Дж. Р. Уорд
Преродена любов (50)

48

Куин се появи през скритата врата под голямото стълбище в около шест следобед същата вечер. Главата му още беше малко замаяна, цялото тяло го болеше и той по-скоро се тътреше, отколкото ходеше. Но какво пък, стоеше прав, движеше се, беше жив.

Можеше да е и по-зле.

Освен това имаше цел. Когато доктор Джейн дойде да го прегледа, му каза, че Рот е свикал съвещание на Братството. Естествено, информира го също, че временно е освободен от дежурствата и че трябва да остане на легло в клиниката. Сякаш би пропуснал обсъждането на случилото се в дома на Асейл. Друг път.

То се знае, тя бе положила всички усилия да го увещава да остане легнал, но накрая се бе обадила на краля, за да му съобщи да очаква още един.

Когато зави край резбования стълб на парапета, дочу братята да говорят на втория етаж с високи плътни гласове, надвикващи се един друг. Очевидно Рот още не ги беше смъмрил да пазят тишина, което означаваше, че ще има време да обърне едно питие с алкохолно съдържание, преди да се качи.

Защото, така си е, тъкмо от това имаш нужда, когато се олюляваш на краката си.

След внимателна преценка той реши, че разстоянието до библиотеката е по-късо от това до билярдната зала. Докрета до дъбовите врати и замръзна в мига, в който прекрачи под арката.

— Да му се не види.

Поне петдесет книги с Древния закон бяха струпани на пода, а това не бяха и половината. На масата под прозорците с цветни стъкла бяха разпрострени още подвързани в кожа томове, подобно на простреляни войници на бойно поле с извадени на показ вътрешности.

Два компютъра. Лаптоп. Бележници.

Едно изскърцване високо горе го накара да вдигне очи. Сакстън бе стъпил на подвижна дървена стълба и се пресягаше чак до тавана за книга на най-горната полица.

— Добър вечер, братовчеде — каза той от високата си позиция.

Само той му липсваше.

— Какво си наумил с всичко това?

— Изглежда, си доста по-добре. — Стълбата изскърца отново, когато мъжът слезе с придобивката си. — Всички се бяха притеснили.

— Да, добре съм. — Куин отиде при бутилките с алкохол, строени върху мраморния плот на един шкаф. — А, та над какво работиш?

Не си мисли какво правят с Блей. Не си мисли какво правят с Блей. Не си мисли какво правят…

— Не знаех, че си любител на шерито.

— Ъ? — Куин погледна какво си бе налял. По дяволите. Заради конското, което сам си четеше, бе взел погрешната бутилка. — О, да… добре ми понася.

За да докаже думите си, обърна помията на екс и едва не се задави при сладостта й. Сипа си още едно само за да не изглежда като идиот, който не знае какво си налива.

Гадост. Второто беше по-зле и от първото.

С крайчеца на окото си наблюдаваше как Сакстън се настанява на масата, а лампата с месинговата стойка пред него го осветява с перфектното си сияние. По дяволите, приличаше на някой от реклама на Ралф Лорен с червеникавокафявото си сако от туид с външни джобове и жилетката без ръкави под него, служеща явно да топли черния му дроб.

Докато в същото време Куин се кипреше с болнични чехли на бос крак. И шери.

— Е, какъв е големият проект? — попита отново.

Сакстън го погледна със странно пламъче в очите.

— Промяна в правилата на играта, както ти би се изразил.

— О, свръхсекретни дела за краля.

— Именно.

— Пожелавам ти късмет. Очевидно е, че ще си зает за дълго време.

— Ще работя по това месец, а може би и повече.

— Да не би да пренаписваш целия проклет закон?

— Само част от него.

— Караш ме да си заобичам работата. Предпочитам да ме застрелят, отколкото да се занимавам с бумащина. — Куин си наля трета чаша от тъпото шери и се постара да не прилича прекалено много на зомби, когато пое към вратата. — Приятни занимания.

— И на теб с твоите дела, братовчеде. Щях и аз да се кача горе, но имам твърде малко време, за да свърша твърде много.

— Ще се справиш.

— Да, така е.

Куин кимна и се отправи към стълбите. Каза си, че поне срещата им не мина зле. Не си беше представил никакви порносцени. Нито бе рисувал в съзнанието си картини как пребива копелето и окървавява контешките му дрехи.

Прогрес. Не ще и дума.

