Дж. Р. Уорд
Преродена любов (61)

59

Кор почувства Избраницата от пресечки разстояние. Привлечен от нея, промени посоката си и се запъти към местонахождението й. Докато Троу не му се изпречи на пътя и не започна да спори с него.

Което, така да се каже, не беше лошо. То означаваше, че войникът спазва клетвата си да не я вижда отново.

Кор от своя страна не беше давал подобно обещание. Така че продължи напред и остави Троу зад гърба си. Прекара толкова много дни, вперил поглед в паяжините между гредите над леглото си, докато се чудеше къде ли е тя и какво ли прави. Как се чувства.

Ако братята някога научеха на кого е помогнала на онова поле, щяха да побеснеят, а Рот, Слепия крал, беше известен открай време със своята избухливост. Кор все още съжаляваше, че вторият в командването му я забърка в тази каша. Тя беше наивна и невинна, искаше единствено да помогне, а те я превърнаха в предател.

Заслужаваше нещо по-добро от това.

Вярно, че изглеждаше налудничаво да се моли за милостта на мишената си по отношение на нея. Но го правеше. Молеше се Рот да я пожали, ако някога истината излезеше наяве.

Съкрати разстоянието помежду им, но не посмя да се приближи прекалено. Откри я до едно малко кафене, скрита в сенките, които погледът му не успяваше да пробие, без значение колко зорък беше.

Не беше сама, охраняваха я войници — двама мъже и една жена.

Дали успяваше да го почувства, питаше се той, а сърцето му силно затуптя, като че го преследваха. Дали би им казала, че е наблизо?

Към групата приближи черен автомобил и онова, което се появи отвътре, беше нещо, за което само беше чувал да шепнат. Нима това наистина беше сянка? Истинска жива и дишаща сянка? Нямаше спор, Братството разчиташе на достойни партньори.

Избраницата бързо беше отнесена на ръце до колата от войника, с когото се би онази нощ пред къщата на Асейл.

Кор оголи зъби, но запази изръмжаването за себе си. Това, че другият мъж я докосваше, го изпълваше със злост. А мисълта, че можеше да е наранена по някакъв начин, го ужасяваше до такава степен, че чак се разтрепери.

В последния момент, точно преди да изчезне на задната седалка, тя погледна в неговата посока.

Мигът на взаимна свързаност забави времето, докато всичко наоколо не се разпадна на отделни кадри, които умът му фотографираше поотделно — от падащите снежинки през примигващия неонов надпис до нея самата и скоростта, с която я отведоха.

Тя не носеше бяла роба, а човешки дрехи, които не му допаднаха. Косата й обаче беше все така вдигната високо и подчертаваше изящните черти на лицето й. А когато Кор пое дъх, синусите му се оживиха както от хладния въздух, така и от деликатния й аромат.

Беше точно каквато си я спомняше. Само че в момента очевидно бе разстроена от нещо, кожата й беше твърде бледа, очите й бяха прекалено широко отворени, а ръката й трепереше, когато я вдигна към гърлото си, сякаш да се защити от нещо.

Кор действително протегна към нея ръката си, с която държеше оръжието, като че ли така можеше да облекчи страданието й и да й помогне по някакъв начин.

Но този жест трябваше да остане скрит в сенките. Тя знаеше, че той е тук, и вероятно точно заради това я отвеждаха.

И сега тя се боеше от него. Вероятно защото беше разбрала, че той е техен враг.

Двамата вампири също се качиха в колата — по-високият седна зад волана, а онзи, с когото се би, се вмъкна на задната седалка до нея.

Без да осъзнава какво върши, ръката му се плъзна в якето и откри пистолета. Изкушението да стреля срещу автомобила, да убие двамата мъже и да вземе онова, което желаеше, беше толкова огромно, че той дори промени позицията си на улицата.

Но не можеше да й причини такова нещо. Той не беше като баща си, не беше Блъдлетър. Нямаше да натовари съвестта й до живот с такава жестокост, защото тя щеше да се вини за смъртта им.

Не, ако някога щеше да я има, то би било, защото тя е дошла при него по своя собствена воля. Което беше напълно невъзможно, разбира се.

