Дж. Р. Уорд
Преродена любов (6)

4

— Откъде, по дяволите, намират всички тези нови пълнения? — попита Куин, докато крачеше на мястото на битката, а ботушите му джапаха в черната кръв.

Джон едва чу казаното от приятеля си, макар слухът му да функционираше отлично. След изчезването на онези копелета стоеше неотлъчно до Тор. Братът, изглежда, бе дошъл на себе си след неочаквания удар в топките, който Кор току-що му сервира, но все още му беше нужно малко време.

Тор обърса черните остриета в бедрата си. Пое дълбоко въздух.

— Единственото логично обяснение е Манхатън. Нужно е многобройно население. С безброй отрепки в покрайнините.

— Кой е главният им лесър, по дяволите?

— Някакъв малък боклук, доколкото чух последно.

— Точно по вкуса на Омега, значи.

— Обаче е умен.

Джон тъкмо се канеше да подхване историята за преобразяването, когато рязко завъртя глава.

— Още лесъри — изръмжа Тор.

Да, но не там беше проблемът.

Жената на Джон също беше на бойното поле.

Съзнанието му мигом се изпразни. Като че никой беше пуснал казанчето с вода. Какво правеше тя навън? Според плана на дежурствата тя трябваше да си е у дома. Когато до носа му достигна прясна воня на лесъри, в гърдите му се прокрадна дълбока вътрешна убеденост: Тя изобщо не биваше да е тук навън.

— Трябва да отида за палтото си — каза Тор. — Стой тук, после ще дойда с теб.

Как ли пък не!

В мига щом Тор се дематериализира по посока на моста, Джон пое напред. Докато ботушите му трополяха по асфалта, чу Куин да крещи нещо, което завърши с:

— … шибаняк такъв!

Все тая. За разлика от щурите, налудничави и маниашки игрички на Тор, това беше нещо важно.

Джон прекоси пряката, сви по страничната улица, прескочи два реда паркирани коли, стрелна се зад още един завой…

Ето я и нея, неговата шелан, любимата му, неговият живот — стоеше в отбранителна позиция срещу четирима лесъри пред едни пустеещ пансион, придружавана от огромен, рус и устат предател.

Рейдж не биваше да я вика при никакви обстоятелства. Джон написа „подкрепление“, но нямаше предвид своята Хекс. А по-късно по нареждане на Тор им поръча да си стоят вкъщи. Какво изобщо правеха тук, по дяволите?

— Здрасти! — подвикна бодро Рейдж. Като че ги канеше на парти. — Помислихме си, че тази вечер няма да ни дойде зле да подишаме малко чист въздух в красивия център на Колдуел.

Така. Това беше един от моментите, в които е гадно да си ням.

— Проклет кучи син…

Хекс извърна глава, за да го погледне… и именно тогава се случи. Един от лесърите криеше нож, при това копелето можеше да се похвали с добър замах и точен прицел. Острието полетя във въздуха с превъртане.

Докато не спря… в гърдите на Хекс.

За втори път тази вечер Джон изкрещя беззвучно.

Тялото му се устреми напред, а Хекс се извърна рязко към убиеца с изопнати черти на лицето. Без да губи и миг, тя сграбчи ножа и го изтръгна от собствената си плът… Но колко дълго щяха да изтраят силите й? Това бе попадение право в десетката…

Мили боже! Тя възнамеряваше да се захване с лесъра. Дори ранена, се канеше да го докопа с нокти и зъби… и междувременно да се остави да я убият.

Единствената мисъл, запълваща съзнанието на Джон, беше, че не желае да е като Тор. Не искаше да премине през подобен ад. Не искаше да изгуби своята Хекс тази нощ, утре или в никоя друга вечер. Никога.

Отвори уста и изпусна целия въздух от дробовете си в безмълвен рев. Не си даде сметка, че се дематериализира, но толкова бързо стигна до лесъра, че нямаше друго обяснение. Вкопчи длан в гърлото му, блъсна копелето назад и се строполи отгоре му. Когато онзи се приземи, го удари с глава в лицето, размаза носа му и най-вероятно счупи скулата му.

