш нищо нито за мен, нито за нея, нито в какво се състои работата ти. Какво постигна тук в рамките на последната година? Нищо! Седеше на задника си и гледаше токшоута, докато моята Уелси бавно чезнеше. Не струваш нищо.

— Така ли? Добре, а ти си толкова гениален. — Ласитър го пусна и отстъпи назад. — Отказвам се.

— Не можеш да се откажеш.

Ласитър му показа среден пръст.

— Току-що го направих.

Ангелът се обърна и пое по коридора.

— Отказваш се! Това е прекрасно. Просто прекрасно! Само доказва колко си верен на същността си, себичен кучи син.

Всичко, което получи, беше нов среден пръст, показан през рамо.

Тор изруга и понечи да го последва, но после се спря. Завъртя се и замахна, блъсна бетона с такава сила, че почувства как се чупят кокалчетата му. А пулсиращата болка в дланта му дори не се доближаваше до агонията в гръдния му кош.

Беше напълно съсипан, външно и вътрешно.

Тръгна обратно на посоката, в която изчезна ангелът, и се озова пред тежката стоманена врата, извеждаща на паркинга. Без да има представа какво прави или къде отива, той я отвори със замах и излезе на студа навън, зави надясно и пое към рампата, като отмина празните, разграфени с жълта боя паркоместа.

Приближи се до стената най-отзад, седна на студения твърд асфалт и облегна гръб на влажния бетон.

Дишаше учестено и имаше чувството, че се намира в тропиците — вероятно остатъчни симптоми от потребността на тялото му. Въпреки че изпадна в несвяст заради медикаментите, беше се изложил на твърде продължителен контакт с нея и тестисите го боляха, все едно се намираха в менгеме, членът му продължаваше да е твърд, а ставите му бяха сковани въпреки действието на морфина.

Стиснал зъби, седеше сам и се взираше напред в мрака. Това беше единственото безопасно място за него в този момент.

И вероятно това щеше да остане така за известно време.

 

 

Когато Лейла чу крясъците, подаде глава от физкултурния салон, за да види кой вика, и мигом се прибра обратно вътре. Тор и Ласитър имаха кавга, а това не беше нещо, в което желаеше да се намесва.

Имаше си свои собствени проблеми.

Въпреки периода на нужда на Есен остана в клиниката за през нощта, тъй като скоро бе ходила в Светилището, така че нямаше причина да се тревожи за цикъла си. По-важното обаче беше, че нямаше къде другаде да отиде. Без съмнение в момента Куин и Джон разговаряха с краля и Примейла в къщата и скоро щеше да бъде призована да научи участта си.

Изправена пред възможно изгнание или още по-лошо — смърт, задето бе помогнала на врага, тя от часове крачеше из спортната зала, чийто под бе с цвят на пчелен мед, минаваше покрай пейките, входа към помещението за възстановяване и вратите към коридора, а после се връщаше обратно.

Тревогата й се натрупваше като конец на макара, а усуканите нишки сякаш се протягаха да обвият гърлото й и се спускаха надолу към стомаха й.

Мислеше непрестанно за Кор и втория в командването. Беше използвана и от двама им, но най-вече от втория. Кор нямаше желание да пие от кръвта й. Бореше се срещу това и когато тя най-накрая го убеди, в очите му се четеше съжаление, защото е знаел точно в каква позиция я поставя. Докато другият войник не бе показал никакво колебание.

Да, тя обвиняваше именно втория в командването. Всичко, струпало се на главата й, беше негово дело. Може би щеше да се превърне в призрак и да го преследва до края на нощите му… Ако, разбира се, бъдеше осъдена на смърт. А ако не се случеше така, какво щеше да прави? Със сигурност щяха да я освободят от задълженията й тук, както и от статуса й на Избраница. Къде щеше да отиде? Не притежаваше нищо свое, нищо, което да не й е било дадено по волята на краля или Примейла.

Продължавайки обиколката си, тя отново се замисли за пустотата на живота си и се питаше на каква цел ще служи в бъдеще.

Вратата в другия край се отвори и тя застина.

Всичките четирима бяха дошли за нея: кралят, Примейлът, Куин и Джон Матю.

