Дж. Р. Уорд
Преродена любов (23)

21

Застанал във фоайето сред братята си, Тормент имаше лошо предчувствие за предстоящата нощ. Но пък се беше събудил от онзи сън за неговата Уелси и бебето им — този, който му се присънваше от време на време, но истински разбра едва когато Ласитър му обясни контекста. Сега знаеше, че те двамата се намират в Междувремието, сгушени под сиво одеяло насред мрачно поле, което беше студено и неприветливо.

Постепенно се отдалечаваха.

Първия път, когато имаше това видение, можеше да различи всеки косъм върху главата на неговата шелан… и заоблените бели върхове на ноктите й… и начина, по който грубата тъкан на одеялото улавяше странната светлина, която я обгръщаше.

А също така и контурите на малкото вързопче, което притискаше към гърдите си.

Сега вече тя се намираше на метри разстояние, той се мъчеше да прекоси сивата земя помежду им, но беше неспособен да съкрати дистанцията. По същия злокобен начин тя беше изгубила и цвета си, сега косата и лицето й бяха белязани от сивотата на затвора, в който се намираше.

Естествено, не беше на себе си, когато се събуди.

За бога, през последните месеци стори всичко, което можа, за да продължи напред. Прибра роклята. Слизаше долу за Първото и Последното хранене. Пробва с йога, трансцендентални глупости и дори потърси в интернет информация за етапите на скръбта и други философски щуротии.

Постара се да не мисли съзнателно за Уелси и ако подсъзнанието му сервираше някой спомен, го прогонваше. Изпиташе ли болка в сърцето, представяше си онези проклети бели гълъби, пуснати от клетката им, пропукването на язовирна стена, падащи звезди и цял куп други тъпанарски метафорични образи, предлагани от мотивационните брошури.

Но продължаваше да му се явява същият изпълнен със сивота сън. И Ласитър продължаваше да е тук.

Не се получаваше…

— Тор? Има ли някой вкъщи? — попита го Рот.

— Да.

— Сигурен ли си? — След миг рокерските очила на Рот се насочиха към останалата част от групата. — Ето какво ще направим. Ви, Джон Матю, Куин и Тор идват с мен. Всички останали остават на бойното поле, готови да се включат като подкрепление.

Братята викнаха в знак на съгласие и после се втурнаха към вестибюла.

Тор беше последният излязъл и точно преминаваше през прага, когато нещо го накара да спре и да погледне през рамо.

Отнякъде се беше появила Ноуан и стоеше точно до ябълковото дърво, изобразено на пода, заради качулката и дългата роба изглеждаше като сянка, внезапно станала триизмерна.

Времето забави темпо и после сякаш спря, когато срещна погледа й. Някаква странна сила го задържаше неподвижен на мястото му.

През месеците от пролетта насам я виждаше по време на ядене и се насилваше да разговаря с нея, отместваше стола й или й помагаше при сервирането, както постъпваше с другите жени в къщата. Но не оставаше насаме с нея и никога не бяха имали физически контакт.

Сега обаче по някаква причина имаше усещането, че я докосва.

— Ноуан… — произнесе.

Тя освободи длани, като измъкна ръце от ръкавите си и ги повдигна към качулката, покриваща лицето й. С деликатно движение се разкри пред него.

Очите й блестяха и в тях се четеше лека тревога, а чертите й бяха също така съвършени, както през пролетта в Светилището. Кожата на шията й беше прекрасна и бяла… и тя я докосна леко с треперещи пръсти.

Най-неочаквано го завладя неустоим глад, потребността изпълни цялото му тяло, накара кучешките му зъби да се удължат и устните му да се разтворят леко…

— Тор? Къде си, по дяволите?

Острият тон на Ви разруши мига и той изръмжа през рамо:

— Идвам…

— Добре, защото кралят чака само теб.

Тор погледна още веднъж към фоайето, но Ноуан беше изчезнала. Като че никога не се бе намирала там. Той потърка очи и се запита дали не си беше въобразил случилото се. Дали се беше изтощил до степен да халюцинира?

Ако виждаш неща, това не е от изтощение, изтъкна му един вътрешен глас.