Нямаше да спре дотук.

Оплиска го черна кръв, той оголи зъби и ги заби във врага, докато го притискаше надолу. Инстинктът за унищожение го правеше толкова съсредоточен и фокусиран, че вероятно щеше да продължи, докато накрая не започнеше да гризе настилката, но рационалната му страна реши да съобщи за съществуването си.

Налагаше се да установи колко сериозно е нараняването на Хекс.

Извади един кинжал, вдигна високо ръка и прикова поглед в очите на убиеца. Или в онова, което беше останало от тях.

Джон заби острието толкова дълбоко и рязко, че когато плътта и пушекът изчезнаха, му се наложи да използва двете си ръце и цялата сила на тялото си, за да изтегли оръжието от асфалта. Озърна се с надеждата да открие Хекс…

Тя не просто беше на крака. А атакуваше друг лесър… макар че червеното петно на гърдите й се увеличаваше и дясната й ръка висеше отпуснато.

Джон едва не изгуби разсъдъка си.

Скочи на крака, изпречи тялото си между своята шелан и врага и докато я избутваше, пое удар, предназначен за нея — сериозно фрасване с бейзболна бухалка, което го разтресе здраво и той изгуби равновесие за миг.

Точно онзи тип удар, който би я повалил и би поставил етикет „Платено“ на ковчега й.

С едно бързо движение той възстанови равновесието си и улови с две ръце бухалката, която се канеше да го превърне в безмозъчен идиот.

Замахна напред и цапардоса лесъра в лицето със собствената му бухалка, с което даде на немъртвия възможност да чуе фанфари в главата си за част от секундата. А после превъзходството бе изцяло негово.

— Какво беше това, по дяволите? — кресна му Хекс, докато той поваляше лесъра на земята.

Не беше добър момент за общуване, като се имаше предвид, че ръцете му бяха вкопчени в гърлото на лесъра. Но пък и нямаше да е от особена полза за двама им тя да разбере какво се върти в главата му.

С едно бързо намушкване Джон прати убиеца обратно при Омега и се изправи. Лявото око, където беше ударен с бухалката, започваше да се подува и чувстваше как лицето му пулсира, а в същото време Хекс продължаваше да кърви.

— Повече никога не прави така — изръмжа му тя.

Искаше да тикне пръст в лицето й, но ако го стореше, нямаше да може да жестикулира.

— Тогава не се бий, когато си рана… рани… ранена!

Боже, дори не можеше да комуникира нормално, пръстите му се плетяха и не оформяха правилно думите.

— Бях си съвсем добре!

— Кървиш…

— Повърхностна рана е…

— Тогава защо не можеш да си вдигнеш ръката?

Двама се приближаваха един към друг, но не излъчваха дружелюбие, челюстите им бяха изскочили напред, а телата им бяха напрегнати от агресия. И когато тя не реагира на последната му реплика, той разбра, че е предположил правилно… Ясно беше, че изпитва болка.

— Сама се грижа за себе си, Джон Матю — тросна му се Хекс. — Няма нужда да надничаш над рамото ми само защото съм жена.

— Бих сторил същото за някой от братята. — Е, само донякъде. — Така че не ми пробутвай тези феминистки глупости.

— Феминистки глупости?

— Ти си тази, която придава значение на пола си, не аз.

Тя присви очи.

— О, така ли? Кой знае защо, никак не си убедителен. И ако си мислиш, че като защитавам позициите си, правя политическо изявление, обвързал си се с погрешната жена.

— Тук не става дума за това, че си жена.

— Разбира се, че за това става дума!

В този момент тя пое дълбоко въздух, сякаш за да му припомни, че ароматът му на обвързан вампир е толкова силен, че заглушава дори вонята на цялата лесърска кръв, разплискана наоколо.

Джон оголи зъби и изписа:

— Става дума за това, че проявяваш глупост и създаваш спънки на бойното поле.