И така… той я остави да си тръгне. Не се изпречи на пътя на превозното средство, за да изпрати куршум в челото на шофьора. Нито пък след това се втурна напред, за да застреля мъжа до нея в колата. Не се обърна да погуби жената войник, която в този момент се намираше на около половин пресечка зад него. Не превзе превозното средство, за да заключи Избраницата вътре и после да я откара на топло и безопасно място.

Където би смъкнал от кожата й това ужасно облекло за човеци… и би го заместил със собствената си плът.

Сведе глава, затвори очи и въведе ред в мислите си, обузда ги, отклони ги от фантазиите. Истината беше, че дори нямаше да я използва, за да открие Братството, това със сигурност би означавало да подпише смъртната й присъда.

Не, нямаше да я използва като инструмент в тази война. Вече бездруго я бе изложил на прекомерен риск.

Завъртя се рязко на покритата със сняг земя съм жената, застанала зад гърба му. Това, че войниците тръгнаха с Избраницата, вместо да се бият с него, беше логично. Жена като нея представляваше нещо изключително ценно и те вероятно бяха повикали сериозно подкрепление за пътуването до мястото, на което отиваха.

Интересно, че онази, която избраха да остане, също беше жена. Сигурно бяха предположили, че той ще ги последва.

— Долавям присъствието ти ясно като деня, жено — извика.

За нейна чест, тя пристъпи в светлината, хвърляна от една от сградите. С късата си коса и масивното мощно тяло, облечено в кожени дрехи, тя определено беше жена боец.

Е, не беше ли това нощта на изненадите — ако имаше нещо общо с Братството, той допускаше, че е доста опасна, така че сигурно щеше да е забавно.

Но когато се изправи срещу него, тя не извади оръжие. Нямаше спор, че беше подготвена за всичко, стойката й даваше да се разбере, че е готова да стори каквото се налага. Но не беше нападателна.

Кор присви очи.

— Твърде изискана си, че да се биеш ли?

— Не си присъден на мен.

— А на кого тогава? — Когато тя не отговори, стана ясно, че се играе някаква игричка. Въпросът беше каква. — Нямаш ли какво да кажеш, жено?

Той направи крачка към нея. И после още една. Просто за да провери докъде се простират границите. Тя, разбира се, не отстъпи, а вместо това бавно откопча ципа на якето си, сякаш беше готова да извади пистолета си.

Окъпана от светлината, с падащите около нея снежинки и крака, здраво стъпили на меката бяла покривка, облечената й в черно фигура представляваше впечатляваща картина. За жалост обаче той не беше привлечен от нея. Може би жена с присъщата на нея суровост би се чувствала по-добре пред лицето на… пред лицето му, каквото беше.

— Струваш ми се доста агресивна, жено.

— Ако ме принудиш да те убия, ще го направя.

— О! Ами добре, ще го имам предвид. Кажи ми, въртиш се наоколо заради удоволствието от моята компания ли?

— Едва ли ще е особено удоволствие.

— В това си права. Не се славя със социалните си умения.

Следеше го. Това беше причината да е тук. Всъщност още в началото на нощта му се стори, че по петите му върви някаква сянка.

— Боя се, че се налага да си тръгна — произнесе бавно. — Имам чувството обаче, че пътищата ни отново ще се пресекат.

— Можеш да заложиш живота си на това.

Той наклони глава… и изведнъж изчезна. Каквито и да бяха уменията й, не би могла да проследи молекулите му. Никой не беше толкова добър.

Дори неговата Избраница не би могла да го стори и слава на небесата за това. Истината беше, че отдавна в главата му се въртеше мисълта, че тя би могла да го открие, стига да желаеше. Кръвта й в него беше като сигнална лампа, която би могла да следва още дълго време.

Но не го беше сторила и нямаше да го стори. Тя не беше част от войната…

Телефонът му звънна точно в мига, когато прие физическа форма на брега на Хъдсън, далече от центъра на града. Извади черния апарат и погледна екрана. Видя снимката на демодирано конте с изписано до нея нещо, което не можеше да разчете — контактът му в глимерата се опитваше да се свърже с него.

Натисна зеления бутон.