На втория етаж двойната врата към кабинета беше широко отворена и той се спря, като съзря присъстващите. Да му се не види, всички бяха тук. Не само братята и бойците, а и техните шелани, че и прислугата. В кабинета имаше буквално четирийсет души, натъпкани като сардини сред префърцунената мебелировка.

От друга страна, може би имаше логика в това. След проклетата снайперистка атака кралят бе отново зад бюрото си, седнал на своя трон, почти възкръснал от мъртвите. Куин беше съгласен, че това е достойно за празненство.

Преди да пристъпи през прага, Куин понечи да отпие още една глътка от шерито, но като го поднесе до носа си, реши, че не му е по силите. Изсипа червената гадост в една саксия встрани, остави чашата на масичка в коридора и…

В мига, щом го видяха да влиза през вратата, всички замълчаха. Сякаш в кабинета имаше дистанционно и някой бе отнел звука от картината.

Куин замръзна. Погледна се крадешком, да не би да се е появил в непристоен вид. Хвърли поглед назад да види няма ли случайно някоя важна личност зад гърба му.

После отново се втренчи в кабинета в почуда какво бе пропуснал.

В тържествената тишина и застиналост Рот се облегна на ръката на своята кралица и с пъшкане се изправи. Носеше превръзка около врата си и изглеждаше малко блед, но беше жив и изражението му беше толкова напрегнато, че Куин се почувства физически обгърнат от погледа му.

Тогава кралят постави ръката с черния диамантен пръстен на расата върху гърдите си, точно над сърцето си, а после бавно и церемониално с помощта на своята шелан направи дълбок поклон.

Поклони се на Куин.

Всичката кръв сякаш се източи от главата на Куин и докато се чудеше какви ги върши най-важният вампир на планетата, някой започна бавно да пляска с ръце.

Пляс. Пляс. Пляс!

Присъединиха се и други, докато цялото сборище — Фюри и Кормия, Зи, Бела и бебето Нала, Фриц и прислугата, Вишъс и Пейн, Бъч и Мариса, Рив и Елена — всички му ръкопляскаха просълзени.

Куин обгърна тялото си с ръце и разноцветните му очи се отправяха ту в една, ту в друга посока.

Докато накрая се спряха върху Блейлок.

Червенокосият воин бе застанал отдясно и ръкопляскаше наред с всички останали, а сините му очи блестяха разчувствано.

Но пък нали именно той би трябвало да знае какво означава всичко това за едно объркано хлапе с наследствен дефект, чието семейство не го беше искало заради неудобството и срама пред обществото.

Той би трябвало да знае колко му е трудно да приеме тази благодарност.

Той би трябвало да знае колко много му се иска на Куин да избяга от всеобщото внимание, макар да бе неимоверно трогнат от тази незаслужена почит.

И сред всичко това, което му бе трудно да понесе, той се вгледа в стария си скъп приятел. Както винаги Блей бе стълбът, който му помогна да не бъде отнесен от течението.

 

 

Хекс премина през защитната мъгла с мотора си, като не преставаше да се чуди, че е предприела пътуване до имението по кралско нареждане: самият Рот й бе отправил „поканата“ и въпреки независимия си дух тя нямаше намерение да загърби пряка заповед от краля.

Боже, направо й се гадеше.

Когато получи съобщението на гласовата си поща, си помисли, че Джон е мъртъв, че е убит на бойното поле. Ала бързият й молитвен есемес до него бе възнаграден с незабавен отговор. Кратък и мил: Би ли дошла, щом се стъмни?

Ей това беше всичко, което получи, дори след като беше отвърнала с „да“ и очакваше още нещо от него.

Та нищо чудно, че й се повръщаше, защото явно Джон се канеше официално да сложи край на връзката им. Вампирският еквивалент на развода беше рядко явление, но в Древния закон имаше разпоредби, уреждащи влизането му в сила. И естествено, за такива със социалния статус на Джон — кръвен син на вампир от Братството на черния кинжал — единствен кралят можеше да даде позволение за разтрогване на брака.

Очевидно това щеше да е краят.

По дяволите, ама тя наистина щеше да повърне.

Като спря пред имението, не паркира дукатито до спретнато подредените джипове и комбита. Остави мотора пред самите стълби. След като ставаше дума за кралски декрет за развод, тя щеше да помогне на Джон да сложат край на мъките си и после да…

Щеше да се обади на Трез да го уведоми, че не може да отиде на работа. А после щеше да се заключи в хижата си и да реве като момиче. В продължение на седмица или две…

Толкова глупаво. Цялата история помежду им беше такава проклета глупост. Ала тя не можеше да го промени, нито пък той нея, така че какво друго им оставаше? Бяха изминали месеци, откакто между тях имаше само дистанцираност и неловко мълчание. И не се забелязваше тенденция към промяна, черната дупка ставаше само по-дълбока и по-тъмна.