Хекс отвори леко уста, но после, вместо да отвърне, просто се взря нагоре към него. Изведнъж сложи здравата си ръка пред гърдите си и се загледа над лявото му рамо, като бавно клатеше глава.

Като че ли съжаляваше не само за случилото се преди миг, а и че изобщо го беше срещнала.

Джон изруга и закрачи наоколо само за да установи, че всички присъстващи в пряката — а това означаваше Тор, Куин, Рейдж, Блейлок, Зейдист и Фюри — наблюдаваха шоуто. И на всичкото отгоре изражението на лицето на всеки един от тях говореше, че са истински, напълно, искрено и извънредно доволни, задето последното му изявление не се беше изплъзнало от устата на някой от тях.

— Ще бъдете ли така добри — изписа Джон и ги изгледа гневно.

Като по команда всички се разпръснаха и отклониха погледи към тъмното небе, към настилката на улицата или към околните тухлени стени. Носещият смрад вятър разпръсна мъжкото им боботене, като че бяха филмови критици, събрали се да обсъдят току-що видяното на екрана.

Не го беше грижа за тяхното мнение.

И в този миг на гняв не го беше грижа и за мнението на Хекс.

 

 

В имението на Братството Ноуан държеше роклята от церемонията на дъщеря си в ръце… а пред нея се беше заковал един от догените и се мъчеше да осуети опита й да стигне до пералното помещение на втория етаж. Първото й създаваше удоволствие; второто — не.

— Не — повтори отново. — Аз ще се погрижа.

— Господарке, моля ви, съвсем проста задача е…

— Тогава няма да е никакъв проблем сама да се справя с роклята.

Лицето на догена посърна.

— Може би… Ще се наложи да се обърна към главния…

— А може би аз ще трябва да му кажа колко отзивчив сте били да ме насочите към пералното помещение… и колко високо оценявам прекрасната ви служба.

Макар качулката й да беше спусната и да закриваше лицето й, догенът успя да схване намеренията й съвсем ясно — тя нямаше да отстъпи. Нито пред него, нито пред някого другиго. Единственото разрешение би било да я метне на рамо и да я отнесе, а това нямаше как да се случи.

— Аз ще…

— Точно се каните да ме заведете дотам, нали?

— А… Да, господарке.

Тя сведе глава.

— Благодаря.

— Може ли да…

— Да ме водите? Да, моля. Благодаря.

Нямаше да носи роклята вместо нея. Нито да я изпере. Или да я простре. Или да я върне обратно на мястото й.

Това беше между нея и дъщеря й.

Съкрушен и унил, сякаш е изпратен в изгнание, слугата се обърна и пое напред по дългия коридор, покрай чиито стени имаше красиви мраморни статуи на мъже в различни пози. В края му имаше двойка летящи врати, после завиха вляво и минаха през още една двойка врати.

От тази точка нататък всичко се променяше. Пътеката върху паркета вече не беше персийска, а най-обикновена, добре почистена и кремава на цвят. По гладките кремави стени нямаше произведения на изкуството, на прозорците не висяха пищни завеси в наситени цветове с пискюли и ресни, а памучни пердета в същия светъл цвят.

Бяха влезли в частта от къщата, предназначена за прислугата.

Контрастът в имението на баща й някога беше същият — един стандарт за семейството и съвсем друг за обслужващия персонал. Или поне така беше чувала. Тя никога не беше ходила в задната част на къщата, когато все още живееше там.

— Тук би трябвало да намерите — догенът отвори двойка врати — всичко, което търсите.

Помещението беше с размерите на апартамента, с който беше разполагала в имението на баща си, голямо и просторно. Само че нямаше прозорци. Нито огромно легло и подхождащи му ръчно изработени мебели. Нямаше и бродирани килимчета в прасковено, жълто и червено. Нямаше и гардероб, пълен с дрехи, последен вик на модата в Париж, нито чекмеджета, пълни с бижута и украшения за косата.

