Дж. Р. Уорд
Преродена любов (49)

47

Мина дълго време преди Тор и Есен да напуснат топлата влажна обител на техния басейн. Той си помисли как никога вече нямаше да влезе на това място, без да мисли за него като за „тяхно“.

Задържа пред нея широко отворена вратата към коридора и си пое дълбоко дъх за отпускане. Есен… съвършеното име за съвършената прелестна жена.

Докато вървяха заедно към офиса, краката му оставяха мокри отпечатъци, защото от крачолите на влажните панталони, които беше обул, капеше вода. Тя, от друга страна, не оставяше никакви следи, защото робата й беше суха.

За последен път носеше проклетата дреха.

Косата й бе толкова хубава, разпусната по раменете. Може би щеше да успее да я откаже и от плитката.

Когато влязоха в тунела, той я обгърна с една ръка и я притегли към себе си. Добре прилягаше под мишницата му. Беше по-дребна от… Така де, Уелси беше много по-висока. Главата на Есен лягаше по-ниско до гърдите му, раменете й не бяха толкова широки, а походката й бе неравна, докато тази на неговата шелан бе гъвкава и плавна.

Ала пък му прилягаше. По различен начин, да, но естествената връзка между телата им беше безспорна.

Когато се приближиха до вратата, водеща към имението, той я пусна и я остави да се качи по стълбите пред него. На най-горното стъпало се пресегна през нея, набра кода и отвори тежката врата към фоайето, като отново я задържа за нея.

Когато се озоваха вътре, я попита:

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Тогава ти върви горе, а аз ще ти донеса нещо за ядене.

— О, мога да хапна нещо в кухнята…

— Не. Няма да стане. Аз ще ти донеса. — Поведе я към голямото централно стълбище. — Качи се и си легни. Аз ще донеса храната.

Тя се поколеба при първото стъпало.

— Не е нужно да правиш това.

Тор поклати глава, припомнил си цялата им отдаденост в басейна.

— Много е нужно дори. А ти ще ми угодиш, като разкараш тази роба и се пъхнеш гола между чаршафите.

По лицето й се плъзна срамежлива усмивка, която постепенно засия с пълна сила. Сетне се извърна и предложи на погледа му задните си части.

Докато той наблюдаваше как ханшът й се полюшва при изкачването на стълбите, се втвърди. Отново. Стисна с една ръка резбования парапет и му се наложи да погледне надолу към килима, за да се овладее.

Люта ругатня го накара да извърне глава. Лоша дума, но дошла навреме. Прекоси мозайката с цъфналото ябълково дърво и надникна в залата за билярд. Ласитър седеше на дивана, вперил поглед в големия екран над камината.

Макар Тор да бе полугол и подгизнал, влезе вътре и застана помежду ангела и телевизора.

— Слушай, аз…

— Стига бе, мамка му! — Ласитър заразмахва ръце, сякаш се бяха подпалили и се опитваше да отърси пламъците от тях. — Мръдни се, че пречиш!

— Подейства ли? — настоя да узнае Тор.

Последваха още ругатни, след това ангелът рязко се премести встрани в опит да зърне екрана.

— Дай ми една минутка…

— Тя свободна ли е? — изсъска Тор. — Просто ми кажи.

— Аха! — Ласитър посочи към екрана. — Мръсник! Знаех си, че ти си бащата!

Тор с мъка устоя на желанието да вразуми негодника с един юмрук. Бъдещето на неговата Уелси бе заложено на карта, а този тъпак се вълнуваше от теста за бащинство на Мори.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не, адски сериозен съм. Гаднярът има три деца от три сестри, що за човек може да е това?

Тор плесна собствената си буза вместо тази на ангела.

— Ласитър… хайде бе…

— Добре де, тук съм, нали така? — измърмори ангелът и изключи звука на телевизора. — Щом още съм тук, значи, има работа за вършене.

Тор се стовари в едно кресло. Подпря главата си с ръце и изскърца със зъби.

— Нищо не разбирам. Съдбата иска кръв, пот и сълзи. Аз се храних от нея, ние… ъ… здравата се поизпотихме, не ще и дума. Бог ми е свидетел, че и достатъчно сълзи пролях.

— Сълзите не се броят — съобщи ангелът.

— Как е възможно?

— Ами ей така.

Е, браво. Фантастично.

— С колко време още разполагам, за да освободя моята Уелси?

— Сънищата ще ти дадат отговора. Междувременно предлагам да идеш да нахраниш твоята жена. По мокрите ти панталони съдя, че здравата си я раздвижил.

Думите „тя не е моя“ автоматично се надигнаха в гърлото му, но той ги преглътна с надеждата, че неизричането им някак ще помогне.