— Не казвай нито дума повече — промърмори той и се провря покрай брата. — Нито една проклета дума.

Ви замърмори под нос, очевидно изреждайки всички прегрешения на Тор, реални и въображаеми, но нямаше значение. Поне ръмженето ангажираше устата на брата, докато той крачеше към Рот, Джон Матю и Куин.

— Готов съм — обяви Тор.

Нямаше нужда никой от тях да произнася на глас „Крайно време беше“. Физиономиите им бяха достатъчно изразителни.

Миг по-късно петимата се дематериализираха на ширналата се морава пред една толкова голяма къща, че вътре можеше да се побере цяла армия. За нещастие обаче, единственият й обитател беше собственикът, защото от рода му беше оцелял само той.

През последните няколко месеца подобна съдба споходи много други къщи. Прекалено много. И историите си приличаха. Семействата бяха унищожени. Надеждата си беше отишла. Вместо да живеят, оцелелите се тътреха едва-едва по земята.

Братята не си въобразяваха, че тези посещения се приемаха радушно, въпреки че, естествено, никой не отказа на краля. И нямаха намерение да разчитат на добрия късмет — докато приближаваха вратата с оръжия в ръцете, бяха образували формация, в която Тор се намираше пред Рот, Ви се движеше отзад, Джон стоеше от страната на ръката, с която кралят държеше кинжала, а Куин от противоположната.

Още две подобни срещи и можеха да си поемат въздух…

Последвалото само доказа, че нещата можеха да се объркат във всеки един миг.

Изведнъж светът започна да се върти, а голямата антична къща се сучеше и гънеше, сякаш бе попаднала във водовъртеж.

— Тор! — викна някой.

Нечия ръка го сграбчи. Някой друг изруга.

— Прострелян ли е?

— Кучи син…

С изругаване Тор отблъсна всички от себе си и възстанови равновесието си.

— За бога, съвсем добре съм…

Ви се беше наврял толкова близо пред лицето му, че на практика се намираше в носа му.

— Върви си у дома.

— Ума си ли изгуби…

— Само пречиш. Обаждам се за подкрепление.

Тор беше готов да спори, но Рот само поклати глава.

— Налага се да се храниш, братко. Време е.

— Лейла може да свърши това — намеси се Куин. — Държа я в готовност да премине в отсамната страна.

Тор погледна към четиримата мъже и знаеше, че е изгубил. Боже, телефонът на Ви вече беше долепен до ухото му. Също така разбираше, че донякъде са прави. Но боже господи, не желаеше отново да се сблъска с това изпитание.

— Върви си у дома — нареди Рот.

Ви приключи с разговора.

— Чакаме Рейдж да пристигне… Бинго!

Холивуд се появи, а Тор изруга няколко пъти. Но не можеше да се бори с тях… Нито с реалността.

С ентусиазма на пациент, на когото предстои ампутация, той се върна в имението… за да отиде и да открие Избраницата Лейла.

По дяволите.

 

 

През бинокъла си Кор наблюдаваше как почитаемият Асейл крачеше из обширната кухня и спря пред прозорец, гледащ право по посока на копелетата.

Мъжът продължаваше да е все така греховно красив с черната си коса и мургава кожа. Чертите му бяха толкова аристократични, че дори изглеждаше интелигентен, но нещата при глимерата стояха така. Често членовете й с правилни черти на лицата и добре сложени тела биваха приемани погрешно също така и за умни.

Вампирът се захвана да върши нещо, а Кор се намръщи и се зачуди дали не му се привиждаха разни неща. Уви… не. Мъжът наистина проверяваше механизма на огнестрелно оръжие, сякаш беше някаква обичайна дейност. И след като затъкна пистолета под идеално скроеното си сако, взе друг и повтори упражнението.

Странно.

Дали кралят не го беше предупредил за възможни усложнения по време на посещението си?

Но не, това би било глупаво. Ако си глава на расата, не би искал да създаваш впечатлението, че си притиснат.

Особено ако това действително отговаря на истината.