— Колко прекрасно е да те чуя, Елан — промърмори. — Как се чувстваш в тази прекрасна нощ? Така ли? Вярно. Да. По-късно ще те уведомя за мястото, но кажи, че отговорът е да. Ще се срещнем възможно най-скоро.

Идеално, каза си, когато натисна червения бутон. Крилото на отцепниците в глимерата желаеше да се срещнат лично. Най-после нещата се раздвижваха.

Крайно време беше.

Впери поглед в реката и даде воля на агресията си, но притокът й не продължи дълго. Мислите му се върнаха към неговата Избраница и ужасеното изражение на лицето й.

Вече знаеше кой е той.

И подобно на всички други жени гледаше на него като на чудовище.

 

 

Докато се возеше на задната седалка на джипа на Ай Ем, Куин не спираше да се оглежда във всички посоки, в случай че някой ги следеше. Освен това се обади на Ви и Рейдж да следват беемвето просто за всеки случай. Не че им обясни, че се притеснява от бандата на копелетата. Те приеха, че става дума за лесъри, и той ги остави да мислят така.

И Джон не шофираше обратно към имението — нямаше причина да се връщат в базата. Вместо това щяха да се насочат към предградията и да се движат в кръг в райони, пренаселени от хора, та Лейла да има достатъчно време да се възстанови и да се дематериализира обратно в имението.

Куин погледна към нея. Тя се взираше през стъклото до себе си, а гърдите й се повдигаха и спускаха учестено. Но да, да установиш, че си помагала на врага — че вероятно си спасила живота му, — не беше нещо, което лесно може да се приеме.

Той се наклони към нея, положи ръка на крака й и го стисна леко.

— Всичко е наред, сладурче.

Тя не се обърна към него.

— Как можеш да кажеш това?

— Не си знаела.

— Той остана в града. Не ни последва.

Добре беше да се знае.

— Ще ми кажеш, ако това се промени, нали?

— Задължително. — Гласът й звучеше глухо. — На мига.

Куин изруга под нос.

— Лейла, погледни ме. — Когато тя не го стори, той опря показалец в брадичката й. — Хей, нямала си представа кой е той.

Лейла затвори очи, сякаш си пожела да може да върне времето до нощта, в която бе срещнала мъжа, и да оправи всичко.

— Ела насам — заговори той и я придърпа в прегръдките си.

Докато я притискаше към себе си, тялото й беше сковано и когато потърка гърба й, усети огромното напрежение в мускулите й.

— Ами ако кралят ме прогони? — произнесе тя с уста, долепена до гърдите му. — Ами ако Фюри…

— Няма да го направят. Ще проявят разбиране.

Тя потръпна, а той хвърли поглед към Джон в огледалото за обратно виждане, поклати глава и произнесе беззвучно:

— Нека я откараме у дома. Кор остана в града.

Джон повдигна вежда, а после кимна.

В крайна сметка усещането за кръвта не лъжеше, макар че за съжаление, това беше сабя, която режеше и в двете посоки. Добрата новина беше, че онзи мис, с който Ви обгръщаше имението, щеше да попречи на който и да е външен да я открие. Именно по тази причина позволиха на Лейла да нахрани Троу. А и връзката му с нея отслабваше с всяка нощ, макар кръвта й да беше така чиста.

— Нямам нищо свое — отбеляза сухо Лейла. — Дори това, че служа, може да ми бъде отнето.

— Шшт… Няма да се случи такова нещо. Няма да го допусна.

Боже, помоли се това да не беше лъжа. И щеше да е най-добре незабавно да уведомят краля и Примейла. Първата им спирка, след като я оставеха при доктор Джейн, щеше да е кабинетът на Рот. И двамата сигурно щяха да разберат причината за случилото се — била е манипулирана от врага, използвали са я като инструмент и са я накарали да стори нещо, което не би направила по своя воля за нищо на света.

Щеше му се да беше убил Кор, когато имаше тази възможност.

Трийсет минути по-късно Джон отби по страничната алея, водеща до тренировъчния център, а след още десет спря на паркинга пред гаража.

