Дж. Р. Уорд
Преродена любов (11)

9

На следващата вечер Куин стоеше в далечния край на кабинета на Рот, сврян в ъгъла между две светлосини стени. Помещението имаше огромни размери, беше поне дванайсет метра широко и също толкова дълго, а таванът му беше достатъчно висок, че да ти се завие свят. И все пак пространството сякаш не достигаше.

Но пък от друга страна вътре имаше над десет огромни тела, скупчени сред натруфената френска мебелировка.

Куин ги разбираше тези френски глезотии. Навремето покойната му майка харесваше този стил и преди семейството му да се отрече от него, му надуваше главата до несвяст как не бива да сяда на нейните боклуци от времето на Луи някой си.

Поне в това отношение не беше единственият дискриминиран в родния си дом — майка му не позволяваше друг освен нея и сестра му да се настанява в деликатните кресла. Той и брат му не бяха допускани. Никога. А баща им биваше изтърпяван с гримаса на лицето. Вероятно защото беше платил за всичко двеста години по-рано.

Както и да е.

Поне мястото, от което управляваше Рот, си го биваше. Креслото на краля имаше размерите на кола и сигурно тежеше толкова. Заради строгата си и в същото време елегантна форма то се бе превърнало в трона на расата. И огромното бюро пред него също не беше предвидено за девойче.

Тази вечер както обикновено Рот изглеждаше точно като убиец, какъвто и беше: смълчан, силен, смъртоносен. Пълна противоположност на средностатистическата дистрибуторка на „Ейвън“. До него Бет, негова кралица и шелан, беше въздържана и сериозна. А от другата му страна, Джордж, неговото куче водач, изглеждаше… като излязъл от пощенска картичка. Но това беше типично за кучетата от породата „Голдън ретривър“: жизнерадостни, сладки и любвеобилни. Подхождаха повече на някое почтено семейство, отколкото на мрачен крал.

Какъвто Рот наистина беше.

Изведнъж Куин насочи разноцветните си очи към килима „Обюсон“. Нямаше нужда да вижда кой стои от другата страна на кралицата.

По дяволите.

Периферното му зрение беше прекалено изострено тази вечер.

Долният му братовчед, този костюмиран духач с неговата писалка „Монблан“, Сакстън Великолепния, стоеше точно до кралицата и изглеждаше като комбинация между Кари Грант и модел от реклама за афтършейв.

Не че Куин беше огорчен.

Задето този тип споделяше леглото на Блей.

Не.

Не. Ни най-малко.

Духачът…

Куин се намръщи и си каза, че трябва да смени тази обида с нещо по-далечно от онова, което онези двамата…

Боже, дори не можеше да мисли за това. Не и ако желаеше да продължи да диша.

Блей също присъстваше, но стоеше на разстояние от любовника си. Без значение дали на събрания или извън тях, те никога не се доближаваха на по-малко от метър един от друг. Което представляваше единственият милостив момент от съжителството им в една къща. Никой не ги беше виждал с долепени устни или дори да се държат за ръце.

И въпреки това… Куин пак лежеше буден през деня и измъчваше фантазията си с всевъзможни сцени от Кама Сутра.

Вратата на кабинета се отвори и Тормент се дотътри вътре. Боже, изглеждаше, сякаш е бил изхвърлен от фучаща по магистралата кола, очите му приличаха на пропикани в пресен сняг дупки, движеше тялото си сковано, докато се приближаваше, за да застане редом с Джон и Хекс.

След пристигането му прозвуча гласът на Рот, което накара всички да замълчат.

— Сега, когато всички сме тук, ще прескоча глупостите и ще дам думата на Ривендж. Нямам какво хубаво да кажа по въпроса, така че той по-добре ще ви осведоми.

Братята замърмориха под нос, а огромният негодник с прическа тип ирокез заби бастуна си в земята и се изправи. Както винаги мелезът беше облечен в черен костюм на тънко райе — боже, Куин започваше да ненавижда всичко с ревери! — и палто от визон, което да го топли. Държеше симпатските си способности под контрол благодарение на редовни дози допамин, а очите му бяха виолетови и обикновено не излъчваха злост.