Ангелът само поклати глава, като че му бяха ясни неизречените думи… както и бъдещето, което все още оставаше неизвестно.

— Проклет да си — изрече Тор под носа си, стана и тръгна към кухнята. — Проклет да съм и аз.

 

 

На около петдесет километра, във фермерската къща, обитавана от бандата на Кор, в застоялия въздух на мазето се разнасяше хриптене — ритмично, накъсано, жалостиво.

Троу се взираше безцелно в пламъка на свещта и никак не се чувстваше добре при мисълта за състоянието на водача им.

Кор бе влязъл в двубой към края на битката при къщата на Асейл. Отказваше да обясни с кого, но трябва да беше някой от братята. И естествено, оттогава не бе получил медицински грижи — не че някой от тях можеше да предложи такива.

Троу изруга наум, кръстоса ръце на гърдите си и се опита да си припомни кога Кор се беше хранил за последен път. Прескъпа Скрайб Върджин… нима през пролетта при случката с трите проститутки? Нищо чудно, че раните му не заздравяваха. Това нямаше да стане, докато не се нахранеше качествено.

Хриповете преминаха в дрезгава кашлица… после възобновиха по-бавния си и по-болезнен ритъм.

Кор щеше да умре.

Този мрачен извод се бе загнездил неумолимо в съзнанието на Троу още откакто дишането на Кор се бе променило преди часове. За да оцелее, водачът им се нуждаеше или от медицински грижи, каквито в Братството можеха да му предоставят, или от кръв от женски вампир — за предпочитане и двете.

Първото нямаше как да му бъде осигурено, а второто се бе оказало извънредно трудно през последните месеци. Вампирското население в Колдуел постепенно отново се увеличаваше, но от нападенията насам тарифата на жените се беше вдигнала още повече. А и Троу все още не бе успял да намери някоя, съгласна да ги обслужи, макар че бе в състояние щедро да плати.

И все пак… предвид състоянието на Кор, дори и това можеше да се окаже недостатъчно. Имаха нужда от чудо…

Неканен, в съзнанието му се появи образът на великолепната Избраница, от която той се беше хранил в медицинския център на Братството. В този момент кръвта й щеше да бъде спасителна за Кор. В буквалния смисъл. Само дето очевидно беше недостъпна. Най-малкото как щеше Кор да събере сили да се храни от нея. А дори и да успееше да го стори, тя несъмнено щеше да разбере, че той е врагът.

Дали всъщност щеше да разбере? Беше го нарекла достоен войник — може би братята бяха скрили от нея самоличността му, за да пощадят чувствителната й натура…

Вече не се чуваха звуци. Никакви.

— Кор? — извика Троу, като бързо се надигна до седнало положение. — Кор…

В този момент се раздаде нов пристъп на кашлица, а после мъчителното дишане продължи.

Най-скъпа Скрайб Върджин, той нямаше представа как другите успяваха да спят. Но пък те от толкова дълго време воюваха, поддържани единствено от човешка кръв, че сънят беше единственият им шанс за презареждане. Благодарение на адреналина Троу бе надмогнал съня още от два часа следобед; тогава бе започнало бдението му над дишането на Кор.

Посегна към мобилния си телефон да провери колко е часът и с мъка фокусира поглед, за да разчете цифрите на дисплея, в такъв отчаян хаос бе умът му.

Още откакто през лятото се бе случил инцидентът помежду им, Кор вече не бе същият. Все още беше властен, взискателен и пресметлив до степен, която стъписваше и шокираше… ала погледът му бе различен, когато гледаше войниците си. Беше по-съпричастен към всеки един, гледаше по друг начин на тях — нещо, което, изглежда, не му бе идвало и наум преди.

Жалко щеше да е тъкмо сега да го изгубят.

Троу потърка очи и най-после разчете часа: пет и трийсет и осем. Слънцето вероятно тъкмо беше слязло под хоризонта, без съмнение небето на изток бе започнало да се здрачава. По-добре щеше да е да се изчака настъпването на истинския мрак, но той нямаше повече време за губене — особено, при положение че не беше много сигурен какво върши.

Стана от койката, изправи се в цял ръст, прекоси помещението и разтърси купчината завивки, под които се намираше Зайфър.

— Разкарай се — изръмжа войникът. — Имам още трийсет минути…

— Трябва да събудиш останалите — пошепна Троу.

— О, трябва, значи.

— Налага се ти да си в готовност.

— Налагало се, значи.

— Ще се опитам да намеря жена вампир, която да нахрани Кор.

Това привлече вниманието на войника. Главата на Зайфър се надигна — откъм другия край.

— Наистина ли?

Троу заобиколи койката, за да разговарят очи в очи.