Сега мястото й беше тук. Особено след като догенът й обясни как работят уредите за пране и сушене, а после подробно описа функциите на дъската за гладене и ютията.

Да, определено частта от къщата, отделена за прислугата, й подхождаше повече като дом, отколкото стаите за гости, и това беше така, откакто… се озова в различна позиция.

Всъщност ако успееше да убеди някого, когото и да е, да я настанят в тази част от имението, би било за предпочитане. Уви, като майка на шелан, обвързана с един от бойците на Братството, я отрупваха с привилегии, каквито не заслужаваше.

Догенът започна да отваря различни шкафове и килери, за да й покаже всевъзможни приспособления и смеси, като уред за изглаждане с пара, препарат за отстраняване на петна, преси…

След като обиколката завърши, тя отиде до стената и се надигна с усилие на здравия си крак, за да окачи закачалката с роклята на една кука.

— Открихте ли някакви петна? — попита догенът, докато тя разстилаше полите.

Ноуан се захвана да прегледа всеки квадратен сантиметър от полата, корсажа и бухналите ръкави.

— Доколкото виждам, е само това. — Тя се наведе внимателно, за да не натоварва прекалено слабия си крак. — Ето тук, където подгъвът е докосвал пода.

Догенът също се наведе, огледа лекото потъмняване на плата и го опипа с уверени бледи ръце, а смръщването му бе резултат от съсредоточаване, а не от объркване.

— Да, мисля, че е най-добре да се използва ръчно химическо почистване.

Той я отведе в другия край на помещението и й разясни процеса, който като нищо щеше да отнеме часове. Идеално. И преди да му позволи да си тръгне, тя настоя да остане до нея за първите процедури. Тъй като това го накара да се чувства нужен, ползата беше и за двама им.

— Струва ми се, че съм готова да продължа сама — заяви тя най-накрая.

— Много добре, господарке. — Той се поклони и се усмихна. — Ще сляза и ще се заловя с подготовка за Последното хранене. Ако имате нужда от нещо, моля, обадете ми се.

Според наученото, откакто беше пристигнала, това изискваше телефон…

— Ето — каза той и се доближи до един от плотовете. — Натиснете „звезда“ и „едно“ и попитайте за мен. Казвам се Грийнли.

— Бяхте много отзивчив.

Тя бързо отклони поглед, защото не желаеше да вижда как й се покланя. И си пое дълбоко въздух едва когато вратата се затвори зад гърба му.

Вече сама, опря ръце отзад на кръста си и отпусна глава за кратко, напрежението в гърдите й я затрудняваше да изпълни белите си дробове.

Когато пристигна тук, очакваше, че ще трябва да води борба… и така и стана, но не каквато си бе представяла.

Не беше отчела колко трудно ще й бъде да живее в аристократично имение. И то в дома на Първото семейство. При Избраниците съществуваха друг ритъм и правила и никой не стоеше под нея. А тук натрапеното й високопоставено положение често я оставяше без въздух.

Най-скъпа Скрайб Върджин, може би трябваше да помоли слугата да остане. Поне вродената й потребност да запазва самообладание пред хора караше дробовете й да работят. А сега, като нямаше от кого да се прикрива, вече се бореше за глътка въздух.

Щеше да се наложи да свали робата.

Докуцука до вратата, за да заключи, но установи, че няма ключалка. Не го бе очаквала. Открехна я леко, подаде глава и внимателно огледа дългия коридор.

Вероятно всички слуги бяха долу, за да приготвят храната за живеещите в къщата. И по-важното, никой освен догените не би припарил в тази част на имението.

Беше скрита от чужди очи.

Прибра се обратно, разхлаби връзката около кръста си, свали качулката от главата си и се отърва от товара, който носеше непрестанно. О, какво облекчение. Вдигна ръце нагоре, размърда рамене и изпъна гръб, а после завъртя глава в едната и в другата посока. Последното, което стори, беше да свали тежката си плитка от главата и да я спусне на рамото си, за да снеме част от тежестта върху тила си.

