Дж. Р. Уорд
Преродена любов (30)

28

Седнала до Тормент, Ноуан се чу отново да произнася:

— Да…

Най-скъпа Скрайб Върджин, помежду им нещо се беше променило. В заредения с напрежение въздух, обгръщащ телата им, се носеше топлина, а електрическият заряд загряваше кожата й отвътре.

Усещането беше напълно различно, отколкото, докато се намираше заедно с него в тъмнината на килера и се бореше с вечната задушаваща хватка на миналото си.

Тормент изруга тихо.

— По дяволите, първо трябваше да ги накарам да ме почистят.

Като че не представляваше нищо повече от кухненски плот, върху който някой е разсипал нещо, или пък дреха, нуждаеща се от изпиране.

Тя се намръщи.

— Не ме е грижа как изглеждаш. Дъхът ти и ударите на сърцето са онова, което има значение за мен.

— Много ниски стандарти имаш за мъжете.

— Нямам никакви стандарти за мъжете. Ала що се отнася до теб, ако си в добро здраве и безопасност, ще съм спокойна.

— Дявол да го вземе — промърмори той. — Наистина не те разбирам… но ти вярвам.

— Това е самата истина.

Загледана към долепените им една до друга длани, тя се замисли за казаното от него, когато говореше за миналото, за семейството, което тримата бяха създали по стечение на обстоятелствата в Древната страна. И как тя го беше съсипала за всички им, включително за собствената си дъщеря.

Вярно бе, че открай време гледаше на дареното й възкресяване като на възможност да се покае, задето сама отне живота си, но осъзна, че в действителност то служи и на други цели.

Някога бе наранила този мъж, но също така бе дарена с възможността да му помогне.

С това се изчерпваше един от фундаменталните принципи в делата на Скрайб Върджин: кръгът се затваряше, за да съществува баланс.

Но при условие че тя изобщо можеше да му помогне.

Завладяна от целта си, тя огледа тялото му или онова, което не беше покрито от хирургическия чаршаф. Гърдите му бяха подплатени с мускули, като от едната им страна имаше белег във форма на звезда, а коремът му беше стегнат и издаваше сила. Имаше множество натъртвания, за които не искаше да си представя от какво са били причинени, и няколко кръгли дупки, които я ужасиха.

Но случващото се от кръста му надолу бе онова, което привлече погледа й. Той придържаше синия чаршаф на мястото му, все едно криеше нещо, а предмишницата и ръката му се напрегнаха, когато тя погледна натам.

— Не се тревожи за това — произнесе гърлено той.

Възбуден е, помисли си тя.

— Ноуан, хайде, погледни ме в очите. Не гледай там долу.

Температурата в помещението се покачи още повече, дотолкова, че тя се замисли дали да не свали робата. И внезапно, като че бе успял да прочете мислите й, тазът му се изви в дъга по начин, който беше… чувствен.

— О, по дяволите… Ноуан, изобщо не бива да мислиш за това.

Някакво странно предусещане закипя във вените й, замая главата й и я накара да почувства лека слабост. Но в никакъв случай не смяташе да откаже да го нахрани; нещо повече — желаеше да почувства устата му дори още по-силно.

С тези мисли в ума си тя вдигна китка и я поднесе към устните му.

Просъскването беше кратко, а впиването рязко, болката беше сладостна като убождане от стотици миниатюрни игли. И в следващия миг той вече засмукваше, влажната му топла уста се впи в плътта й и започна да поема от нея ритмично…

Той изстена. Откъсналият се от гърлото му стон издаваше наслада и това накара сърцето й да подскочи в гърдите й и да забие още по-учестено. Топлина, потайна и всепоглъщаща, се разливаше под кожата й, разсъдъкът й се замъгляваше, а тялото й се отпускаше.

Тормент, сякаш почувствал промяната у нея, изстена отново, проточи шия нагоре, гърдите му започнаха да се повдигат учестено, а от очите му се виждаше само бялото. И в следващия миг започна да издава меки звуци. Подобно смирение изобщо не хармонираше с впечатляващите му размери. Умолителното мъркане се откъсваше от гърлото му продължително и протяжно, редувано с преглъщане.

При запалено осветление и при възможността да отдръпне ръката си, щом пожелае, паниката се прокрадна съвсем бегло у нея, преди да бъде напълно пропъдена. Лежащият до нея беше твърде много Тормент, че да бъде оприличен с друг, и добре осветената и чиста стая нямаше нищо общо с онази изба, а мъжът… беше истински вампир, у когото нямаше нищо дори далечно напомнящо за симпат.

Колкото повече се отпускаше тя, толкова по-ясно осъзнаваше случващото се.

Сега тазът му се движеше непрестанно. Под чаршафа, който тя скоро щеше да пере, тазът му правеше въртеливи движения. И при всяко такова движение коремът му се напрягаше, гърбът му се извиваше… а издаваните звуци ставаха по-силни.