Обикновено. Но той наистина не беше някой, когото да желаеш за свой враг, при това не само защото, подобно на Рот, беше крал на себеподобните си. През деня ръководеше симпатите в колонията им на север, а нощите прекарваше със своята шелан Елена и живееше живота на вампир. Двете му страни никога нямаше да се срещнат.

Не ще и дума, че представляваше ценна придобивка за Братството.

— Преди няколко дни беше изпратено писмо до всички водачи на оцелелите родове. — Той бръкна в джоба на палтото си и извади сгънат лист, който изглеждаше като старовремски пергамент. — С обикновена поща. Написано на ръка. На Древния език. На моето му отне известно време да стигне до мен, защото първо беше изпратено до планинската къщата на север. Не, нямам представа откъде имат адреса, и да, знам със сигурност, че всеки е получил такова.

Той подпря бастуна на изящното канапе, на което седеше, и отвори пергамента с върховете на пръстите си, сякаш не му допадаше усещането от допира. После прочете всяко изречение, изписано там на Древния език, с плътен и дрезгав глас.

Мой скъпи стар приятелю,

Пиша, за да те уведомя за пристигането ми в Колдуел заедно с моите войници. Макар да прекарахме дълго време в Древната страна, ужасяващите събития от последните години направиха невъзможно за нас да продължим да живеем в земите, които преди смятахме за свой дом.

Както вероятно си научил благодарение на презокеанските си контакти, в резултат на сериозните ни усилия успяхме да ликвидираме Обществото на лесърите в родните ни земи, с което осигурихме безопасност за почтената ни раса, за да процъфтява в мир и спокойствие. Очевидно е време моята твърда ръка да се заеме с това и отвъд океана. Расата тук претърпя нечувани загуби, които е можело да бъдат избегнати, ако го бях сторил по-рано.

Не моля за нищо в замяна на нашата служба към расата ни, макар че бих оценил възможността да се срещна с теб и членовете на Съвета дори само за да изразя най-искреното си съчувствие заради всичко, понесено от вас по време на набезите. Истински позор, че нещата стигнаха дотук, а тъжният коментар е, че това свидетелства за некадърността на известна прослойка от обществото ни.

С най-дълбоко уважение

Кор

Когато Рив приключи, сгъна хартията и я прибра. Никой не каза нищо.

— Такава беше и моята реакция — отбеляза той сухо.

Това сякаш отпуши шлюз и всички заговориха едновременно, сипейки ругатни.

Рот сви ръката си в юмрук и я стовари върху бюрото, лампата върху него подскочи и Джордж се скри под трона на господаря си. Когато най-накрая редът бе възстановен, той беше като едва удържан с юздите жребец; като кратка почивка, по-скоро пауза в тъпченето и изправянето на задни крака, отколкото истински покой.

— Разбрах, че мръсникът е бил навън снощи — заговори Рот.

— Да, срещнахме се с Кор — отговори Тормент.

— Значи, това писмо не е фалшиво.

Не, но е написано от друг. Той е неграмотен.

— Аз ще го науча да чете — намеси се Ви. — Като натъпча библиотеката на Конгреса в задника му.

Тъй като одобрителното сумтене на присъстващите заплашваше да прерасне в нов изблик на ярост, Рот отново блъсна по бюрото си.

— Какво знаем за групата му?

Тор вдигна рамене.

— Ако приемем, че е обкръжен от същите мъже като навремето, значи, общо са петима. Трима братовчеди. Онази порнозвезда Зайфър…

При тези му думи Рейдж демонстративно се покашля. Очевидно, макар вече да беше щастливо обвързан, смяташе, че расата притежава една-единствена и неповторима секс легенда, и това е той.

— В онази уличка с него беше и Троу — добави Тор. — Вижте, няма да ви лъжа… Ясно е, че Кор се кани да предприеме ход срещу…

Когато не завърши изречението, Рот кимна.

— Мен.

— Което означава нас.