Тя изкачи стълбите до величествената двойна врата и имаше чувството, сякаш се прекършва на две, че костите й са станали чупливи и поддават под тежестта на мускулите й. Ала продължаваше напред, защото така правеха бойците. Преодоляваха болката и преследваха целта си. Но двамата с Джон несъмнено убиваха нещо тази вечер, нещо тъй ценно и рядко, че тя се срамуваше и заради двама им, задето не бяха намерили начин да го съхранят в този студен и мъчен свят.

Вътре в преддверието не застана директно пред окото на камерата. Макар да не беше от суетните жени, разтри кожата под очите си, за да я изглади, и прекара пръсти през късата си коса. Набързо изпъна коженото си яке — и гръбнака си — и си даде команда да се стегне.

Беше минала през куп неща, по-лоши от това.

Крепейки се на едната гордост, щеше да мобилизира самоконтрола си за десет-петнайсет минути. После имаше цял живот на разположение да рухне насаме със себе си.

Изруга под нос, натисна бутона и отстъпи назад, като се насили да погледне към камерата. Докато чакаше, отново изпъна якето си. Потропа с войнишките си обувки. Направи последна проверка на оръжията си в кобурите им.

Заигра се с косата си.

Хубаво де, майната му, какво ставаше?

Наведе се и повторно натисна бутона. Догените тук имаха високи стандарти. При позвъняване се отзоваваха моментално.

При третия опит тя поведе вътрешен монолог колко ли пъти още трябваше да се помоли, за да я…

Вътрешната врата на вестибюла се отвори широко и се появи Фриц със съкрушено изражение.

— Господарке! Толкова съжалявам…

Шумна какофония заглуши следващите думи на иконома и тя се намръщи, като погледна зад гърба на възрастния мъж. Над бялата глава на догена, на върха на централното стълбище се виждаше голяма разпръскваща се тълпа, сякаш току-що бе имало забава.

Може би някой бе обявил публично обвързването си.

Желая им успех, помисли си тя.

— Съобщение за някакво важно събитие ли? — попита, като влезе във фоайето, и се приготви да чуе новина, щастлива за някой друг.

— По-скоро честване. — Икономът упражни цялата си сила, за да затвори вратата. — Ще оставя другите да ви информират.

Съвършеният иконом, дискретен до мозъка на костите си.

— Идвам при…

— При Братството, знам.

Хекс се намръщи.

— Мислех, че Рот ме вика.

— Да, разбира се, при краля също. Заповядайте в кабинета му.

Тя прекоси мозаечния под и започна да се изкачва, като кимаше на онези, които слизаха надолу — шелани, догени, все хора, които познаваше. Беше живяла с тях само няколко седмици, но те за кратко време се бяха превърнали в нещо като нейно семейство.

Щяха да й липсват почти колкото Джон.

— Мадам, добре ли сте? — попита икономът.

Хекс се насили да се усмихне и си даде сметка, че неволно е изругала.

— Да, съвсем добре съм.

Когато стигна до кабинета на Рот, във въздуха витаеше такова одобрение, че практически трябваше да го отмахне като завеса, за да влезе в помещението. Братята до един изглеждаха, сякаш щяха да се пръснат от гордост и самодоволство. Само Куин правеше изключение, толкова се беше изчервил, та приличаше на домат.

Джон бе някак резервиран — изобщо не я погледна и сякаш се бе затворил в себе си.

Иззад бюрото си Рот впери поглед в нея.

— А сега към деловата част — обяви кралят.

Вратата се затвори зад гърба й, а тя все още нямаше представа какво става. Джон отказваше дори да я погледне, а кралят… По дяволите, имаше рана на врата. Стига този омотан бинт да не беше някой нов моден аксесоар.

Всички се успокоиха и утихнаха, станаха сериозни.

О, боже, трябваше ли да го правят пред цялото Братство? Но какво друго бе очаквала? Братята имаха толкова силно изявено чувство за сплотеност, че разбира се, всички държаха да присъстват, когато нещо важно предстоеше да намери своя край.

Тя събра всичките си сили.

— Да приключваме с това. Къде да подпиша?

— Какво? — намръщи се Рот.

— Къде са документите?