Той беше силно възбуден. Дори ужасяващо пострадало, тялото му беше готово да се съчетае, копнееше за това, ако можеше да се съди по движенията му.

В началото тя не можа да си обясни изтръпването, обхванало тялото й — едновременното усещане за вцепененост и свръхчувствителност. Може би се дължеше на факта, че го храни два пъти в рамките на един ден… Но, не. Когато ръцете на Тормент отново притиснаха зоната между краката му, стана ясно, че възбудата му е жадна за внимание, и се налагаше да й се посвети.

Изпълнилото я електричество се завърна с още по-голяма сила, когато осъзна, че той се гали. Устните на Ноуан се разтвориха леко, защото дишането й се затрудни, а топлината под робата й се съсредоточи в долната част на корема.

Най-скъпа Скрайб Върджин, тя беше… възбудена. За първи път в живота си.

Сякаш прозрял мислите й, той прикова очи в нейните. В тях се четеше объркване. И злокобен мрак, който наподобяваше страх. Но също така имаше още от тази топлина. Толкова много…

Срещнал погледа й, той отдели ръка от долната част на тялото си и я вдигна към нея. Когато докосна ръката й, не целеше да я задържи на място или да я възпре, а да погали нежно плътта й.

Вече й беше невъзможно да диша. Но не я беше грижа. Плъзването на пръстите му по кожата й беше опияняващо и я тласкаше все по-близо към невидим пламък. Затвори очи и си позволи да отлети надалече от всякакви грижи и тревоги, докато вече не съществуваше нищо освен усещането на тялото й.

Истината бе, че докато го хранеше, тя също се хранеше, най-съкровена частица от душата й получаваше нещо за пръв път в живота й.

Накрая чу звук от облизване и разбра, че е приключил. Прииска й се да му каже да продължи. По-скоро да го умолява.

Повдигна натежалите си клепачи, неспособна да фокусира погледа си, но това й се стори нещо напълно нормално. Светът беше потънал в мъгла, а също и съзнанието й, усещаше се лишена от кости, с течащ във вените й мед и памук вместо мозък.

Докато при Тормент беше тъкмо обратното.

Той изглеждаше изопнат като струна, не само мускулите на бедрата му се бяха напрегнали, а цялото му тяло, от бицепсите до коремните плочки.

Другата му ръка, тази, която галеше нея, се върна обратно при другата.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш.

Гласът му беше ужасно глух и тя се намръщи, докато се опитваше да разтълкува казаното.

— Нещо лошо ли направих?

— Не, но съм на път… — Той стисна ослепително белите си зъби, а тазът му се раздвижи нагоре-надолу под чаршафа. — Трябва да… Проклятие.

И в този момент й стана ясно.

— Ноуан, моля те… Налага се… Не мога да се въздържам още дълго.

Огромното му тяло беше така красиво в преживяваната агония. Въпреки факта, че беше окървавен, надупчен от куршуми и натъртен, имаше нещо безспорно сексапилно в начина, по който скърцаше със зъби и се извиваше на масата.

За миг кошмарът й, свързан със симпата, заплаши да се пробуди, ужасът се мъчеше да завладее територии по периферията на съзнанието й, но в този момент Тормент изстена и прехапа долната си устна, а удължените му бели кучешки зъби се впиха в меката розова плът.

— Не искам да си вървя — отговори сковано тя.

Лицето му се изкриви, а от устните му се откъсна нова ругатня.

— Ако си до мен, ще станеш свидетел на голямо шоу.

— Ами… Покажи ми.

Това привлече вниманието му и той я стрелна с поглед, а тялото му замръзна неподвижно. Примигваше, без изобщо да помръдва.

— Ще се накарам да стигна докрай. Знаеш ли какво означава това? Оргазъм? — избъбри бързо със суров тон.

Благодаря на Скрайб Върджин за стола, помисли си Ноуан. Защото при съчетаването на дрезгавия му глас с опияняващия аромат и възбуждащо притиснатите към слабините му длани дори здравият й крак не би успял да задържи малкото й килограми.

— Ноуан, разбираш ли?

Току-що пробудилата се част от нея беше онази, която отговори:

— Да. Разбирам. Искам да гледам.

Той поклати глава, като че готов да спори. Но не добави нищо повече.

— Облекчи се, боецо — нареди му тя.

— О, по дяволите…

— Веднага.

След като тя го изкомандва, Тор усети да го връхлита желание да бъде подчинен. Под чаршафа сви едното си коляно и разтворил широко бедра, обхвана здраво с ръка онова жизненоважно място, определящо го като мъж.