— Нас…

— Нас…

Множество гласове повториха същата дума, тази единствена сричка зазвуча от всеки ъгъл на помещението, от всеки стол, откъм всяка стена, пред която беше застанал някой. И работата беше там, че за разлика от бащата си, Рот първо се беше издигнал като боец и брат, така че оформените връзки не бяха възникнали изкуствено или по задължение, а поради факта че той се бе сражавал редом с тях и лично ги беше спасявал в един или друг момент от живота им.

Кралят се усмихна леко.

— Оценявам подкрепата.

— Той трябва да умре. — Когато всички погледнаха към Ривендж, той повдигна рамене. — Просто и ясно е. Да не губим време с протоколи и срещи, а направо да го погваме.

— Не мислиш ли, че това е малко кръвожадно, гълтачо на грехове? — изръмжа Рот.

— Като един крал към друг, да знаеш, че в момента ти показвам среден пръст. — И той го стори с усмивка на лице. — Симпатите са известни със своята ефикасност на действията.

— Да, ясни са ми мотивите ти. За съжаление обаче, по закон трябва да ме нападнеш, за да мога да те закопая.

— Именно натам вървят нещата.

— Съгласен съм, но ръцете ни са вързани. Да наредя убийството на някой, минаващ за невинен, няма да ни направи услуга в очите на глимерата.

— Защо трябва да имаш нещо общо със смъртта му?

— Ако този мръсник е невинен, аз съм Великденското зайче — обади се Рейдж.

— О, добре — подхвърли друг. — Вече ще те наричам Зайчо Холивуд.

— Късоопашатко — предложи друг.

— Може да те пъхнем в шоколадова обвивка „Кедбъри“ и да изкараме малко пари…

— Хей! — ревна Рейдж. — Въпросът е, че той не е невинен и аз не съм Великденския заек.

— Къде ти е кошничката?

— Може ли да си поиграя с яйцата ти?

— Ще млъкнете ли? Сериозно!

Продължиха да си подхвърлят разнообразни коментари на тема пухкави опашки, подобно на замеряне с бонбонки по време на хранене, и на Рот му се наложи да блъсне по бюрото още няколко пъти. Причината за шегите беше очевидна. Нивото на стрес беше прекалено високо и ако не изпуснеха малко парата, нещата бързо щяха да загрубеят. Това не означаваше, че Братството не взема ситуацията присърце. Със сигурност всички се чувстваха като Куин — все едно ги бяха ударили в корема.

Рот представляваше материята на живота, основата на всичко, дишащата структура на расата. След бруталните нападения на Обществото на лесърите оцелелите от аристокрацията напуснаха Колдуел, за да се укрият в защитените си домове извън града. Последното, от което се нуждаеха вампирите, беше допълнително разединение, особено изразяващо се в насилствено сваляне от трона на законния владетел.

И Рив беше прав, натам вървяха нещата. Дявол да го вземе, дори Куин го виждаше. Първа стъпка: постарай се да породиш съмнения в главите на членовете на глимерата по отношение способностите на Братството да защити расата. Втора стъпка: запълни „вакантните места“ на бойното поле с войниците на Кор. Трета стъпка: намери си съюзници в Съвета, тласни ги към недоволство и разбий вярата им в краля. Четвърта стъпка: детронирай Рот и потуши бурята. Пета стъпка: яви се като новия вожд.

Когато редът в кабинета най-накрая беше възстановен, видът на Рот беше видимо заплашителен.

— Следващият устатник, който ме накара да блъскам по бюрото, ще бъде изхвърлен. — След тази заплаха той се наведе, вдигна уплашения четирийсеткилограмов ретривър и го настани в скута си. — Притеснявате кучето ми, а това ме вбесява.

Животното намести голямата си глава в свивката на лакътя на краля, а Рот започна да гали копринената му светла козина. Противоречието беше пълно: страховитият и свиреп на вид вампир да утешава това красиво и кротко куче, но двамата имаха забележителна връзка помежду си, изтъкана на базата на взаимна любов и доверие.

— Сега, ако сте склонни да се държите разумно — продължи кралят, — ще ви кажа какво ще предприемем. Рив ще спечели време, доколкото му е възможно.

