Дж. Р. Уорд
Преродена любов (31)

29

На изток, в района на фермите, граничещи с Колдуел, Зайфър седеше смълчан на горното си легло. Определено не беше сам в сутерена, където се бяха настанили всички копелета. Тримата братовчеди също бяха там и всеки от тях можеше да започне разговор, но никой не продумваше.

Почти не се движеха. А единственият звук, който се чуваше, бе шумът от мекото дърво, което той дялкаше с ножа си.

Никой не спеше.

Изгревът настъпваше и земята навлизаше под властта на светлината, мислите им бяха унили, а бремето от стореното от водача им тежеше на плещите им.

Изобщо не беше необяснимо, че Кор намушка така жестоко Троу заради непокорството му. Нито пък беше трудно да се повярва, че нареди на останалите да изоставят побратима си, за да бъде открит полумъртъв от врага.

И въпреки това някак си не можеше да го проумее. А очевидно същото важеше и за останалите.

Троу открай време беше спойката, която свързваше групата, мъж с повече достойнство от всички тях, взети заедно… и с ум, превърнал го в дясната ръка на Кор. Обикновено Троу се намираше на предна линия, редом с неприветливия им и пресметлив главатар. Единствено неговият глас можеше да достигне до командващия… Е, поне в повечето случаи. Също така играеше ролята на преводач между тях и останалия свят. Той беше единственият с достъп до интернет, откри тази къща и се мъчеше да им намери жени от тяхната раса, от които да се хранят. Той координираше парите и прислугата.

Също така беше напълно прав за необходимостта от съвременни технологии.

Само че Кор се противопостави на идеята му и сега… ако убийците не се бяха докопали до Троу в онази пряка, то като нищо братята можеха да го довършат просто в името на принципа.

За главите на всички им скоро щеше да бъде определена цена. Беше само въпрос на време.

Огледа издяланото от него и си каза, че е чист боклук. Не бе придобило по-голяма прилика с птица, отколкото, докато още беше дебела кленова пръчка. Истината беше, че нямаше ръцете на майстор, нито пък очите или душата. Това беше просто начин да запълва времето си, когато не спеше.

Щеше му се наоколо да имаше някоя жена. Чукането беше най-големият му талант и той се славеше с това, че може да прекара часове между краката на жена, при това не в бездействие.

Със сигурност такова разсейване би му дошло добре.

Хвърли парчето дърво до крака на леглото и огледа кинжала си. Така чист и остър, способен на много повече от дялкането на някаква окаяна птица.

В началото не харесаше Троу. Мъжът се включи в бандата в една дъждовна нощ и изглеждаше толкова не на място, колкото и беше. Богаташко момче сред търговци на смърт, застанало пред коптор, където без съмнение не би вързало и коня си.

Те възненавидяха всеки сантиметър от него — от шапката му до лъснатите до блясък обувки.

И после Кор ги накара да теглят клечки кой ще го бие пръв. Зайфър спечели и се усмихна, докато пукаше с кокалчетата на ръцете си, готов да сервира на шефа си мъжкото достойнство на своя противник върху сребърен поднос.

Троу размахваше безпомощно ръце при първите няколко юмрука, стоварили се върху него, не си осигуряваше нужната защита и поемаше ударите с главата и гърдите си. Но много по-скоро, отколкото изобщо някой очакваше, нещо у него си дойде на мястото. Стойката му се промени без видима причина, вдигна гарда, а тялото му изпълни дрехите по съвсем различен начин.

Обратът беше… наистина невероятен.

Зайфър продължи да се бие с младежа, като му нанасяше комбинация от удари, които изведнъж той започна да парира… и след известно време дори да им отвръща, докато на него не му се наложи да започне да полага повече усилия.

Това конте се учеше в движение, без да обръща внимание, че изисканите му дрехи се превърнаха в дрипи и подгизнаха от дъжда и собствената му кръв.

По време на този първи бой, и на всеки следваш, той демонстрира невероятна способност да усвоява. Между първия понесен удар и момента, когато най-накрая се тръшна на земята в пълно изтощение, той напредна повече като боец, отколкото някои войници, прекарали с години във военния лагер на Блъдлетър.

Изправен над мъжа, Зайфър изплю кръвта от устата си… и после се наведе и му протегна ръката си. Контето имаше още много да се доказва, но по време на тази първа нощ не се изложи.

Всъщност това никога и не се случи.

Беше странно да чувства лоялност към някого от аристокрацията. Но Троу печелеше уважение отново и отново. И вече от дълго време беше един от тях… макар че през тази нощ това можеше да приключи по няколко различни начина.

Зайфър завъртя ножа си, а светлината от свещите, падаща върху острието, го правеше толкова красиво, както и когато биваше допряно от вътрешната страна на женско бедро.