— Погрижи се той да стои тук и бъди готов да го докараш на мястото, чиито координати ще ти посоча.

— Троу, какво си намислил?

Той се отдалечи, без да отговори, и започна да облича кожените си дрехи, а ръцете му трепереха заради критичното състояние на Кор… и заради факта че ако молитвите му бъдеха чути, отново щеше да е в компанията на онази жена.

Погледна бойните си дрехи и се поколеба. Най-скъпа Скрайб Върджин, искаше му се да имаше друго за обличане освен кожените дрехи. Някой прекрасен костюм от тънка вълна и широка вратовръзка. Прилични обувки с връзки. Бельо.

— Къде отиваш? — остро попита Зайфър.

— Няма значение. Важното е какво ще намеря.

— Кажи ми, че няма да тръгнеш невъоръжен.

Троу отново се спря. Ако по някаква причина планът му не сполучеше, можеше да му е нужно въоръжение. Но пък не искаше да я уплаши. Ако все някак се добереше до нея и успееше да я накара да тръгне с него. Тя бе толкова фино създание…

Накрая реши, че ще носи скрито оръжие. Един-два пистолета. Ножове. Нищо, което тя да види.

— Добре — промърмори Зайфър, когато той се залови да преглежда оръжието си.

Минути по-късно Троу забързано изкачи стълбите, водещи от мазето, и със замах отвори кухненската врата…

Изпусна рязко въздух и вдигна ръце нагоре, принуден да отскочи обратно в тъмната къща. Очите му пареха и сълзяха, той изруга, отиде до мивката, пусна студената вода и наплиска лицето си.

Сякаш мина цяла вечност, преди дисплеят на телефона му да го информира, че сега е по-безопасно да предприеме излизане, и този път той отвори вратата далеч по-малко енергично.

О, облекчението на нощта.

Изскочи през входната врата, приземи се на добрата стара земя и напълни дробовете си със студения, влажен есенен въздух. Затвори още пулсиращите си очи, фокусира се в себе си и със силата на волята си се насочи далече от къщата, като запрати молекулите си на североизток. Възвърна формата си сред поляна, обрасла с трева, в центъра на която имаше голям клен, чиито листа бяха обагрени в яркооранжево.

Застанал пред огромния ствол, под златисточервената корона от листа, той проучи пейзажа с изострените си като бръснач сетива. Това идилично място беше далече, много далече от бойното поле в центъра и от всякакъв имот на Братството или преден пост на Обществото на лесърите — поне доколкото на него му беше известно.

Все пак, за да е сигурен, изчака неподвижен като голямото дърво зад себе си, но далеч не в такъв покой — готов беше да влезе в бой с всеки и всичко.

Ала никой и нищо не го нападна.

Трийсет минути по-късно седна на земята, скръсти ръце и се отпусна. Наясно беше за риска, който криеше пътят, по който бе поел. Но в някои битки се налагаше сам да си ковеш оръжията дори при заплахата те да избухнат в лицето ти. Независимо от сериозната опасност обаче, ако за нещо можеше да се разчита на Братството, то беше старомодният им стремеж да бранят жените си.

Ударите, които бе получил в челюстта, доказваха това.

И тъй, той залагаше на факта, че ако влезеше във връзка с Избраницата, тя нямаше да е наясно за истинската му самоличност. Насили се да изтласка встрани чувството за вина, че ще я постави в подобно положение.

Преди да затвори очи, отново се огледа. В далечния край на поляната, край гората, имаше сърни и изящните им копита стъпваха през нападалите листа, а главите им непрестанно се оглеждаха при всяко движение. Вдясно се чу кукумявка, тихият хладен вятър донесе звука до наострените му уши. Далече пред него, по път, който не се виждаше, се виждаха фарове, най-вероятно от фермерски пикап.

Нямаше лесъри.

Нямаше братя.

Нямаше никой освен него.

Спусна клепачи, извика образа на Избраницата и възпроизведе моментите, когато кръвта й влизаше в него, съживяваше го, призоваваше го да се върне към живота, след като бе на косъм от смъртта. Видя я с голяма яснота и се съсредоточи върху вкуса и аромата й, върху самата й същност.

После започна да се моли, както никога не го бе правил досега, дори докато бе живял цивилизован живот. Молеше се така напрегнато, че веждите му се сключиха, сърцето му взе да блъска и започна да не му стига въздух. Молеше се с отчаяние, което накара част от него да се пита дали с начинанието си целеше да спаси Кор, или просто искаше да я зърне още веднъж.

Молеше се, докато изпусна нишката на думите и му остана само усещането в гърдите, неутолимата нужда, за която само можеше да се надява, че е достатъчно силен сигнал за нея, че да откликне, ако действително го получеше.

