Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството на черния кинжал (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lover Reborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51гласа)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция и форматиране
mladenova_1978(2020 г.)

Издание:

Автор: Дж. Р. Уорд

Заглавие: Преродена любов

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 13.12.2013

Редактор: Силвия Николаева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-062-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9959

История

  1. —Добавяне

32

Когато Ноуан стигна до кулминацията си, мъжествеността на Тор отново се освободи. Усещането от гладката й женственост, от потрепващия й ханш, от виковете й, отвеждащи го отвъд прага… Тя беше влажна, беше отворена, беше готова за него.

Тя беше истински сладостна.

И докато тя се притискаше в ръката му, той пожела устните му да я покрият, да вкуси с език сока, който бе извлякъл от нея. Всъщност, ако тя не се беше вкопчила така здраво в него, той мигом би се насочил към долната част на тялото й и би я намерил с устните си. Но в този момент не можеше да се посвети на това. Не и докато вълните на желанието не отшумяха и мускулите й не се отпуснеха.

Само че… тя не го пускаше. Дори след като оргазмът й отмина, ръцете й продължаваха да го стискат шокиращо здраво за врата.

Когато тя започна да трепери, той почувства всяка нейна вибрация. В началото се почуди дали страстта й не се зараждаше отново, но бързо стана ясно, че случаят не е такъв.

Ноуан тихо плачеше.

Когато той се помъчи да се отдръпне, тя само го сграбчи още по-силно, сведе глава и се сгуши в гърдите му. Явно не се боеше от него, нито беше наранена. Но, боже, все пак…

— Шш… — прошепна, положи голямата си длан на гърба й и започна нежно да чертае окръжности. — Всичко е наред.

Всъщност това беше лъжа. Не беше сигурен дали нещо изобщо е наред. Особено след като тя започна да хлипа неудържимо. Като се имаше предвид, че нямаше какво друго да стори, освен да остане до нея, той сведе ниско глава и дръпна завивката върху нея, за да я стопли.

Тя плака цяла вечност.

Той би я държал в прегръдките си дори по-дълго от това.

Беше странно… Това, че й даваше утеха, утешаваше него самия, осигуряваше му цел, значима като сексуалното влечение, което бе изпитал само преди мигове. И сега, като се замислеше, трябваше да се досети, че ще последва това. Със случилото се току-що вероятно се изчерпваше първото и единствено сексуално изживяване, на което е била съгласна. Жена с достойнство и завидно потекло? Нямаше начин да й е било позволявано дори да държи мъж за ръката.

Жестокостта на симпата бе единственото, което някога бе познала. Искаше му се отново да можеше да убие този проклетник.

— Не знам… не знам защо… плача — промълви тя най-накрая, а думите й прозвучаха накъсано заради насеченото й дишане.

— До теб съм — отвърна тихо той. — Ще бъда до теб колкото е нужно.

Но емоциите постепенно отминаваха, дишането й се успокояваше, а подсмърчането се чуваше по-нарядко. След едно последно потръпване всичко свърши. После тя вече изглеждаше спокойна, както и той.

— Говори с мен. — Тор продължаваше да я гали по гърба. — Кажи какво изпитваш.

Тя отвори уста, като че готова да отговори, но после поклати глава.

— Е, смятам, че си ужасно смела.

— Смела ли? — Тя се засмя. — Колко малко ме познаваш.

— Изключително смела. Случилото се едва ли бе лесно за теб и за мен е чест, че ми позволи… да направя онова, което правих с теб.

Лицето й олицетворяваше пълно объркване.

— Какво имаш предвид?

— За такова нещо се изисква огромно доверие, Ноуан. Особено при жена като теб, с подобно преживяване в миналото.

Тя се намръщи и като че потъна в мислите си.

— Хей — промълви той и постави показалец под брадичката й. — Погледни ме. — Когато тя го стори, той нежно прокара пръст по лицето й. — Ще ми се да можех да кажа нещо философско или затрогващо… за да ти помогна да придобиеш по-ясна представа за всичко това. Не мога и съжалявам, че е така. Знам, че ти е трудно. Изисква се огромен кураж да загърбиш миналото и тази нощ ти го стори.

— В такъв случай явно и двамата сме проявили кураж.

Той отмести поглед.

— Да.

Помълчаха известно време, сякаш миналото отне цялата енергия и на двама им.