Последвалото не подлежеше на описание. Галеше се под смачкания чаршаф, въртеше таза си, притискаше го надолу, тялото му набираше инерция…

О, какви звуци: накъсаното му дишане, стоновете му и скърцането на масата под него. Беше се превърнал в самец, завладян от конвулсиите на страстта. И нямаше връщане назад. За никого от двама им.

По-бързо. По-голям натиск с ръцете, докато гръдният му кош не се изду до крайност, а тялото му не започна да изглежда по-скоро издялано, отколкото създадено от плът. В един и същ миг от устните му се откъсна проклятие, а долната част на тялото му се разтресе като от експлозия. Неговите спазми я накараха да притисне гърди и да задиша учестено, като че случващото се с него резонираше в нейното тяло. Що за чудо представляваше това? Тормент изглеждаше така, сякаш изпитваше болка, а не показваше признаци, че желае края на това изтезание. Дори го удължаваше, като движеше таза си още по-бързо.

Докато не свърши.

След финала единственият звук в помещението идваше от тяхното дишане, в началото шумно, а после все по-тихо и по-тихо, докато не се успокоиха.

Повишената й чувствителност отшумя и отстъпи място на разума, същото се случи и с него. Отдръпна ръце от мястото под кръста си и тя видя влажно петно върху чаршафа, което преди не беше там.

— Добре ли си? — попита я с дрезгав глас.

Тя отвори уста. Гласът й беше изчезнал и успя само да кимне.

— Сигурна ли си?

Беше трудно да опише с думи онова, което изпитваше. Във всеки случай, категорично не се чувстваше застрашена. Но нещо с нея не беше съвсем наред. Беше едновременно напрегната и замаяна.

— Толкова съм… объркана.

— От какво?

Раните от куршуми в плътта му я накараха да поклати глава. Сега не беше моментът за разговори.

— Нека повикам лечителите. Трябва да се погрижат за теб.

— Ти си по-важна от това. Добре ли си?

Ако се съдеше по упорито стиснатата му челюст, не се канеше да отстъпи. Без съмнение, ако тя тръгнеше да доведе хирурга, той щеше да я последва и да остави след себе си кървава диря, а в момента не можеше да си позволи такова прахосничество.

Ноуан вдигна рамене.

— Просто никога не съм очаквала да…

Не каза нищо повече, осъзнала отново реалността на тяхната ситуация. Тази възбуда и удовлетворението, което той намери… бяха свързани с неговата шелан. Тя го убеди, че Уелесандра е добре дошла помежду им, а той беше пределно ясен, че не желае никоя друга освен нея. Макар да изглеждаше, сякаш Ноуан е обектът на страстта му, най-вероятно просто беше проектирал върху нея образа на своята шелан.

Случилото се нямаше нищо общо с нея. Което наистина не би трябвало да я засяга. Случи се точно онова, което тя му каза, че желае.

Тогава защо чувстваше тази странна празнота?

— Съвсем добре съм. — Тя го погледна право в очите. — Кълна се. Сега позволяваш ли да повикам лечителите? Няма да мога да си поема въздух истински, докато не се погрижат за теб.

Той присви очи, но накрая кимна.

— Добре.

Тя се усмихна сковано и му обърна гръб. Тъкмо беше стигнала до вратата, и той проговори:

— Ноуан?

— Да?

— Искам да ти върна услугата.

Е, не я ли накара това да замръзне на място?

Сърнето на Тор също замря за миг.

Докато Ноуан стоеше до вратата с гръб към него, Тор не можеше да повярва какво бе излязло от устата му, но беше самата истина и той беше твърдо решен да го изпълни.

— Знам, че ходиш в Светилището, за да контролираш потребността си за кръв — продължи той. — Но това едва ли е достатъчно. Не и тази нощ. Поех толкова много от теб през последните двайсет и четири часа.

Тя не реагира, а той долови аромата й и му се наложи да потисне стона си, надигнал се в отговор. Не беше убеден дали тя го осъзнаваше, но откликът на тялото й беше недвусмислен: то желаеше онова, което той можеше да му предложи.

Отчаяно.

Само че… Боже, в какво се забъркваше? Канеше се да храни друга освен своята Уелси?

Господ да ми е на помощ, ако тя също ме пожелае…

Не, не, не. Това нямаше нищо общо със секса. Ставаше дума той да се погрижи за нея, след като тя го бе хранила. Предлагаше само кръв, което бездруго беше достатъчно смущаващо.

Сигурен ли си в това?, обади се вътрешният му глас.

Точно се канеше да го наругае, когато в главата му изплува шантавата лекция на Ласитър: Ти си жив. Тя не е. Това, че си се вкопчил в миналото, ги задържа в Междувремието.

Тор прочисти гърло.

— Съвсем сериозен съм. Искам сега аз да ти бъда в услуга. Става дума просто за биология…

О, наистина ли?, намеси се същият глас.

Майната ти…

— Моля? — попита Ноуан и хвърли поглед през рамо с вежди, хвръкнали чак до тавана.