— Продължавам да мисля, че трябва да забием нож в лявото му око — промърмори Рив, — но алтернативата е да го държим на разстояние. Иска да се среща и да бъде посрещан и като лийдайър на Съвета бих могъл да му попреча до известна степен. Не ни е нужно да пълни с щуротии главите на глимерата.

— Междувременно — обяви Рот — ще отида и лично ще се видя с главите на семействата на тяхна собствена територия.

Това беше посрещнато с истинска експлозия въпреки предупреждението на краля. Всички скочиха от местата си и вдигнаха ръцете, с които обикновено държаха кинжалите.

Лоша идея, помисли си Куин, който беше напълно съгласен с останалите.

Рот остана безучастен за известно време, сякаш беше очаквал подобна реакция. После отново пое контрола над събранието.

— Не бих могъл да очаквам подкрепа, ако не я спечеля, а с някои от тях не съм се срещал лично от десетилетия, ако не и от векове. Баща ми се срещаше с поданиците си всеки месец и дори всяка седмица, с цел да бъдат разрешавани споровете.

— Ти си кралят — отсече някой. — Няма нужда да се занимаваш с такива неща…

— Нали видяхте писмото? Такъв е новият ред в света. Ако не реагирам активно, сам подривам позициите си. Чуйте ме, братя мои, когато сте на бойното поле, на път да се озовете лице в лице с врага, интересувате ли се от околната обстановка? Ще губите ли време да мислите за разположението на улиците, сградите и колите, дали е студено, или топло, дали вали, или е сухо? Не. Тогава защо аз трябва да се залъгвам, че традициите са нещо, зад което мога да се скрия в престрелка? Някога по времето на баща ми… те представляваха истинска бронежилетка. А сега? Сега са като лист от вестник. Това трябва да ви е ясно.

Настъпи продължително мълчание, а после всички насочиха погледи към Тор. Като че ли бяха свикнали да се обръщат към него, когато нещата станеха твърде заплетени.

— Той е прав — заяви братът навъсено, а после заговори на Рот. — Но трябва да ти е ясно, че няма да предприемеш такова нещо сам. Ще се наложи да вземаш по двама или трима от нас със себе си. И срещите трябва да са разхвърляни в период от няколко месеца. Сбуташ ли ги прекалено начесто, ще изглеждаш отчаян, но по-важното е, че не искам да им даваме възможност да организират удар срещу теб. Местата трябва да са предварително проучени от нас и… — Той направи кратка пауза и се озърна. — Трябва да си наясно, че няма да се поколебаем да дръпнем спусъка. Ако животът ти е в опасност, ще стреляме на месо във всеки, без значение дали е жена, мъж, доген или самият глава на семейството. Няма да искаме разрешение и направо ще убиваме. Ако си съгласен с тези правила, ще те оставим да го направиш.

Никой друг не би могъл да поставя условия по този начин на Рот и после да си тръгне на два крака — кралят даваше нарежданията на Братството, а не обратното. Но така стояха нещата в новия свят, както Рот сам каза.

Мъжът, който беше в центъра на дискусията, проскърца леко със зъби, а после изръмжа:

— Съгласен съм.

Във въздуха се разнесе колективна въздишка на облекчение, а Куин установи, че се е загледал в Блей. Той сякаш направо го засмукваше. Именно по тази причина го избягваше като чума. Само един поглед и у него се пробуждаха какви ли не реакции, докато стаята не започнеше да се върти…

Без никаква причина Блей насочи поглед към него.

Като че беше жегнат от ток и му се наложи да прикрие обзелия го пристъп с кашляне, докато извръщаше поглед.

Няма що, страшно небрежно го изпълни. Да. Наистина фантастично.

— А успоредно с това — говореше Рот — искам да науча къде са отседнали тези войници.

— Аз мога да се погрижа за това — обади се Хекс. — Особено ако се захвана през деня.

Всички глави се обърнаха в нейна посока. До нея Джон се напрегна от глава до пети, а Куин изруга под нос.

Май предстоеше изясняване на отношенията… но те двамата не бяха ли минали току-що през това?

Боже, понякога наистина се радваше, че не допускаше да бъде въвлечен във връзка.