Внезапно тя попита:

— Защо след това всичко е така странно? Чувствам се така далечна от теб.

Той кимна замислено. Да, сексът можеше да е така странен, дори без да имаше налице усложнения, с каквито се налагаше да се сблъскват те. Дори да не стигнат до самия край, изключителната близост, която двама души преживяват, кара завръщането към нормалното да им изглежда като огромно раздалечаване, въпреки че лежат един до друг.

— Време е да се връщам в стаята си — заяви тя.

Тор си я представи да излиза навън, в коридора, и това му се стори ужасно далече.

— Недей. Остани тук.

На бледата светлина той зърна, че тя отново се намръщи.

— Сигурен ли си?

Той се протегна и прибра един измъкнал се от плитката й кичур.

— Да. Напълно.

Взираха се един в друг за много дълго и някак… може би заради уязвимостта в погледа й, може би заради линията на устните й или пък прочете мислите й… но той знаеше какъв точно въпрос си задаваше тя.

— Знаех, че си ти — заговори нежно. — През цялото време… бях наясно, че си ти.

— И това беше… добре?

Той се замисли за своята шелан.

— Нямаш нищо общо с Уелси. — Когато Ноуан прочисти гърло, той осъзна, че го е произнесъл на глас. — Не, онова, което имам предвид, е, че…

— Не е нужно да ми даваш обяснения. — Тъжната й усмивка преливаше от състрадание. — Наистина.

— Ноуан…

Тя вдигна ръка.

— Няма нужда да обясняваш… Между другото, цветята тук са прекрасни. Никога не съм усещала такъв аромат.

— Всъщност навън, в коридора са. Фриц ги подменя на всеки два дни. Може ли да направя нещо за теб?

— Вече не направи ли достатъчно? — учуди се тя.

— Бих искал да ти донеса някаква храна.

Изящните й вежди се повдигнаха.

— Не бих желала да те затруднявам…

— Но си гладна, нали?

— Ами… Да…

— Връщам се след малко.

Той бързо стана от леглото и несъзнателно се подготви, че светът ще се разлюлее неконтролируемо. Но не изпита никакво замайване, не се наложи да възстановява равновесието си. Тялото му беше готово за действие, докато заобикаляше долната част на леглото…

 

 

Очите на Ноуан го проследиха и изражението на лицето й го накара да се закове на място.

В очите й отново се четеше любопитство. А също и глад. Докато бяха заедно, изобщо не беше обмислял дали ще има втори път. Но ако се съдеше по начина, по който тя се взираше в него… Отговорът би бил едно голямо „да“, поне ако зависеше от нея.

— Харесва ли ти онова, което виждаш? — попита той с прекалено дрезгав глас.

— Да…

Е, не го ли накара това да се втвърди? Възбудата му отново търсеше внимание и ето че очите й се стрелнаха надолу, за да наблюдават зрелището.

— Има и други неща, които бих правил с теб — изръмжа той. — Това би могло да е само началото. Стига да искаш.

Тя разтвори леко устни и спусна клепачи.

— Ти искаш ли?

— Да.

— Тогава отговорът ми е… да, моля.

Той й кимна веднъж, сякаш бяха сключили някакъв вид сделка. После си нареди да се отдалечи от леглото.

Отиде до гардероба, измъкна чифт джинси и се запъти към вратата.

— Някакви конкретни желания? — попита, преди да излезе.

Ноуан бавно поклати глава с все още спуснати клепачи, устата й продължаваше да е леко отворена, а лицето й все още беше зачервено. Боже… нямаше представа колко съблазнителна изглеждаше в това голямо и разхвърляно легло с робата й, метната от едната му страна, с тези руси кичури, измъкнали се от спретнатата й прическа, с аромата й, така неимоверно силен и изкусителен.

Сигурно храната можеше да почака. Особено когато забеляза, че голите й краката се показват сред събраната на топка завивка.

Да, той имаше планове за тях. Забранени планове…

Изведнъж тя дръпна завивката върху сакатия си крак, за да го скрие от него.

Тор се запъти обратно към нея и без да се поколебае, я отметна. Проследи с пръсти лошо зарасналите рани и я погледна право в очите.

— Красива си. Всеки сантиметър от теб. И за миг не си помисляй, че нещо у теб не е наред. Разбрахме ли се?