Изправи гръб и прекоси физкултурния салон, като не откъсваше поглед от тях. Когато се приближи достатъчно, направи реверанс чак до пода и не чака да я заговорят първи. Добрите маниери бяха последният й проблем.

— Господарю, готова съм да поема пълната отговорност…

— Изправи се, Избранице. — Нечия ръка се появи пред лицето й. — Изправи се и се успокой.

Лейла въздъхна и погледна нагоре, усмивката на краля беше добродушна и той не изчака отговора й. Наведе се, хвана дланта й и й помогна да се изправи от смирената си поза. А когато погледна към Примейла, очите му бяха изключително мили. Тя поклати глава и се обърна към Рот.

— Господарю, храних врага ви…

— В този момент знаеше ли кой е той?

— Не, но…

— Беше ли убедена, че помагаш на пострадал войник?

— Ами да, но…

— Потърси ли го отново?

— Определено не, но…

— Уведоми ли Куин и Джон къде се намира той, когато напускахте града миналата нощ?

— Да, но…

— Тогава стига с това „но“. — Кралят отново се усмихна и въпреки слепотата си намери с длан лицето й и я погали леко. — Имаш голямо сърце и те са го знаели. Злоупотребили са с доверието ти и са те използвали.

Фюри кимна.

— Поначало трябваше да ти обясня кого храниш, но войната е объркано и отвратително нещо. Не желаех да бъдеш въвлечена. Изобщо не ми хрумна, че Троу ще те потърси, но няма защо да съм изненадан. Тази шайка копелета са безскрупулни до крайност.

Тя вдигна ръка към устата си и се опита да потисне риданието си.

— Толкова съжалявам… Кълна се и пред двама ви, че нямах представа…

Фюри пристъпи напред и я придърпа към себе си.

— Всичко е наред. Не искам повече да мислиш за това.

Тя обърна глава и я положи на масивните му гърди с ясното съзнание, че това не беше възможно. Неволно или не, беше предала единственото семейство, което имаше, и това не беше нещо, от което можеше да се отърси просто така, дори глупостта й да бъдеше простена. Последните напрегнати часове, когато съдбата й не беше известна и самотата й се разкри в пълната си сила, също нямаше да бъдат заличени.

— Моля те за едно-единствено нещо — заговори Рот. — Ако отново се свържат с теб, уведоми ни незабавно.

Тя се освободи от прегръдката на Фюри и имаше дързостта да посегне към ръката на краля, с която той обикновено държеше кинжала си. Рот като че ли разбра намеренията й и й подаде с готовност ръката си, а големият черен диамант на пръста му проблесна.

Тя склони глава, положи устни върху символа на монархията и произнесе на Древния език:

— Кълна се във всичко, което притежавам и което представлявам.

Докато даваше думата си на краля пред Примейла и пред двама други свидетели, в съзнанието й изплува образът на Кор. Помнеше всяка подробност от лицето и тялото на воина.

Най-неочаквано я обля топлина. Това обаче нямаше никакво значение. Тялото й можеше да се държи като предател; но сърцето и душата й не.

Изправи се и погледна краля.

— Нека ви помогна да го откриете — чу се да произнася. — Кръвта ми е във вените му. Мога…

— Категорично не. И дума да не става — намеси се Куин.

Тя не му обърна внимание.

— Нека докажа верността си.

Рот поклати глава.

— Не се налага. Ти си достойна жена и няма да излагаме живота ти на опасност.

— Съгласен съм — заяви Примейлът. — Ние ще се справим с тези бойци. Няма за какво да се тревожиш. А сега искам да се погрижиш за себе си. Изглеждаш изтощена и сигурно си прегладняла. Върви да се нахраниш и да поспиш в имението.

Рот кимна.

— Съжалявам, че толкова се забавихме. С Бет бяхме в Манхатън да се поразсеем. Прибрахме се преди малко.

Лейла кимна и се съгласи с всичко казано, но само защото изведнъж се почувства твърде изнемощяла, че да стои на крака. За щастие, кралят и Примейлът си тръгнаха бързо, а после Куин и Джон я отведоха в имението, настаниха я до плота в кухнята и отвориха хладилника и килера.

Беше много мило от тяхна страна, че искаха да се погрижат за нея, особено като се имаше предвид, че не умееха дори да сварят яйце. Мисълта за храна обаче накара стомаха й да се преобърне и й се догади.