Кор използваше своя кинжал според предназначението му — да съсича, да ранява, да убива. Но каква мишена избра само? Като се имаше предвид всичко, което Троу правеше за тях, техният водач, подвластен на гнева си, им беше донесъл повече вреди, отколкото ползи. Неутоленият глад за кръв на Кор го правеше подвластен на настроенията му. А с неговия начин на мислене и амбициите, които имаше, комбинацията не беше добра.

Нещо погъделичка Зайфър по шията — един от паяците, които съжителстваха с тях, пробяга по кожата му. Той изви ръка назад и го унищожи с ругатня.

Може би трябваше да се опита да поспи. Истината беше, че чакаше завръщането на Кор, но зората отдавна беше настъпила, а той не се прибра. Може би беше мъртъв, може братята да го бяха заловили съвсем сам там навън. А не беше изключено някоя от онези тайни срещи, които провеждаше с членовете на глимерата, да не е протекла гладко.

Зайфър установи с изненада, че не го беше грижа. Ако трябваше да е искрен, по-скоро се надяваше Кор никога вече да не се прибере.

Това представляваше огромна промяна в мисленето му. Преди време в Древната страна, когато бандата се събра за първи път, те бяха просто шайка наемници и всеки действаше сам за себе си. Блъдлетър беше единственият, способен да ги обедини. Тази машина за убиване, на която липсваха каквито и да били милосърдие и желание да контролира импулсите си, беше най-суровият мъж, обувал някога войнишки ботуши, и всички те го следваха като символ на свободата и непобедимостта във войната.

В крайна сметка за никого от тях нямаше и изгледи някога да бъде приет в Братството.

С течение на времето обаче помежду им се бяха създали връзки. Без значение как Кор приемаше нещата, войниците, които се биеха под командването му, развиха чувство за лоялност един към друг… което включваше дори бившия аристократ Троу.

— Ще говориш ли с него? — попита Сайфън от долното легло.

Двамата със Сайфън деляха двуетажно легло от цяла вечност и Зайфър винаги беше отгоре. Същото важеше и за жените, те двамата образуваха добър екип. Сайфън не падаше по-долу от него — било в легло, на пода, до стена… а и на бойното поле също.

— Да, ако се прибере.

— Ще го преживея, ако не го направи. — Акцентът му беше много силен и преиначаваше сричките при изговаряне. Същото важеше и за братовчедите му. — Той не биваше да постъпва така.

— Вярно.

— Не е нужно сам да се изправяш пред него.

— Не, аз имам грижата.

Последвалото сумтене означаваше, че само да даде знак, ще получи подкрепа, и като нищо такава можеше да му е нужна. Кор беше точно толкова брутален като боец, колкото и като любовник.

— Проклети паяци — промърмори Зайфър и отново се перна по врата.

— Трябваше да предприемем нещо — обади се някой в полумрака.

Беше Балтазар.

Стаята се изпълни с възгласи на съгласие.

— Вече няма да стоим безучастни — обяви Зайфър. — И ще предприемем нещо още сега.

Стига проклетникът да се прибереше. А ако не го стореше, то нямаше да е, защото е размислил заради стореното. Не и Кор. Беше също така решителен като остриетата си.

Едно нещо обаче беше ясно. Ако Троу бе мъртъв, Кор щеше да се сблъска с бунт. По дяволите, това можеше да се случи, дори и да оживееше. Никой не можеше да поставя главите им на дръвника само за да се добере до трона, защото не цени връзките помежду…

Зайфър се фрасна по темето с такава сила, че някой подхвърли:

— Имаме бичове, ако предпочиташ…

Влагата по дланта му го накара да я вдигне към очите си…

Кръв. Червена кръв. Много.

Дявол да го вземе, проклетата гадина явно го беше ухапала. Вдигна и другата си ръка и провери мястото, като опипваше с пръсти…

Една капка уцели китката му.

Вдигна поглед към гредите над главата си и следваща капка се озова на бузата му, след като се беше процедила през пукнатина в дървото.

Скочи от леглото си с ножове в двете ръце, преди да я е последвала друга.

Останалите мигом наскачаха, без да зададат дори един въпрос. Само видът му, готов за битка, вече ги беше изкарал от леглата им и беше изострил вниманието им.

— Кървиш — прошепна Сайфън.

— Не е от мен. Идва от горния етаж.

Зайфър вдиша с намерение да долови мириса, но единственото, което успя да подуши, беше застоялата и натрапчива воня на влажно подземие.

— Възможно ли е Братството да ни е доставило Кор? — попита някой на един дъх.

До секунди пистолетите бяха подготвени, а към гърдите им бяха прикрепени брони.

— Аз тръгвам пръв — обяви Зайфър.