Страхотно, не говореше само на себе си.

— Чуй ме, ела, след като приключат да ме кърпят. Веднага след това ще се прибера в стаята си.

— Може да си по-тежко ранен, отколкото предполагаш.

— Не, такива неща са ми се случвали и преди. Много пъти.

Тя вдигна качулката обратно на мястото й.

— Силите ти са ти нужни, за да се възстановиш.

— Ти ми даде повече от достатъчно и за двама ни. Ела с мен… Искам да кажа… По дяволите… Ела при мен.

Последва дълга пауза.

— Ще повикам лечителя.

Ноуан напусна помещението, а той отпусна глава назад и когато тя се блъсна в твърдата възглавница, черепът му се разтресе. Усещането му хареса. И той го повтори.

Манело влезе в операционната.

— Вие двамата приключихте ли тук?

Тонът му не издаваше сарказъм и Тор би го оценил, ако току-що не му беше хрумнало, че бе свършил върху чаршафа.

— Добре, да се захващаме за работа, здравеняко. — Хирургът нахлузи чифт латексови ръкавици. — Направихме рентгенови снимки, докато беше в безсъзнание, и се радвам да те уведомя, че в тялото ти има само два куршума. В гърдите и в рамото. Така че, ще ги отстраня, а после ще зашия всички входни и изходни рани. Лесна работа.

— Първо трябва да се почистя.

— Това е моя работа и довери ми се, разполагам с достатъчно дестилирана вода да отмия засъхналата кръв от теб и да ми остане да измия цяла кола.

— Да… Ами… Не говоря за такъв тип почистване.

Намек, дискретен, колкото изсвирване на гуми. Изражението на Манело премина от спокойно към сериозно професионално и стана ясно, че посланието е разбрано.

— Звучи разумно. Какво ще кажеш да ти подам чист чаршаф?

— Да. Благодаря. — Дявол да го вземе. Изчервяваше се. Или това, или е бил прострелян и в лицето и го забелязваше чак сега.

Чистият чаршаф бе подаден и поет, без никой от мъжете да поглежда към другия, и после Манело се оказа изключително зает с намиращото се върху помощната маса на колелца, като проверяваше иглите, конците, ножиците и стерилните марли, струпани отгоре й.

Невероятно как сексът превръщаше напълно зрели мъже в тийнейджъри.

Тор се захвана със себе си, като нареди на еректиралия си член да се кротне. За съжаление, той явно говореше друг език, защото оставаше твърд като железен лост. Може пък да беше глух?

Вече обмисляше отново да замахне с юмрук.

Хвърли мръсния чаршаф на пода и се покри с чист.

— Аз… Готов съм.

Добрата новина беше, че не беше улучен в бедрата, така че Манело щеше да се придържа към областта над кръста.

Добре — отговори лекарят и се върна до него. — Мисля, че ще се справим само с местни упойки. Колкото по-малко медикаменти, толкова по-добре. Мисля да не те приспивам. Става ли?

— Не ме е грижа, докторе. Действай, както намираш за редно.

— Допада ми отношението ти. Ще започнем с раната в горната част на гърдите. Може да усетиш убождане…

— Мааамка му!

— Съжалявам.

— Нищо не можеш да направиш по въпроса. — Е, нищо друго, освен да грабне някой остър кол и да го прикове към масата.

Манело се захвана за работа, а Тор затвори очи и се замисли за Ноуан.

— След това не е нужно да оставам тук долу, нали?

— Ако беше човек, задължително. Но твоите рани вече зарастват. Боже, направо сте невероятни.

— Значи, веднага ще мога да се върна в имението.

— Да. Е, не точно веднага. — Чу се издрънчаване, сякаш лекарят беше пуснал единия от куршумите в подноса. — Мисля, че Мери първо искаше да си поговори с теб.

— Защо?

— Просто иска да се увери, че си добре.

Тор съсредоточи поглед върху Манело.

— Защо?

— Осъзнаваш ли какъв късметлия си, че отърва кожата?

— Не се нуждая от някого, с когото да си „поговоря“, ако това имаш предвид.

— Виж, не искам да се меся.

— Добре съм.

— Тази нощ се остави да бъдеш прострелян.

— Рисковете на професията…

— Глупости. Не си „добре“ и имаш нужда да „поговориш“ с някого. Задник такъв. — Докато произнасяше думите добре и поговориш, човешкият лекар направи знак за кавички във въздуха, въпреки факта, че пръстите му бяха заети да държат инструментите.

Тор затвори вбесено очи.

— Виж, ще се видя с Мери, когато мога… Но веднага след тази процедура тук съм зает.

В отговор хирургът изреди всякакви прилагателни, свързани с душевното здраве, примесени щедро с нецензурни думи.

Тор остана съвършено безучастен към гнева му.