— Не, моля ви — каза тя и отказа останалото от Първото хранене, махайки с ръка. — О, най-скъпа Скрайб Върджин… Не.

Те си сервираха в чиниите пуешко, картофено пюре и някакво ястие с броколи, а тя се помъчи да не гледа или подушва нищо.

— Какво има? — попита Куин и се намести на бар стола до нейния.

— Не знам. — Трябваше да изпитва облекчение, че кралят и Фюри се отнесоха така снизходително към нейното прегрешение. Ала вместо това се чувстваше по-тревожна от всякога. — Не ми се струва редно да… Искам да помогна. Искам да компенсирам грешката си. Аз…

От мястото си до микровълновата фурна Джон започна да изписва нещо, но каквото и да беше, Куин поклати глава и отказа да преведе.

— Какво казва той? — настоя Лейла. Когато не получи отговор, положи длан върху ръката му. — Какво казва той, Куин?

— Нищо. Джон не казва абсолютно нищо.

Джон не остана доволен от начина, по който беше отрязан, но не започна да спори, а само приготви втора чиния, без съмнение за Хекс. След като се извини и отиде да занесе храната на своята шелан, тишината в кухнята беше нарушавана единствено от потракването на приборите на Куин върху чинията му.

Не мина много, преди да й се прииска да изскочи от собствената си кожа и да се разкрещи, и тя отново закрачи наоколо.

— Наистина трябва да си починеш — промърмори Куин.

— Не мога да си намеря място.

— Пробвай да хапнеш нещо.

— Най-скъпа Скрайб Върджин, не. Стомахът ми не може да понесе нищо. И тук е толкова горещо.

Куин се намръщи.

— Не, не е.

Лейла само продължи да крачи все по-бързо и по-бързо и предположи, че просто се мъчи да се отърве от образа на Кор. Как поглежда към нея. Как поема от кръвта й. Огромното тяло на Кор… Масивното му тяло на боец, което лежи пред нея, и той очевидно е възбуден заради вкуса на кръвта й…

— За какво мислиш, по дяволите? — попита мрачно Куин.

Тя се закова на място.

— За нищо. Абсолютно нищо.

Куин се размърда на стола си и после изведнъж бутна настрана наполовина пълната си чиния.

— По-добре да те оставя сам — отбеляза тя.

— Не, всичко е наред. Явно и аз съм малко раздразнителен.

Той стана от мястото си, а очите й се плъзнаха надолу по тялото му и се разшириха. Той беше… възбуден.

Също като нея.

Очевидно последици от периода на нужда на Есен.

Топлата вълна я заля с такава сила, че тя едва успя да се вкопчи в покрития с гранит кухненски плот, за да се задържи права, и не можа да отговори на Куин, когато го чу да крещи името й някъде отдалече.

Потребността превзе тялото й, стисна утробата й в юмрук и я накара да се превие надве от мощта й.

— О… Най-скъпа Скрайб Върджин… — Между краката й женствеността й се разтвори, но това нямаше нищо общо с Кор или Куин, или друга външна сила. Възбудата дойде отвътре. Периодът й на нужда…

Не са били достатъчни. Посещенията й в Светилището не са били достатъчни, за да я предпазят от влиянието на Есен.

Следващият пристъп заплаши да я повали на колене, но Куин се озова до нея и я улови, преди да се е строполяла на твърдите плочки. Докато я държеше, тя осъзна, че не й оставаше още дълго да разсъждава разумно. И решението, което изникна в ума й, беше съвършено нередно, но тя бе напълно уверена в него.

— Обслужи ме — промълви, прекъсвайки каквото и да се опитваше да й каже той. — Знам, че не ме обичаш, и съм наясно, че след това няма да останем заедно, но ми помогни да имам нещо мое. И ти да имаш нещо свое.

Цялата кръв се отдръпна от лицето му и разноцветните му очи се ококориха, а тя продължи да бъбри, без да си поема въздух.

— И двамата нямаме истински семейства. И двамата сме сами. Обслужи ме… Обслужи ме и нека променим всичко това. Така и двамата ще имаме бъдеще, което поне частично ще ни принадлежи… Обслужи ме, Куин… Умолявам те… Обслужи ме…