— Излиза — обяви Кор, когато Асейл явно се запъти към гаража. — Няма да се срещне с Рот. Или поне не тази вечер… Или със сигурност не тук. Да прекосим реката. Веднага.

Те мигом се дематериализираха и приеха форма сред няколко бора на границата на имота.

Кор осъзна, че беше сгрешил по отношение на ландшафта. По цялата морава имаше кръгли затревени участъци, а лук, зад къщата, имаше купчина спретнато подредени не просто трупи, а цели дървета.

Както и брадва, забита в пън, трион… и неотдавна нарязани цепеници за горене.

Значи, мъжът имаше поне някакъв доген. И очевидно отчиташе колко е важно да не осигуряваш прикритие за нападатели. Освен ако сечта не бе извършена в името на по-хубавата гледка?

Но от тази страна на къщата не се виждаше друго освен гора.

В действителност Асейл не се държеше като средностатистически аристократ, помисли си мрачно Кор. Въпросът беше защо.

Вратата на най-близката до къщата гаражна постройка започна да се вдига беззвучно, а отварянето й разкриваше все по-обилна ярка светлина. Вътре се задейства мощен двигател, а после оттам се появи на заден ход ниска лъскава черна кола.

Когато автомобилът се закова на място и гаражната врата започна да се затваря, стана ясно, че Асейл чакаше търпеливо къщата да бъде обезопасена, преди да потегли. А когато го стори, не се движеше бързо и фаровете му не бяха включени.

— Тръгваме след него — нареди Кор, свали бинокъла и го закачи на колана си.

Като се дематериализираха на интервали, успяха да последват мъжа покрай реката по посока на Колдуел. Следенето не представляваше никакво предизвикателство. Въпреки че се намираше зад волана на мощна спортна кола, Асейл явно не бързаше… което при други обстоятелства Кор би си обяснил с факта, че като типичен аристократ той няма какво друго да прави, освен да изглежда добре в кожения си салон.

Но може би тук случаят не беше точно такъв…

Колата спираше на всички червени светофари, избегна магистралата и навлезе в преките на централната част на града със същата липса на припряност.

Асейл зави наляво… а после надясно. Отново наляво. Последваха още завои, докато не се озова в най-старата част на града, където тухлените обществени сгради бяха занемарени, а седалищата на благотворителни организации и кухните за бедни бяха по-често срещани от фирмите, гонещи печалба.

Нямаше как до мястото да бъде избран по-заобиколен маршрут.

Кор и шайката му от копелета го държаха под око, като се прехвърляха от покрив на покрив, занимание — което стана по-трудно поради усложняване на обстановката.

Но в следващия миг колата спря в една тясна алея между изоставен пансион и порутена жилищна сграда. Асейл излезе навън, като дърпаше от пурата си, а вятърът донесе сладостния й аромат до обонянието на Кор.

За момент Кор се почуди дали не ги бяха примамили в капан и посегна към оръжието си, а войниците му сториха същото. Но после в пряката се появи голям черен седан и спря на място, а причината за избраната от Асейл позиция стана очевидна. За разлика от новодошлите, вампирът беше паркирал така, че да може да потегли във всяка посока.

Мъдро, ако искаш да изчезнеш бързо.

От другата кола се показаха хора. Общо четирима.

— Сам ли си? — попита онзи отпред.

— Да. Както пожелахте.

Хората се спогледаха, сякаш искаха да си кажат, че намират отстъпчивостта на стоящия пред тях за налудничава.

— Носиш ли парите?

— Да.

— Къде са?

— У мен. — Английският на вампира наподобяваше този на Кор — с тежък акцент, — но приликата спираше дотук. Произношението му беше изискано, а не грубиянско ръмжене. — Стоката ми у вас ли е?

— Да, тук е. Нека видим парите.

— След като огледам какво сте ми донесли.

Човекът, който водеше преговорите, извади пистолет и го насочи към гърдите на вампира.

— Няма да се получи така.

Асейл изпусна облак дим и завъртя пурата между пръстите си.

— Чу ли ме какво казах, загубеняко? — кресна човекът, а ръцете на тримата зад него потънаха в саката им.

— Да.

— Ще стане така, както ние искаме, загубеняко.