 

 

Не отново, помисли си Джон. За бога, та те едва си бяха проговорили и сега това. Ако си беше мислил, че да се бие редом с Хекс, е трудна задача, идеята тя да се опита да се промъкне сред бандата копелета на тяхна собствена територия наистина го тласкаше към ръба.

Облегна глава на стената и осъзна, че всички го гледат, включително и кучето. Да, дори кафявите очи на Джордж бяха устремени към него.

— Занасяте ли се с мен? — процеди Хекс. — Занасяте ли се с мен, по дяволите?

Дори след като заговори, никой не погледна към нея. Цялото им внимание беше насочено към Джон. Очевидно, тъй като беше неин хелрен, те чакаха от него да одобри — или да отхвърли — предложението.

А Джон като че не можеше да помръдне, все едно бе затънал в ледено тресавище, раздвоен между това, което тя искаше, и това, от което той най-много се страхуваше.

Рот прочисти гърло.

— Ами това е много любезно предложение…

— Любезно предложение? — тросна се тя. — Все едно те каня на вечеря ли?

Кажи нещо, нареди Джон сам на себе си. Вдигни ръце и й кажи… Какво? Че е съгласен да се втурне да издирва шестима мъже без какъвто и да било морал? След стореното й от Леш? Ами ако я заловят и…

О, боже, наистина щеше да полудее. Да, тя беше корава, силна и способна. Но беше също така смъртна като всеки друг. А без Хекс той не искаше изобщо да е на тази планета.

Ривендж хвана бастуна си и се изправи.

— Нека си поговорим двамата с теб.

— Моля? — захапа го тя. — Да си поговорим? Нима аз съм тази, която се нуждае от наставления? Без да се обиждаш, но я си го начукай, Рив. Имате нужда да сторя каквото е по силите ми, за да ви помогна.

Всички останали мъже в стаята забиха погледи в ботушите или обувките си, а кралят на симпатите поклати глава.

— Сега нещата стоят различно.

— По какъв начин?

— Хайде, Хекс…

— Полудяхте ли? Нима съм се превърнала в затворник само защото името ми е на гърба му?

— Хекс…

— О, не, майната му на разумния ти тон! — Тя изгледа гневно останалите мъже, а после насочи вниманието си към Бет и Пейн. — Не знам как вие двете търпите това. Наистина не знам.

Джон се мъчеше да реши какво да каже, че да предотврати сблъсъка, но щеше да бъде просто загуба на време. Двата влака вече се бяха сблъскали челно и навред имаше огънат метал и димящи части от локомотивите.

Особено след като Хекс се запъти към вратата, сякаш беше готова да я раздроби на парчета, за да докаже правотата си.

Когато той я последва, тя го стрелна с остър поглед.

— Ако си тръгнал по петите ми по каквато и да било друга причина, освен да ме оставиш да издиря Кор, налага се да спреш незабавно. Защото място ти е сред тази група старомодни женомразци. А не редом с мен.

Той вдига ръце и изписа:

— Не е погрешно да бъдеш държана в безопасност.

— Не става дума за безопасност, а за контролиране.

— Глупости! Беше ранена преди по-малко от двайсет и четири часа…

— Чудесно. Имам идея. Искам ти да бъдеш в безопасност, така че какво ще кажеш да спреш да се биеш? — Тя хвърли поглед през рамо към Рот. — Ще ме подкрепиш ли, господарю? Ами останалите глупаци? Да облечем Джон в пола и чорапогащи, какво ще кажете? Хайде, дайте ми едно рамо. Не искате ли? Не ви ли се струва, че би било „честно“?

Джон кипна и просто… Не възнамеряваше да направи онова, което направи. То просто се случи.

Тропна с ботуш, с което създаде ужасяващ шум и посочи… право към Тор.

Неловка. Противна. Тишина.

Не само бяха развели мръсното си бельо пред всички, но той успя да разстеле вонящите им чорапи и мръсните тениски и върху главата на Тор.

Какъв беше отговорът ли? Братът само скръсти ръце пред гърдите си и кимна веднъж.

Хекс поклати глава.

