Енрике Марискал
Приказки за подарък на чувствителни хора (29)

28. Да работиш

В обществената организация на инките, когато човек ставал на петдесет години, имал право да си почине. Тоест можел да се наслаждава на безделието и „да седне да се пече на слънце“.

Дотогава трябвало редовно да ходи на работа за благото на общността. Не се поощрявали безделието, просията и колективният глад.

Всеки човек трябвало да произвежда поне това, което консумира.

Много рядко някой искал да вземе нещо чуждо. Ако това се случело, наказанието било строго.

Ако заловеният крадец докажел, че причината да открадне е гладът и провинението му се дължи на липсата на работа, веднага бивал пуснат на свобода и обезщетяван. След това наказвали строго отговорника по възлагане на задачите за неопитност или небрежност.

Създаването и разпределението на работата било задължение от първостепенна важност за държавата, защото битувало разбирането, че всеки човек трябва да живее от това, което произвежда.

Никой не приемал за възможно някой здрав възрастен човек да стои в елегантно бездействие и така да преживява.

Задачата на императора на инките била да защитава поданиците, като измисля необходимите дейности.

Испанските завоеватели обаче не оценили труда по същия начин.

Господарят не трябвало да си цапа ръцете с производство, това било оставено на доживотните роби.

Колонизаторите не се замислили дори за момент, нито тогава, нито сега, за стремежа към постигане на всеобща полза.

Един приятел, който управлява в наши дни голяма фирма в аржентинска провинция, ми разказа тази забавна случка от времето, когато току-що пристигнал там:

Косях тревата в градината на новата ми къща в един жилищен квартал, когато изведнъж се приближи човек в луксозен автомобил и като ме видя, се провикна от улицата, без да слиза: „Тук ли е господарят?“

 

 

Древните поговорки твърдят:

По-добре да работиш напразно, отколкото да живееш напразно.

Паякът е роден, за да плете паяжини, а човекът, за да работи.

Онзи, който работи, не е недостоен.

Чук създава и чук руши замък.

Откакто свят светува, който не работи, гладува.

Работата изгражда достойнство. Това е път за личностна реализация, организира нашата енергия и планове, представя ни пред обществото като жизнени и услужливи субекти.

 

 

След края на Втората световна война през 1945 г. в опустошена Европа царели голяма безработица и глад. Като незабавен държавен отговор, за да не остане населението потънало в порочно бездействие и отчаяние, били организирани хиляди групи, които да се заемат с възстановителни дейности.

Навсякъде се предлагала работа, възможности за труд, които бързо придавали изключително ценен смисъл на живота, макар и за дейността да нямало в момента друго възнаграждение, освен дневната дажба храна и личните надежди за участие в процес на обществено възраждане.

В Аржентина има недостиг на работни места, но също и неизчерпаемо количество несвършена работа.

С високите проценти детска смъртност, незавършено начално образование и бездомни хора, всичко предстои да се изгражда. Няма място за безрезултатно съжаление, нито за отегчение.

Липсват обаче предводители на тази огромна социална енергия, понастоящем изпаднала в депресия, озлобление и униние. И поради липсата на такова ефективно ръководство, разчитаме на скъпоструващи, безполезни и лениви организации, които могат да се самоиздържат само защото, който живее от чуждите нужди, изобщо не бърза да ги удовлетвори.

Необходимо е да се мобилизират съзидателни мрежи за заетост, програми, които да подпомогнат всеки безработен да се превърне в действащо лице, йерархизирано въз основа на качеството на своя солидарен принос за общото.

По-различно е да се прибереш вкъщи с удовлетворението, че си завършил някоя достойна задача, отколкото с моралната празнота на чувството за социално изключване. Еволюцията е възможна само чрез труд в услуга на другите.

Човекът, който работи с желание в обществена кухня, не може да бъде потиснат или тъжен. Това, което прави, няма цена, но струва много.

В манастирите, създадени от свети Бенедикт Нурсийски^[1], седалище на съвременна европейска организация, се били заселили разбойници, безработни и бездомни, които не откривали пътя към социалното включване в „системата“ на епохата.

Свети Бенедикт им дал подслон, име, храна, занаят, живот в общество, семейство, не основна и гъвкава заплата или скъпоструваща синдикална или работодателска структура.

Но времената се промениха изцяло.

Глобализацията, която не разпределя печалбите, изисква нови умения за производство, технология и организация. Потребностите на човека за реализация продължават да бъдат основни и постоянни, въпреки че само роботите днес се справят с всички задачи на работната позиция.

Новата държава благодетел изисква умения за иновации, бързина на реакцията, въображение, свобода на мисълта и смелост, за да се канализира целият потенциал, който дреме в обществото, в малките общности, в кварталните обединения и в творческите и алтруистичните личности, които винаги са заети, независимо дали официално са на работа или не.

Съгласно прогнозите, безработицата ще се разрасне много. И въпреки това ще има много заети хора, без свободно време за баналността, зависимостта или озлоблението.

Халил Гибран (1883–1931), ливански творец, пише:

Когато работиш, ти си като флейта, през чието сърце шепотът на часовете се превръща в музика…

Какво означава да работиш с любов?

Да тъчеш един плат с нишки, извадени от сърцето, сякаш твоята любима ще се облича с тази тъкан.

Да издигнеш един дом с обич, сякаш твоята любима ще живее в него.

Да сееш с радост и да жънеш с нежност, сякаш с твоята любима ще се радвате на плодовете.

Да вплетеш във всичко, което правиш, диханието на твоята душа. Работата е материализирана любов.

Защото, ако печеш хляба с безразличие, създаваш горчиво тесто, което не може да утоли глада.

Да вложиш живот в работата, означава да спечелиш състезание срещу себе си, без да загубиш чувствителността си.