Дж. Р. Уорд
Преродена любов (43)

41

Веднага след като Сайфън натисна спусъка на далекобойната си пушка, първата мисъл на Кор беше, че вампирът е убил краля. Застанал под прикритието на дърветата, той се смая от точността на войника си — куршумът прелетя над моравата, строши стъклото на вратата… и повали краля, като че бе чувал с пясък.

Или пък кралят беше залегнал.

Нямаше как да знаят дали строполяването му е реакция за самозащита, или означаваше смъртоносно нараняване.

Може би и двете бяха истина.

— Открийте огън — изкомандва чрез ултрамодерния предавател на рамото си. — И заемете втора позиция.

С отработена прецизност войниците му се задействаха, а под прикритието на стрелбата всички освен него и Троу поеха в различни посоки.

Братството щеше да пристигне всеки миг, така че имаха малко време да се подготвят за сблъсъка. Добре, че войниците му бяха така добре обучени…

Изведнъж цялата къща потъна в мрак… Хитро. Ставаше по-трудно да ги изолират като мишени, макар че предвид начина, по който всички стъкла освен това на задната врата устояваха на куршумите, явно Асейл беше далеч по-съобразителен в сравнение със средностатистическите лигльовци от глимерата.

Както бе показала и бомбата в колата.

В последвалото затишие Кор заключи, че ако кралят беше жив и напълно непокътнат, би се дематериализирал през отвора в задната врата, би се отдалечил от района, а останалите биха нападнали. Ако кралят беше ранен, щяха да залегнат и да чакат пристигането на останалите членове на Братството, за да го прикриват, докато отпътува. А ако Слепия крал бе мъртъв? Биха останали да пазят тялото му, докато се появят другите…

Отвътре се чу стрелба. Един изстрел проблесна някъде вляво.

Изпробваха стъклото, реши Кор. Значи, или Асейл беше мъртъв, или не му се доверяваха.

— Някой излиза — отбеляза намиращият се до него Троу.

— Стреляй и го убий — нареди Кор през рамо.

Нямаше смисъл да поемат риск да вземат пленници. Всеки, биещ се редом с Братството, вероятно бе обучен да издържа на мъчения, а това го правеше лош кандидат за споделяне на информация. И по-важното, ситуацията наподобяваше буре с барут, готово да избухне, затова най-важната цел беше намаляването на числеността на врага; а не пленяването му.

Прозвуча стрелба, защото главорезите му се опитваха да повалят излезлия навън, но естествено, боецът се дематериализира, така че имаше малка вероятност да е поразен.

Цялото Братство се появи едновременно. Огромните бойци заеха позиция около къщата, сякаш наговорили се предварително.

Последва размяна на изстрели, като Кор се целеше в двамата на покрива, докато останалите се съсредоточиха в тъмните силуети, движещи се по верандите, както и към всеки, който би могъл да се появи в гръб откъм гората.

Кор трябваше да предотврати всеки опит на превозно средство да напусне къщата.

— Аз ще покрия гаража — заяви в предавателя. — Задръжте позициите. — Хвърли поглед през рамо и нареди на Троу: — Ти прикривай братовчедите на север.

Войникът кимна и изчезна, а Кор се затича към новата си позиция, тъй като беше твърде напрегнат, че да се дематериализира. Ако се опитаха да изведат Рот с автомобил, защото е ранен, Кор трябваше да получи удовлетворението да предотврати спасяването на краля… и да довърши започнатото, ако се налагаше. По тази причина гаражът беше най-подходящата позиция за него. На братята щеше да им се наложи да си присвоят една от колите на Асейл, тъй като явно бяха пристигнали без автомобил, а Асейл щеше да им предложи помощта си. Не изпитваше преданост към никоя конкретна група — нито към Кор и шайката му копелета, нито към Съвета, а вероятно не и към краля. Но не би желал да търпи последствията от нечия друга вендета.

Кор се скри зад един голям камък в края на асфалтираната площадка зад къщата. Извади малка метална пластина, полирана до блясък, и намести импровизираното огледало върху камъка, та да има поглед върху случващото се зад гърба му. И после зачака.

О, да. Отново се оказа прав…

Под неспирния порой от изстрели най-дясната гаражна врата започна да се отваря, а защитата, предлагана от нея, изчезваше сантиметър по сантиметър.

Излезлият на заден ход миниван нямаше прозорци в задната част и той беше готов да се обзаложи, че повърхността му, също както и къщата, беше непробиваема от друго освен от зенитна ракета.

Разбира се, имаше твърде голяма вероятност това да е уловка. Но той нямаше да пропусне възможността, ако случаят не беше такъв.

Вдигна поглед и провери какво се случва зад него, а после отново се съсредоточи върху минивана. Ако изскочеше на пътя му, би могъл да простреля двигателя през предната решетка…

Нападението в гръб дойде изключително неочаквано, всичко, което почувства, беше как нечия ръка го стиска за гърлото и после тялото му бива дръпнато назад. Мигом превключи на режим ръкопашен бой и попречи на другия мъж да му счупи врата, като заби лакът в корема му, а после се възползва от моментния шок, за да се завърти.