Кралят погледна към Джон, после обратно към нея.

— Никога не уреждам подобни въпроси на хартия. Никога.

Хекс се огледа, после се съсредоточи върху Джон, за да разчете емоционалната му решетка. Той беше… притеснен. Натъжен. И толкова силно целеустремен, че тя за момент се почувства объркана.

— Какво става тук, по дяволите? — попита настоятелно.

Гласът на краля беше висок и ясен.

— Имам задача за теб… ако проявяваш интерес. Нещо, за което уверено мога да твърдя, че ще изпълниш с голямо умение. Стига да имаш желание да ни помогнеш.

Хекс се втренчи шокирана в Джон. Той беше отговорен за това, помисли си. Какъвто и механизъм да работеше в тази стая, той го беше задействал.

— Какво си намислил? — отправи въпроса директно към него.

Това го накара най-после да я погледне. Той вдигна ръце и изписа:

— Ние сме ограничени във възможностите си. За тази работа се нуждаем от теб.

Тя премести поглед към Рив и видя в отговор мрачната му сериозност — нищо повече. Нямаше ограничения, нямаше „забранено за момичета“. Същото важеше и за останалите мъже в стаята. Долавяше единствено спокойното приемане на присъствието й… и на способностите й.

— Какво точно се иска от мен? — бавно попита краля.

Когато той заговори, Хекс продължи да гледа Джон, докато чуваше фрази като бандата на копелетата… опит за убийство… бърлогата им… пушка.

С всяко следващо изречение вдигаше все по-високо вежди.

Добре, явно не ставаше въпрос за благотворителна разпродажба на домашно приготвени сладки или друга глупост от този род. Задачата й бе да открие скривалището на врага, да проникне в защитената им квартира и да отнеме далекобойното оръжие, вероятно използвано предишната нощ при опита за убийство на Рот.

Ако всичко минеше според очакванията, това щеше да предостави на Братството нужните доказателства за осъждане на Кор и войниците му на смърт.

Хекс постави ръце на хълбоците си — само за да не започне да ги потрива от радост. Това беше точно по нейната част — невероятно предложение, подкрепено от принцип, зад който тя можеше да застане: да отмъстиш на онзи, който се е отнесъл зле с теб.

— Е, какво мислиш? — попита Рот.

Хекс се втренчи в Джон, като му внушаваше да я погледне отново. След като той не го направи, тя просто препрочете отново емоционалната му решетка — беше ужасен, но изпълнен с решимост.

Той искаше тя да направи това. Но защо? Какво се бе променило, по дяволите?

— Да, проявявам интерес — чу се да отговаря.

Разнесоха се плътни мъжки гласове, които изразяваха одобрение, а кралят стисна юмрук и удари с него по бюрото.

— Чудесно! Браво! Има само една подробност.

Уловка. Естествено.

— Най-добре работя сама. Не искам четиристотин килограмова бавачка да ми диша във врата.

— Няма. Отиваш сама, но знай, че имаш на разположение всичките ни ресурси, ако ги искаш или се нуждаеш от тях. Единственото ограничение е, че не бива да убиваш Кор.

— Няма проблем. Ще го доведа жив за разпит.

— Не. Не бива да го докосваш. Никой няма да го прави, докато не анализираме куршума. А после, ако открием това, което очаквам, правото да го убие се пада на Тор. Ще издам официална прокламация за това.

Хекс погледна към брата. Господи, изглеждаше съвсем различен, като подмладен и кипящ от здраве роднина на мъжа, когото бе видяла след убийството на Уелси. Отчитайки кондицията, в която сега се намираше Тор, гробът на Кор вече беше готов заедно с надгробната плоча с името му.

— Ами ако се наложи да се защитавам?

— Имаш позволението ми да сториш всичко, за да гарантираш сигурността си. Всъщност в такъв случай… — Кралят насочи слепите си очи към Джон. — Насърчавам те да използваш всяко оръжие в наличност при самозащитата си.

В превод: Използвай симпатските си способности, приятелко.

— Но ако е възможно — добави Рот, — въздържай се и остави Кор сред живите.

Никакъв проблем — каза Хекс. — Няма да е нужно да докосвам него или останалите. Целта ми ще бъде пушката.

— Добре. — Кралят се усмихна и показа кучешките си зъби, а останалите се разбъбриха припряно. — Идеално…

— Момент, засега с нищо не съм се съгласила — заяви тя и погледна към Джон, с което накара всички да замълчат. — Все още.