— Но…

— Не. Не искам да чувам никакво „но“. — Наведе се и притисна устни към коляното й, към прасеца, към глезена, като същевременно я галеше нежно. — Красива си. Цялата.

— Как можеш да изричаш такова нещо? — прошепна тя, като мигаше, за да спре сълзите.

— Защото е самата истина. — Тор се изправи и я докосна окуражително. — Няма да се криеш от мен, нали? И след като те нахраня, мисля да ти покажа колко съм сериозен.

Това я накара да се усмихне… И после дори се позасмя леко.

— Браво на моето момиче — промърмори той.

Само че… по дяволите, тя не беше негова. Какво, за бога, се изплъзна от устата му? Наложи си да се върне при вратата, пристъпи навън в коридора, хлопна я зад гърба си и…

— Какво е това, по дяволите? — Повдигна крак и огледа голото си стъпало. По него имаше сребриста боя.

Хвърли поглед към пътеката и зърна… следа от… сребриста боя, водеща по коридора и спускаща се надолу по стълбите. Изруга и се зачуди кой ли от догените отново работеше върху някоя част от къщата. Добре, че петната разведряваха горките работяги; в противен случай Фриц би побеснял.

Следвайки следата от капки до главното стълбище, той се спусна надолу. Цапаницата продължаваше чак до вестибюла.

— Добър ден, господине. Имате ли нужда от нещо?

Тор се обърна към Фриц, който се беше появил от трапезарията с препарат за полиране в ръка.

— Здравей. Да, трябва ми малко храна. Каква е тази боя? Захванали сте се да плескате фонтана ли?

Икономът се приближи и се намръщи.

— Никой нищо не боядисва в имението.

— Е, все пак някой се прави на Микеланджело. — Тор коленичи и натопи пръст в една от локвичките…

Я почакай… Това не беше боя.

И миришеше на цветя.

На свежи цветя.

Всъщност това беше същият аромат, който подуши в стаята си.

С очи, приковани към вратата на вестибюла, той си помисли за пороя от куршуми, на който се бе изложил. И се разтревожи, че в крайна сметка не чудо е било причината да оцелее.

— Незабавно повикай доктор Джейн — кресна към догена.

 

 

О, дааааа, помисли си Ласитър, когато се претърколи по корем върху горещата каменна плоча и започна да припича голия си задник. Точно от това имаше нужда…

В крайна сметка денят се оказа добър да бъдеш прострелян.

Е, по-скоро нощта.

Или да кажем направо — сезонът.

Благодареше се на Създателя, че е лято. Легнал на предните стъпала на имението, окъпан от юлското слънце, оставяше лъчите да лекуват осеяното му с огнестрелни рани тяло. Без тях ли? Спокойно можеше да е умрял отново, а това не беше начинът, по който желаеше да се срещне с шефа си. Истината беше, че за него слънчевата светлина бе като кръвта за вампирите; потребност, на която се наслаждаваше. Сега, когато бе окъпан от нея, болката отслабваше, а силите му се възвръщаха… и се замисли за Тор.

Що за тъпак, да предприеме подобен ход в онази пряка. Какво, в името на всичко свято, си въобразяваше този нещастник?

Както и да е. Нямаше начин да остави кучия син да се изложи на целия този обстрел без закрила. Двамата стигнаха твърде далече, че да запратят по дяволите постигнатия напредък. И сега, благодарение на факта, че се превърна в игленик, Тор и Ноуан правеха секс.

Така че не е било напразно. Но все пак сериозно обмисляше за наказание да фрасне брата в топките. Първо, куршумите адски бяха парили, и второ, ами ако беше декември? Можеше да не оцелее…

Звукът от рязкото отваряне на тежката входна врата го накара да повдигне глава и да я завърти. Доктор Джейн, тази тяхна фантастична лечителка, изскочи навън, като че се канеше да пробяга известно разстояние.

Закова се на място, като едва не се препъна в него.

— Ето те и теб!

О, виж ти, носеше със себе си вълшебната си чанта, онази с малкия червен кръст, обозначаващ, че е пълна с медицински материали.

— Идеален момент да събираш тен — промърмори тя.

Той отпусна глава обратно на земята, като положи буза на топлия камък.

— Просто си вземам лекарството като истински послушен пациент.

— Ще възразиш ли да те прегледам?