Никой не се впусна в спор, но и бездруго той вече се намираше на масивното стълбище и се изкачваше нагоре. Другите го последваха и макар общо да надвишаваха четиристотин и петдесет килограма, се придвижиха, без да издадат и звук, не се чу нито едно изскърцване на старата дървесина под натиска на ръцете или краката им.

Или поне докато не стигнаха до върха. Най-горните три стъпала умишлено не бяха добре прикрепени, за да издадат евентуален опит за проникване. Той ги пропусна, като се дематериализира директно пред подсилената със стомана врата, монтирана в стоманена каса, а върху мазилката на стените бе прикована стоманена мрежа.

Нямаше начин някой да влезе или да излезе безпроблемно.

Внимателно отключи и натисна бравата. После открехна вратата на по-малко от сантиметър.

Миризмата на прясна кръв изпълни ноздрите и синусите му. Беше така наситена, че почувства сладникавия й вкус в гърлото си. И разпозна източника. Беше Кор. Но с него нямаше никой друг — не се долавяха зловонието на лесъри, типичният за мъжките вампири мирис на силни подправки или жалката човешка смрад.

Зайфър направи знак на останалите да изчакат. Те щяха да му спасят задника, ако носът му го беше подвел.

Отвори вратата с рязко и безшумно движение и пристъпи в изкуствената тъмнина, осигурявана от капаците и завесите на прозорците. Отвъд покрития с изпочупени плочки под на кухнята и прашните дъски на коридора, в далечния край на дневната, окъпан от златистата светлина на свещите, Кор седеше в локва кръв. Все още беше облечен в бойните си дрехи, а косата и пистолетите му лежаха на пода до него. Краката му бяха протегнати напред, а голите му окървавени ръце бяха положени върху бедрата.

Стискаше кинжал.

Пробождаше се сам. Забиваше смъртоносното острие в мускулестите си силни ръце отново и отново, а кървящите рани бяха твърде много, че да бъдат преброени. Но не това беше шокиращото. Лицето му беше мокро от сълзи. Стичаха се по бузите му и капеха от челюстта и брадичката, за да се смесят с кръвта му.

Чуваха се откъслечни думи, произнасяни с дрезгав гърлен глас:

— Проклет страхливец… Циврещ безполезен страхливец… Престани… Престани… Постъпи с него, както се налагаше… Проклет страхливец…

Очевидно и някой друг също се бе привързал към Троу.

Нямаше спор, че водачът им изглеждаше жалък в болката и разкаянието си.

Зайфър внимателно се върна обратно през вратата и я затвори.

— Какво става? — настоя Сайфън в тъмнината.

— Трябва да го оставим насаме.

Значи, Кор е жив?

— Да. И е поразен от собствената си ръка, съвсем не без основание. Пролива кръвта си заради онзи, когото прониза така смъртоносно.

Прозвуча одобрително мърморене, а после всички се обърнаха и слязоха по стълбите.

Това вече беше някакво начало. Но му предстоеше да извърви дълъг път, за да си спечели обратно лоялността им. А и трябваше да узнаят какво се е случило с Троу.

 

 

Седнал на твърдия под в локва от собствената си кръв, Кор беше разкъсван между обучението, получено от Блъдлетър, и своето… сърце по всяка вероятност. На неговата възраст му беше странно да установи, че всъщност разполага с такова, и му беше трудно да смята откритието си за благословия.

По-скоро му изглеждаше като знак за провал. Блъдлетър му бе разяснил ясно какво се иска от един добър войник и емоции, различни от гняв, мъст и кръвожадност, не фигурираха в списъка му. Верността беше нещо, което да изискваш от подчинените си, и ако не ти я предложат, ти лично се отърваваш от тях, също като от неизправни оръжия. Респект се дължеше единствено към силата на врага просто защото не ти трябва да бъдеш надвит заради факта че си подценил противника. Любовта се свързваше единствено с придобиването и запазването на властта…

Отново заби окървавеното острие в плътта си и изсъска заради болката в ръцете и краката, която замайваше главата му и караше сърцето му да прескача удари. Бликна прясна кръв и той се помоли чрез нея да изхвърли от тялото си това объркващо чувство на разкаяние, обзело го малко след като изостави Троу на земята.

Как можа всичко да се обърка така…

Началото на хаоса настъпи, когато не си тръгна от онази пряка.

След като отпрати мъжете си надалече от Троу, той възнамеряваше също да се махне… но в крайна сметка се озова спотаил се на покрива на една от сградите, откъдето скришом наблюдаваше войника си. Оправда се пред себе си с желанието си да се увери, че Братството ще открие втория в командването му, а не Обществото на лесърите, защото се нуждаеше от информация за братята.