За секунда мерна разноцветните ириси срещу него… и в следващия миг битката се разрази.

Противникът му нападаше с огромна жестокост, ударите му създаваха усещането, че върху него валят коли. За щастие, Кор притежаваше завидни равновесие и рефлекси. Приклекна, хвана мъжа за бедрата и го стисна здраво. Дръпна масивното му тяло към земята, скочи отгоре му и започна да удря лицето на боеца, докато не само кокалчетата му се разкървавиха, а и във въздуха полетяха кървави пръски.

Не задържа задълго печелившата си позиция. Въпреки че не беше възможно войникът да вижда ясно, той някак хвана една от китките на Кор и я стисна здраво. Дръпна го към себе си с изумяваща сила и го блъсна с глава с такава мощ, че светът около Кор експлодира, сякаш околните дървета бяха окичени с фойерверки вместо с клони и листа.

Внезапна промяна в позата му даде да разбере, че се търкаля по земята, но не задълго. Спря инерцията, като протегна крак и заби стъпало в земята. Докато се бореше с нечия смазваща тежест върху гръдния си кош, зърна как черният миниван отпраши по алеята, подобно на прилеп, излетял от Ада.

Гневът заради пропуснатата възможност с краля му даде допълнителна сила и той скочи на крака с другия мъж, увиснал на раменете му, подобно на шал.

Измъкна ловния си нож и замахна с него зад гърба си. Знаеше, че е уцелил нещо, ако се съдеше по намалелия натиск и ругатните. Но после хватката около шията му отново се затегна, което затрудни дишането му и на него му се наложи да се бори още по-усилено за кислород.

Големият камък, зад който по-рано се беше настанил да дебне, се намираше на около метър и той се насочи към него. Завъртя се и блъсна мъжа веднъж… втори път…

На третия път, точно когато вече беше на път да изгуби съзнание, хватката отслабна. Отпаднал и замаян, Кор се освободи в мига, когато покрай главата му прелетя куршум в такава близост, че почувства топлина по скалпа си.

Зад гърба му войникът се свлече на тревата, но това нямаше да продължи до безкрайност и бърз поглед наоколо му даде да разбере, че ако той и копелетата му останеха още дълго, нараняванията им щяха да са катастрофални. Да, щяха да отведат и някои от братята със себе си, но само с цената на ужасяващи загуби.

Инстинктът му подсказа, че Рот вече е напуснал мястото. И дори само половината братя да се намираха в или около колата, докато извеждаха краля, пак бяха останали достатъчно, че да ранят смъртоносно него или мъжете му.

Блъдлетър щеше да остане и да се бие.

Кор обаче беше по-умен: ако Рот беше смъртно ранен или пък ако вече бяха извозили тялото му, той щеше да има нужда от своите копелета за втората фаза от завземането на трона.

— Отстъпете — кресна в предавателя на рамото си.

Замахна с обутия си в боен ботуш крак и ритна поваления нещастник с разноцветни очи, за да се убеди, че ще остане да лежи на земята. После затвори очи и си наложи да се успокои… да се успокои напълно…

Животът и смъртта му зависеха от това, дали щеше да успее да извика в себе си нужното състояние на духа.

Покрай главата му профуча още един куршум и той почувства, че има криле… и лети.

 

 

— Как са нещата там отзад?

Тор изкрещя въпроса си, следвайки поредната извивка на пътя. Проклетата таратайка зави, сякаш беше холна масичка с нестабилни крака и така друсаше, че дори на него малко му призля.

— Възможно ли е… — Рот полетя в другата посока и отново се закашля — … да намалиш… малко скоростта?

Тор погледна в огледалото за обратно виждане. Остави преградата отворена, за да държи краля под око и на светлината от таблото Рот беше бял като платно. С изключение на петната кръв по шията му. Те бяха яркочервени.

— Не мога да намаля… Съжалявам.

Ако късметът беше на тяхна страна, братята би трябвало да държат копелетата на Кор напълно ангажирани в къщата, но кой, по дяволите, да знае? А той и Рот се намираха от погрешната страна на река Хъдсън и им оставаха още поне двайсет минути път.

И нямаха подкрепление.

А Рот… по дяволите, той наистина не изглеждаше добре.

— Как си? — викна отново Тор.

Последва дълга пауза. Твърде дълга.

Стиснал зъби, Тор изчисли разстоянието до клиниката на Хавърс. Мамка му, разстоянието беше почти същото, така че да се насочва натам с надеждата да открие някого, нямаше да му спечели много време.

Сякаш от нищото на мястото до шофьора се появи Ласитър. Направо от въздуха.

— Можеш да свалиш оръжието си — отбеляза сухо ангелът.

По дяволите, беше насочил дулото към него.

— Аз ще поема волана — обяви Ласитър. — Ти се погрижи за него.

Тор мигом откопча колана и отстъпи мястото си на ангела, а докато той поемаше управлението, стана ясно, че е напълно въоръжен.

— Благодаря, приятелю.

— За нищо. И ето, нека хвърля малко светлина върху случващото се.