Троу продължи да се моли дълго — докато тялото му изтръпна, премръзна и толкова се изтощи, та главата му остана сведена не от почтителност, а от умора.

Не спря, докато упоритата тишина наоколо не му каза, че трябва да приеме поражението си.

Когато накрая отново отвори очи, установи, че през балдахина от клони, под който седеше, се е промъкнала светлината на луната, противоположността на слънцето, която бе застъпила нощната си смяна, за да бди над земята…

Със силен вик скочи на крака.

Не луната беше източникът на светлината. Неговата Избраница стоеше пред него и дрехата й бе толкова искрящо бяла, че сякаш разпръскваше собствено сияние.

Ръцете й бяха протегнати напред, като че за да го успокои.

— Прощавай, че те стреснах.

— Не! Не, не, всичко е наред… Аз… Ти си тук.

— Не ме ли призова? — Тя изглеждаше объркана. — Не бях сигурна какво ме привлече тук. Аз… просто изпитах подтик да дойда. И ето те теб.

— Не знаех дали ще се получи.

— Е, получи се. — При тези думи тя му се усмихна.

О, мила Скрайб Върджин във великите небеса горе, тя беше красива, косата й бе прибрана в кок високо на главата, фигурата и бе тъй тънка и изящна, мирисът й… амброзия.

Избраницата се намръщи и сведе очи да се огледа.

— Не съм прилично покрита ли?

— Моля?

— Взираш се в мен.

— О, наистина, това правя… Моля те да ми простиш. Забравих обноските си, защото си толкова прелестна, че очите ми не могат да възприемат толкова красота.

Това я накара леко да се отдръпне. Или не беше свикнала на комплименти, или може би я беше засегнал.

— Прощавай — каза й, като в същото време му идеше да се наругае. Речникът му трябваше да се обогати извън извинителните фрази. И то бързо. Щеше да е от полза и да не се държи като ученик в нейно присъствие. — Не съм искал да бъда непочтителен.

Ето че тя отново се усмихна и вече беше смайващо олицетворение на щастието.

— Вярвам ти, войнико. Просто бях изненадана, това е.

Че той я намира привлекателна? Мили боже…

Припомняйки си миналото си на аристократ, член на глимерата, Троу се поклони ниско.

— Ти ми оказваш чест с присъствието си, Избранице.

— Какво те доведе тук?

— Исках… Не можех да рискувам да ти навлека беда, тъй като ще се обърна към теб с молба за много голяма услуга.

— Услуга? Наистина ли?

Троу замълча. Тя беше толкова невинна, толкова възторжена, задето е била призована, че чувството му за вина нарасна десетократно. Ала тя единствена можеше да спаси Кор, а бяха във война.

Докато се бореше със съвестта си, му хрумна, че имаше начин да й се реваншира, че можеше да положи клетва пред нея в замяна на дара й, ако се съгласеше да го даде.

— Бих искал да помоля… — Той прочисти гърло. — Имам другар, който е тежко ранен. Ще умре, ако не му…

— Трябва да отида при него. Веднага. Покажи ми къде е той и ще му се притека на помощ.

Троу затвори очи, неспособен да поеме въздух. Усети как от очите му заплашват да рукнат сълзи. С предрезгавял глас изрече:

— Ти си ангел. Направо си неземна с тези твои състрадание и доброта.

— Недей хаби красиви думи. Къде е твоят побратим боец?

Троу извади телефона си и изпрати съобщение на Зайфър. Получи отговор веднага, в който той обещаваше да е при него след нереално кратко време. Освен, разбира се, ако вече не бе натоварил Кор в колата, готов да я подкара при сигнал.

Ето какъв достоен мъж беше Зайфър.

Троу прибра телефона в джоба си и отново насочи вниманието си към Избраницата.

— Той идва насам. Трябва да бъде транспортиран с кола, тъй като не е добре.

— И после ще го отведем в тренировъчния център?

Не. Едва ли. Изключено.

— Ти ще си му достатъчна. Повече страда от недостатъчното си хранене, отколкото от раняването си.

— Значи, ще чакаме тук?

— Да. Ще чакаме тук. — Настана дълга пауза и тя се разшава неспокойно, сякаш се чувстваше неловко. — Прости ми, Избранице, ако продължавам да се взирам в теб.

— О, не е нужно да се извиняваш. Смутена съм, защото рядко ми се случва да прикова нечие внимание.

Сега беше негов ред да се стъписа. Но пък несъмнено братята третираха всеки мъж в нейно присъствие по същия начин като него.

— Позволи ми да продължа — тихо промълви той. — Защото очите ми виждат единствено и само теб.