— Искате да кажете Асейл, любезни господине.

— Майната ти. Дай ми парите.

— Да, вярно, казахте го вече.

Внезапно вампирът погледна човека в очите от упор и след миг автоматичният пистолет в масивната му ръка започна да вибрира съвсем леко. Намръщен, оня насочи вниманието си към ръката си, като че се опитваше да й изпрати команда.

— Ето как правя бизнес аз — промърмори Асейл.

Дулото на пистолета постепенно започна да се отмества, като се отдалечи от вампира и описа широка окръжност все по-далече и по-далече. С нарастваща паника човекът се вкопчи в собствената си китка, като че беше чужда, но нищо от усилията му не повлия на променящата се траектория.

Докато оръжието постепенно се насочваше към държащия го, другите хора се разкрещяха и се отдръпнаха в различни посоки. Вампирът не каза нищо, не предприе нищо, просто остана напълно спокоен и с контрол върху случващото се. Накара останалите трима мъже да се заковат по местата си, като блокира телата им, но не и лицата. О, този израз на паника, който се бе изписал върху тях. Каква наслада.

Когато дулото се насочи към слепоочието на мъжа, Асейл се усмихна, а белите му зъби проблеснаха в мрака.

— Позволете ми да ви покажа как правя бизнес аз — произнесе тихо.

И в следващия миг човекът натисна спусъка и се простреля в главата.

Когато изстрелът прокънтя наоколо и тялото му се строполи на земята, очите на спътниците му се разшириха ужасено, въпреки че телата им продължаваха да са неподвижни.

— Ти — обърна се Асейл към намиращия се най-близо до колата. — Донеси ми онова, което купих.

— Аз… аз… аз… — Мъжът преглътна с усилие. — Нямаме нищо.

Асейл реагира с надменност, достойна за крал.

— Извинявай, какво каза?

— Не носим нищо.

— И защо така?

— Защото се канехме да… — На мъжа му се наложи да преглътне отново. — Канехме се да…

— Бяхте решили да ми приберете парите и да ме убиете? — Когато не последва отговор, Асейл кимна. — В това има смисъл. Но без съмнение, разбирате какво е редно да предприема сега.

Докато вампирът продължаваше да подръпва от пурата си, мъжът, който говореше, започна да придвижва оръжието си, докато дулото му се озова опряно в собственото му слепоочие.

Един по един прозвучаха още три изстрела.

А после вампирът се приближи бавно и угаси пурата си в устата на първия покосен.

Кор се засмя леко, а Асейл се върна при автомобила си.

— Ще го следваме ли? — попита Зайфър.

Ето това беше въпросът. В този район имаше много лесъри, с които да воюват, и нямаше причина да ги е грижа дали Асейл трупа пари от зависимостите на хората. Все пак оставаха още доста часове от нощта и срещата му с краля може би тепърва предстоеше.

— Да — отговори Кор. — Но само ние с Троу. Ако приеме Рот, ще ви намерим.

— Именно по тази причина на всички са ни нужни мобилни телефони — отбеляза Троу. — За по-бърза и по-добра координация.

Кор изскърца със зъби. След като пристигнаха в Новия свят, той позволи на Троу да се сдобие с такъв, но не и на останалите. Обонянието и слухът на един боец, подхранваният му чрез тренировки и практика инстинкт, познаването на врага и на самия себе си, тези неща не пристигаха с месечната сметка. Освен това телефоните трябваше да се зареждат и винаги беше налице опасността да бъдат изгубени или откраднати.

Пренебрегвайки коментара, Кор нареди:

— Останалите вървете и намерете врага.

— Кой от всичките? — попита Зайфър и се засмя от сърце. — Бройката, сред която можем да избираме, нараства все повече.

Така си беше. Асейл не се държеше като аристократ. Подхождаше като мъж, който се старае да изгради своя собствена империя.

Напълно възможно бе този член на глимерата да е вампир от типа на Кор. Което значеше, че в някакъв момент можеше да се наложи да бъде елиминиран. При това не като странична, съпътстваща войната жертва.

В Колдуел имаше място само за един крал.