От ангела започна да струи светлина, но само към задната част на вана. И… Дявол да го вземе… Когато Тор премина през отвора, онова, което зърна под златистите отблясъци, беше как смъртта пристига, за да прибере краля им. Дишането на Рот беше плитко и насечено, а гърлото му се напрягаше в опит да поеме следващата глътка кислород.

Изстрелът в шията му възпрепятстваше притока на въздух точно над адамовата ябълка. Надяваше се да става дума за оток. Според по-лошия сценарий кървеше от артерията и се давеше в собствената си кръв.

— На какво разстояние сме от моста? — изрева към Ласитър.

— Вече го виждам.

Времето на Рот изтичаше.

— Не намалявай скоростта. За нищо на света.

— Ясно.

Тор коленичи до краля и свали коженото си яке.

— Ще видя дали не мога да ти помогна, братко…

Кралят го сграбчи за ръката.

— Само не ме бинтовай с долните си гащи.

— Не нося такива, господарю. — В никакъв случай не се държеше параноично във връзка с опасността, пред която се бяха изправили. Ако кралят не получеше помощ за дишането си, щеше да умре, преди някой да е успял да определи какъв е проблемът.

Захвана се за работа и разкопча якето на краля, свали бронежилетката и почувства лека утеха от факта, че огромните му гърди бяха непокътнати. Проблемът се криеше в раната на шията и да, по-щателен оглед даваше да се разбере, че куршумът бе заседнал някъде там. Само един бог знаеше какво точно не беше наред. Но на Тор със сигурност му беше ясно, че ако не осигуреше приток на кислород, който да минава под раната, нещата можеха да се влошат.

— Рот, ще ти помогна да започнеш да дишаш. И моля те, заради любовта на твоята шелан, не спори с мен дали си зле. Трябва да ми сътрудничиш, а не обратното.

Кралят заопипва лицето си, накрая откри слънчевите си очила и ги свали. Когато красивите му зелени очи се приковаха в лицето на Тор, изглеждаха, сякаш бяха зрящи.

— Тор? Тор… — Хриптене, ужасяващо хриптене, докато кралят се мъчеше да си поеме дъх. — Къде…

Тор хвана дланта му и я стисна здраво.

— Тук съм. Ще ми позволиш да ти помогна да дишаш, нали? Кимни, братко мой.

Когато кралят изпълни молбата му, Тор викна към Ласитър:

— Карай равномерно, докато не ти кажа.

— Качваме се на моста.

Поне ги очакваше прав път.

— Наистина равномерно, разбрахме ли се?

— Ясно.

Тор измъкна единия от кинжалите си и го положи на покрития с килим под до главата на Рот. После взе манерката си за вода и я разглоби. Извади пластмасовата тръбичка от контейнера, сряза я в двата края и издуха водата отвътре.

Наведе се към Рот.

— Ще се наложи да направя разрез.

По дяволите, дишането му се беше влошило още повече.

Тор не изчака за съгласие или дори кралят да покаже, че е разбрал. Взе кинжала и с лявата си ръка опипа мекия участък между крайните точки на ключиците му.

— Подготви се — произнесе дрезгаво.

Жалко, че не можеше да стерилизира острието, но дори до него да имаше накладен огън, през който да го прекара, нямаше да му стигне времето да го охлади. Насеченото дишане ставаше все по-тихо.

С безмълвна молитва той направи точно онова, което го беше учил Ви: прободе кожата с острия връх на кинжала си до твърдата повърхност на хранопровода. Още една кратка молитва… и после навлезе по-дълбоко. Мигом след това пъхна в разреза гъвкавата тръба.

Облекчението настъпи бързо, въздухът започна да излиза с леко свистене. И веднага след това Рот пое истинска глътка въздух… и после още една.

Тор опря едната си длан в пода и се съсредоточи да държи стърчащата от гърлото на краля тръба на мястото й. Когато започна да кърви, той стисна кожата около пластмасовата животоспасяваща тръбичка, за да постигне възможно най-добро уплътнение.

Тези слепи очи с осеяни с точици ириси намериха неговите и в тях се четеше благодарност, като че му беше спасил живота.

Но тепърва предстоеше да се разбере дали наистина е така. Всяка лека неравност по пътя, която чувстваха под колелата на минивана, влудяваше Тор, а и още бяха твърде далече от дома.

— Остани с мен — промълви Тор. — Остани тук с мен.

Рот кимна и затвори очи, а Тор хвърли поглед към бронежилетката. Проклетото нещо беше конструирано така, че да защитава жизненоважните органи, но не гарантираше задължително безопасно завръщане вкъщи.

И тогава се замисли как изобщо бяха успели да измъкнат минивана, без някой да им се изпречи на пътя? Със сигурност войниците на Кор бяха охранявали гаража… Тези жадни за кръв мръсници нямаше как да не са били наясно, че това е единственият изход за ранения крал.

Някой трябва да бе защитил гаража… без съмнение някой от братята, който бе успял да пристигне точно навреме.

— Можеш ли да караш по-бързо? — настоя Тор.

— Натиснал съм педала до дупка. Ангелът погледна назад. — И не гледам през какво минавам.