С изключение на онази първа нощ, когато дойде в имението и се изправи пред дъщеря си — както и пред онзи брат, опитал се да спаси живота й толкова отдавна, — никой никога не беше виждал чертите й. И никой нямаше да ги види в бъдеще. Винаги беше с покрито лице и това щеше да си остане така.

Да разкрие идентичността си тогава, беше необходимо зло.

Както винаги под робата си носеше проста платнена риза, ушита от самата нея. Имаше няколко такива и когато изтънееха прекалено, ги превръщаше в кърпи, с които да се подсушава. Не беше сигурна дали тук щеше да намери нужния й плат, но това не представляваше проблем. За да възстановява силите си, без да й се налага да се храни от друг, тя периодически прескачаше в Другата страна и можеше да си набави необходимото от там.

Двете места бяха толкова различни. И в същото време дните й течаха по един и същи начин, неразличими помежду си и в уединение.

Не, не в пълно уединение. Дойде тук, за да открие дъщеря си, и сега, когато го стори, щеше да…

Е, тази вечер щеше да почисти роклята й.

Докато обработваше фината тъкан, не можеше да спре нежеланите спомени да изплуват в съзнанието й. Някога и тя имаше такива рокли. Десетки на брой. Запълваха гардероба й в покоите й за през нощта, онези прекрасни помещения с френски прозорци.

Които се бяха оказали ужасно ненадеждни.

Очите й се навлажниха, докато се бореше с проблясъците от миналото. Беше се озовавала в тази черна дупка прекалено много пъти, че да бъдат преброени…

— Трябва да изгориш тази роба.

Ноуан се обърна толкова рязко, че едва не скъса роклята.

На прага стоеше огромен мъж с коса на руси и черни кичури. Невероятно, размерите му бяха такива, че запълваше цялата каса, но не това беше смайващото.

Той някак сияеше.

Но може би защото беше покрит със злато — по ушите, веждите, устните и шията му имаше окачени халки и обици.

Ноуан се хвърли към робата си, а той остана неподвижен, докато тя я навличаше.

— Така по-добре ли е? — попита я нежно.

— Кой сте вие?

Сърцето й биеше толкова бясно, че думите сякаш се изстреляха от устата й. Не се чувстваше добре с мъже в тесни пространства, а това пространство беше твърде тясно и той беше мъж отвсякъде.

— Твой приятел.

— Тогава защо не ви познавам?

— Някои биха казали, че си късметлийка, задето ти е спестено — промърмори той. — Освен това сме се виждали на масата.

Вероятно беше точно така. Но обикновено тя държеше главата си наведена, с очи, приковани към чинията. Да, сигурно е бил някъде наоколо.

— Много си красива — отбеляза той.

Две неща я спираха да изпадне в пълна паника. Първо, плътният му глас не издаваше никакви задни мисли, той не излъчваше мъжко желание, нямаше нищо, което да я накара да се чувства в опасност, и второ, беше сменил позата си и стоеше облегнат на касата на вратата, с което й оставяше място да се измъкне, ако се наложи.

Като че ли разбираше какво я притеснява.

— Оставих ти малко време да свикнеш и да се ориентираш в обстановката — обясни мъжът.

— Но защо?

— Тук си по много важна причина и аз ще ти помогна.

Искрящо белите му очи без зеници се приковаха в нейните, макар лицето й да беше скрито в сянка… Сякаш той гледаше не просто към нея, а по-скоро в нея.

Тя отстъпи крачка назад.

— Вие не ме познавате.

Поне това беше истина, в която можеше да се вкопчи. Който и да беше той, дори да познаваше родителите й, семейството й, предците й, нея със сигурност не познаваше. Тя вече не беше някогашната жена — отвличането, раждането и смъртта бяха заличили всичко.

Или по-точно казано, бяха го разбили на парчета.

— Знам, че ти можеш да ми помогнеш — заяви той. — Какво ще кажеш за това?