— Трябва да се махна от тук. Трябва да проясня разсъдъка си. Джон, ако си знаеш интереса, недей да ме следваш.

И просто така си тръгна.

След случилото се Джон разтърка лицето си, като използва такъв натиск, че сякаш префасонираше чертите си.

— Защо всички не поемат по задачите си за нощес? — заговори меко Рот. — Искам да говоря с Джон. Тор, ти остани.

Нямаше нужда да моли втори път. Братята и останалите напуснаха кабинета, като че някой се канеше да открадне колите им от двора.

Бет остана. Също и Джордж.

В мига щом вратата се затвори, Джон погледна към Тор.

— Ужасно съжалявам…

— Не, синко. — Мъжът пристъпи напред. — И аз не те искам в същата ситуация като себе си.

Братът обгърна Джон с ръце и Джон се отпусна върху някога масивното тяло на другия мъж… което въпреки всичко успя да го задържи.

Гласът на Тор в ухото му звучеше уверено.

— Всичко е наред. Държа те. Всичко ще се оправи…

Джон положи глава на рамото му и се загледа във вратата, през която си беше тръгнала неговата шелан. Желаеше да я настигне с всяка фибра на съществото си, но именно тези фибри ги разделяха. Със съзнанието си той разбираше всичко казано от нея, но сърцето и тялото му бяха ръководени от нещо различно, нещо по-голямо и по-първично. И то надделяваше над всичко.

Това беше погрешно. И неуважително. Старомодно по начин, по който той не допускаше, че би могъл да разсъждава. Не мислеше, че жените трябва да бъдат изолирани, а освен това вярваше в своята спътница и искаше тя…

Да е в безопасност.

Точка по въпроса.

— Дай й малко време — промърмори Тор. — И ще тръгнем след нея. Става ли? Двамата ще отидем заедно.

— Добър план — намеси се Рот. — Защото никой от вас няма да излезе на бойното поле тази нощ. — Кралят вдигна длани, за да възпре всякакви протести. — Нали така?

Това накара и двамата да замълчат.

— Ти добре ли си? — обърна се кралят към Тор.

В усмивката на брата нямаше никаква топлина.

— Вече и бездруго съм в ада. Там няма да стане по-горещо само защото той ме използва като пример какво не желае да му се случи.

— Сигурен ли си?

— Не се тревожи за мен.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни. — Рот направи жест с ръка, като че да покаже, че не е искал да задълбава по въпроса. — Приключихме ли?

Тор кимна и се насочи към вратата, а Джон се поклони на Първото семейство и после тръгна след него.

Нямаше нужда да бърза. Тор го чакаше отвън в коридора.

— Чуй ме. Всичко е наред. Напълно сериозен съм.

— Аз… Толкова съжалявам — изписа с пръсти Джон. — За всичко. И… по дяволите, Уелси ми липсва. Наистина ми липсва.

Тор примигна за миг. А после произнесе тихо:

— Знам, синко. Знам, че ти също я изгуби.

— Мислиш ли, че тя би одобрила Хекс?

— Да. — По суровото му лице пробяга следа от усмивка. — Виждала я е само веднъж и беше отдавна, но намериха общ език и ако имаха достатъчно време… щяха прекрасно да се разбират. И в нощ като тази определено имаме нужда от женска опора.

— Напълно вярно — изписа Джон, докато се опитваше да измисли как да подходи към Хекс.

Поне можеше да предположи къде бе отишла: обратно в собствената й къща на река Хъдсън. Това беше убежището й, нейното лично пространство. И когато се появеше на прага й, можеше само да се моли да не го изхвърли.

Но някак трябваше да разрешат този проблем.

— Мисля, че е по-добре да отида сам — изписа Джон. — Вероятно гледката ще е грозна.

Направо си го кажи — от грозна по-грозна, помисли си той.

— Както искаш. Само знай, че съм насреща, ако се нуждаеш от мен.

Всъщност винаги е било така, помисли си Джон, когато се разделиха. Все едно се познаваха от векове, а не едва от няколко години. Но пък вероятно именно това се случваше, когато срещнеш някого, с който си подхождате.

Чувстваш се така, сякаш винаги сте били заедно.