— Мъжът ти ще ме убие ли, ако ме видиш гол?

— Ти вече си гол.

— Да, но не гледаш шоколадовата ми страна.

Когато тя просто се надвеси над него без повече коментари, той изсумтя:

— Чудесно. Само не ми закривай слънцето. То ми е нужно повече, отколкото ти.

Тя остави чантата до ухото му и коленичи.

— Да, Ви ми даде обща представа как функционираш.

— Не се съмнявам. С него си имаме някои търкания. — Веднъж копелето дори го беше спасило, което представляваше истинско чудо, като се имаше предвид колко се мразеха. — Преживели сме заедно това-онова.

— Той ми спомена — отвърна тя разсеяно, като че в този момент преглеждаше раните му. — В теб може да са останали куршуми. Имаш ли нещо против да те обърна?

— Оловото е без значение. Тялото ми ще го погълне. Стига да му осигуря достатъчно слънце.

— Продължаваш обилно да кървиш.

— Ще се оправя.

И той започваше да вярва, че това не е лъжа. След случилото се остана невидим и скрит на мястото до шофьора в мерцедеса, който откара Тор в клиниката. Минути след като пристигна в медицинския център, открадна няколко превръзки и се превърна в мумия, та да не остави кръв навсякъде. Нямаше причина да бърза за навън, в онзи момент слънцето още не грееше, или поне не достатъчно, че да окаже съществено въздействие. По едно време дори си бе помислил, че всичко му се е разминало.

Но бе сгрешил. Малко след като отиде в стаята на Тор, осъзна, че се намира в беда. Дишането му бе все по-трудно. Болката се усилваше. Зрението му ставаше все по-замъглено. За щастие, по това време слънцето вече беше изгряло с пълна сила.

А и бездруго трябваше да си е тръгнал, когато Ноуан се появеше.

— Ласитър, искам да те видя отпред.

— Всички момичета казват така.

— Мен ли чакаш да те обърна? Защото ще го направя…

— На хелрена ти никак няма да му хареса.

— Сякаш това би те разтревожило.

— Съвсем вярно. Всъщност дори кара усилията да си струват.

С изпъшкване той опря длани в искрящата сребриста локва кръв под себе си и се преобърна, като че беше пържола.

— Иха! — въздъхна тя.

— Знам, не е нужно да го казваш. Като на кон е.

— Ако си наистина мил с мен и ако преживееш това, обещавам да не казвам на Ви.

— За размера ми ли?

Тя се засмя леко.

— Не, а че според теб те гледам по друг начин освен професионален. Може ли да превържа някои от тези рани? — Тя го докосна леко по гърдите. — Дори да оставя куршумите вътре, може би това ще намали кървенето.

— Няма да е добро решение. Слънчева светлина върху голата ми кожа е онова, от което се нуждая. Ще се оправя. Стига да не се заоблачи.

— Дали да не те сложим в солариум?

Той се засмя, а това го накара да се закашля.

— Не, не… Нужни са истински слънчеви лъчи.

— Това хриптене не ми харесва.

— Колко е часът?

— Един и двайсет и шест.

— Ела след още трийсет минути да провериш как съм.

Настъпи мълчание.

— Добре. Ще го направя. Тор ще иска… — Телефонът й иззвъня и тя отговори. — Точно за теб говорех. Да, при него съм и той е… зле, но казва, че е взел мерки. Разбира се, че ще остана при него… Не, имам всичко необходимо и ще се обадя отново след двайсет минути. Добре, десет. — Настъпи дълга пауза и после тя пое дълбоко дъх. — Има много огнестрелни рани в гърдите. — Нова пауза. — Ало? Ало, Тор… О, добре, помислих, че прекъсна. Да… Не, чуй ме, трябва да ми се довериш. Ако мислех, че е в опасност, бих го довлякла във фоайето ритащ и крещящ. Но често казано, виждам как се подобрява дори докато говорим… Виждам със собствените си очи как вътрешните кръвоизливи се разсейват. Добре. Да. До скоро.

Ласитър не направи никакъв коментар на изреченото; просто лежеше, където беше, със затворени очи, а тялото му поглъщаше слънчевите лъчи, оздравявайки бавно.

— Значи, благодарение на теб Тор е оцелял в онази уличка — промърмори добрата лекарка след малко.

— Нямам представа за какво говориш.