— Прислужница ли търсите?

Трудно бе да си го представи предвид броя на персонала в домакинството, но това нямаше значение. Не желаеше да служи на мъж по какъвто и да било начин.

— Не. — Сега той се усмихваше и Ноуан трябваше да признае, че изглеждаше поне мъничко… мил. — Знаеш ли, може да се служи не само чрез слугинстване.

Тя вирна леко брадичката си.

— Всяка работа е достойна за уважение.

Факт, който бе пропускала, преди всичко да се промени. Най-скъпа Скрайб Върджин, някога беше толкова разглезена, преситена и отрупана с всичко. Захвърлянето на онези натруфени рокли беше единственото добро, произлязло от събитията.

— Не твърдя противното. — Той наклони глава, като че си я представяше в различна обстановка и с различни дрехи. Или може би просто вратът му се беше схванал; кой знае. — Разбрах, че си майка на Хекс.

— Аз съм жената, която я роди.

— Научих, че Дариъс и Тор са я дали за осиновяване след раждането й.

— Така е. Подслониха ме, докато се възстановя. — Пропусна частта, в която открадна кинжала и го заби в собствената си плът. И без това вече бе разговаряла предостатъчно с мъжа.

— Знаеш ли, че Тормент, син на Харм, прекарва много време да гледа към теб по време на хранене?

Ноуан се сви на мястото си.

— Сигурна съм, че грешите.

— Зрението ми е съвсем добро. Както и неговото очевидно.

Тя се засмя, от гърлото й се откъсна кратък и рязък звук.

— Мога да ви уверя, че не е, защото ме харесва.

Мъжът вдигна рамене.

— Не е нужно приятелите винаги да се съгласяват един с друг.

— При цялото ми уважение ние не сме приятели. Аз не ви познавам…

Внезапно помещението се изпълни със златист блясък, светлината беше така ласкава и прекрасна, че тя почувства как топлината гъделичка кожата й.

Ноуан отстъпи още една крачка назад, осъзнала, че не става дума за оптическа измама, свързана с всички носени от него бижута. Мъжът излъчваше сияние, тялото, лицето и аурата му бяха като буен огън.

Той й се усмихна, а изражението му беше като на светец.

— Името ми е Ласитър и ще ти кажа онова, което ти е нужно да знаеш за мен. Първо, аз съм ангел, и второ — грешник, не съм тук задълго. Никога няма да те нараня, но съм готов да те накарам да се чувстваш ужасно неудобно, ако се наложи, с цел да си свърша работата. Обичам изгревите и дългите разходки по плажа, но жената, идеална за мен, вече не съществува. О, и най-голямото ми хоби е да вбесявам околните. Явно съм създаден за това, да им лазя по нервите… Вероятно се дължи на цялата история с възкресението…

Ноуан вдигна ръка и затвори плътно робата си.

— Защо изобщо сте тук?

— Ако ти обясня сега, бурно ще се възпротивиш, но нека просто кажем, че вярвам в затварящите се кръгове. Просто не разпознавах онзи, в който се намираме, докато не се появи ти. — Той й се поклони леко. — Грижи се за себе си и за тази красива рокля.

След тези думи той си тръгна, като отнесе със себе си всичката топлина и светлина.

Тя се прегърби обратно над работния плот. Отне й известно време да осъзнае, че я боли ръката. Сведе поглед и я разгледа от разстояние, видя побелелите кокалчета и скованата плът на фона на роклята, като че беше чужд израстък.

Винаги ставаше така, когато наблюдаваше някоя част от тялото си. Но поне можеше да го командва. Мозъкът й нареди на дланта, с която завършваше ръката, стърчаща от тялото й, да се отпусне.

След като тя се подчини, Ноуан хвърли поглед към мястото, където бе стоял мъжът. Вратите бяха затворени. Само че… той не ги бе затворил, преди да си тръгне, нали?

Изобщо беше ли идвал?

Тя се втурна и огледа коридора. И в двете посоки… Нямаше никой.