Само че беше наблюдавал как Троу се гърчи на асфалта и крайниците му се извиват под странни ъгли, докато търси облекчение от болката. Осъзнаването, че един горд воин е доведен до безпомощно състояние, го съкруши.

Каква беше причината да му причини такова страдание?

Изложен на поривите на вятъра, Кор проясни главата си и охлади яростта си. Това го накара да си даде сметка, че действията му го карат да се чувства зле. Непоносимо зле.

Когато пристигнаха лесърите, той извади пистолета си, готов да защити същия онзи мъж, когото лично покоси. Но Троу нанесе страховит пръв удар… а после пристигнаха братята и действаха точно както предвиди той. Отърваха се от лесърите с лекота, след това вдигнаха Троу и го натовариха на задната седалка на черен автомобил.

В този момент Кор си наложи да не следва джипа. И причината за решението му не беше с цел да изпълни плана, подтикнал го към предишните му действия. А защото в скривалището на Братството Троу щеше да получи най-добрите медицински грижи.

Както и да одумваха негодниците за прекомерната им привързаност към лукса, Кор беше наясно, че имаха на разположение най-добрите лекари и апаратура. Братята бяха лични гардове на краля; Рот не би се задоволил да им предостави нищо по-малко от най-доброто. Последваше ли ги с идеята да се вмъкне в имението им, можеше да го открият и да влязат в схватка, вместо да предложат на Троу грижите, от които се нуждаеше.

Нямаше спор, че Кор остана настрани, ръководейки се от погрешна причина, неприемлива причина… Противно на цялото си обучение, той избра живота на Троу пред амбициите си. Гневът му го тласкаше в една посока, а разкаянието — в друга. И второто победи.

Без съмнение Блъдлетър се беше обърнал в гроба.

Решението беше взето и той остана съкрушен сред шума на нощта, когато в улицата се разнесе стрелба, преди още автомобилът, натоварил Троу, да бе имал възможността да потегли.

Настъпи кратко затишие, в което Кор успя да събере мислите си… и в следващия миг Тормент, син на Харм, се появи насред улицата, напускайки прикритието си, и се превърна в мишена за новопристигналата група лесъри, докато самият той изпразваше пистолетите си в тях.

Беше невъзможно да не изпита уважение.

Кор се намираше точно над убиеца, открил стрелба срещу брата. Дори след като куршумите на врага улучиха Тормент, той продължи да стреля с двата си пистолета, решителен и напълно непоколебим.

Един изстрел в главата и с него завинаги щеше да е свършено.

Мотивиран от нещо, което отказваше да назове, Кор се хвърли по корем, примъкна се до корниза на сградата, протегна собственото си оръжие и изпразни пълнителя в един прикриващ се лесър, с което сложи край на всякаква възможност братът да бъде убит. Стори му се подходяща награда за проявата на такъв кураж.

После се дематериализира далече от района и крачи по улиците на Колдуел с часове, а уроците, научени от Блъдлетър, блъскаха по вътрешната му врата и настояваха да бъдат допуснати, за да унищожат всякакви тревоги, че постъпката му спрямо Троу е била нередна.

Това обаче само усили разкаянието, което го тровеше и го караше да преосмисля отношенията си с войника… а също и с мъжа, когото някога наричаше баща.

Идеята, че може да не е замесен от същото тесто като Блъдлетър, не спираше да го гложди. Особено предвид сблъсъка със Слепия крал, който устройваше за себе си и своите главорези. А за изпълнението на този план щеше да му е нужна сила, която не допускаше никаква милост.

Всъщност вече беше твърде късно за отстъпление, дори да го искаше, а случаят не беше такъв. Все още възнамеряваше да свали Рот от престола, по простата причина че тронът принадлежеше на този, който можеше да го превземе, без значение какво гласяха Древните закони или безсмислените традиции.

Но когато опираше до войниците му и до втория в командването…

Отново се съсредоточи върху ръката си и за пореден път заби острието в плътта, като завъртя върха вътре, така че раната да е разкъсана и неравна, и достатъчно болезнена.

Ставаше все по-трудно да открие незасегната кожа.

Просъска през зъби и се помоли болката да достигне до самата му същност. Изпитваше потребност тя да прониже емоциите му подобно на гласа на Блъдлетър, за да му вдъхне сили и хладнокръвие, да проясни разсъдъка му.

Не се получаваше обаче. Мъката в сърцето му само се удвои и направи още по-непоносимо предателството, извършено срещу един достоен мъж с добра душа, който му бе служил така вярно.

Обагрен със собствената си кръв, потънал в собствената си мъка, Кор забиваше острието отново и отново в очакване да се появи старото и познато прояснение…

И когато това не се случи, той осъзна, че ако някога му се удадеше възможност, щеше да дари свободата на Троу, и то завинаги.