Първият сигнал, че нещо не е наред, дойде, когато Куин излезе от колата. Кожата му настръхна, а кръвта във вените му закипя без конкретна причина. И в следващия момент се радваше на огромна и пулсираща ерекция.

Намръщи се и се озърна, а Джон стори същото, когато отвори вратата и се показа навън.

Имаше… Паркингът кипеше от сексуално напрежение. Какво ставаше, по дяволите?

— Добре, да те отведем при доктор Джейн — заяви Куин и хвана Лейла за лакътя, като внимаваше предната част на панталона му да е прикрита с якето.

— Добре съм. Честна дума.

— Нека и лекарката да го потвърди.

Когато Джон отвори вратата и всички пристъпиха вътре, Куин сякаш се блъсна в стена от хормони и в ума му настъпи истински хаос. Погледна надолу към панталоните си, неспособен да повярва, че е на крачка от оргазъм.

— Някой е в период на нужда — обяви Лейла. — Не мисля, че е добре да влизате.

В далечния край на коридора доктор Джейн изскочи от един от кабинетите за прегледи.

— Трябва да си вървите. Куин и Джон, налага се да се махнете от тук.

— Кой…? — На Куин му се наложи да затвори очи и да успокои дишането си. Членът му се търкаше в ципа при всяко движение и беше на път да експлодира.

Когато го заля следващата вълна, той изгуби способност да говори. Все едно че току-що бе преминал през трансформацията си и се бе озовал заобиколен от голи жени в различни пози, улесняващи достъпа.

— Есен — обясни Джейн, докато тичаше към тях и после бързо ги избута обратно на паркинга. — Лейла, ти добре ли си?

— Напълно.

— Има нужда от преглед — избърбори Куин и се втурна към джипа на сянката. — Почти изпадна в несвяст. Лейла, изпрати ми съобщение, когато приключите, чу ли?

Джон също се движеше като плашило — сковано и без каквато и да било координация. Но пък когато в панталоните ти има бухалка за бейзбол, е трудно да се правиш на Фред Астер.

Тежката стоманена врата ги остави отвън и нещата леко се подобриха, а когато вече бяха преминали през всички порти, Куин започна да идва на себе си.

— Исусе… Бутилирай го някак и производителите на виагра излизат от бизнеса.

Зад волана Джон подсвирна в знак на съгласие.

Докато се движеха покрай подножието на планината и приближаваха главния вход на централната сграда, Куин се измъчваше в кожените си панталони. Не беше правил секс от… Ами почти от година, когато прекара известно време насаме с червенокосия в „Желязната маска“. След онзи случай не беше проявявал особен интерес към нещо или някого, към мъж или жена. Вече дори не се събуждаше възбуден.

Майната му, този период на суша продължаваше вече толкова дълго, че беше започнал да се чуди дали просто не е изразходвал полагащата му се бройка оргазми. Ако сметнеше колко такива преживя след преобразяването си, като нищо беше възможно да е точно така.

Но сега място не можеше да си намери на седалката.

До него Джон беше в същото състояние. Не спираше да шава напред-назад в седалката си.

Когато имението най-накрая изплува от обгърналия го мис, Куин се побоя от мисълта да влезе вътре. Нямаше нищо дори далечно еротично и привлекателно в идеята да се прибере в стаята си сам, да се потърка един-два пъти и после да възобнови бдението си пред тъмния екран на телевизора.

Нямам нищо свое. Дори това, че служа, може да ми бъде отнето.

Лейла беше напълно права в това отношение. Въпреки че тук всички се държаха гостоприемно с него, в крайна сметка го допускаха, защото служеше като аструкс нотрум на Джон.

Също като Лейла и той можеше да бъде отстранен от длъжността си.

А колкото до бъдещето му, със сигурност никога нямаше да се обвърже, защото нямаше намерение да осъди някоя жена на съюз без обич, и никога нямаше да има деца, макар че предвид разноцветните му очи поне това беше нещо добро.

Най-общо казано, предстояха му безброй векове без истински дом, без семейство, без кръвни връзки.

Прекара ръка през косата си и се почуди дали не съществуваше някаква възможност членът му да спадне по магически начин… Знаеше много добре какво имаше предвид Избраницата, когато говореше за празнота.