Енрике Марискал
Приказки за подарък на чувствителни хора (6)

5. Нямаме я в момента, но ще я получим

В златните дни на юношеския спомен, любител на книгите, както и сега, обичах да се разхождам по булевард „Кориентес“, който тогава не спеше, от Маипу^[1], където живеех, до Ла Куева, където в приземен етаж със син портал се помещаваше Теософската библиотека на Буенос Айрес, на успоредната улица „Сармиенто“, номер 2478.

За мен беше истинско удоволствие да се ровя из тези пръснати навсякъде книжарници, с разхвърляни по масите антикварни книги, последен пристан на наследени библиотеки, принудителни продажби от задлъжнели пенсионери и безпарични студенти или крадци на чужди вещи.

За мен това бяха места, магнетични със своя специфичен и проникващ мирис на влага, с характерния безпорядък по лавиците, които криеха възможността за някоя неочаквана ценна находка, трофей, който да увенчае като награда разходката.

По улица „Сармиенто“, на нивото на „Монтевидео“, имаше едно дюкянче, което винаги беше пълно със стари книги. Сякаш беше изградено от тях, купчините започваха още от входа.

Легендарният стопанин се казваше Константино Кало и посрещаше на вратата, изгонен навън от натиска на книгите, лишен от пространство.

Беше слаб, възрастен мъж с червендалесто лице, вероятно от виното. Едното му око беше притворено от хронично възпаление. Говореше тихо.

Книжарницата се казваше „Ла Инкогнита“^[2].

Маниерът, с който продаваше и обръщаше внимание на клиентите, беше изключително приятен. След въпроса за някое заглавие господин Константино поглеждаше отчаяно към вътрешността на дюкяна, където планината от книги говореше за невероятна бъркотия, обръщаше приветливото си лице и учтиво отговаряше:

— Нямаме тази книга… но ще я получим. Елате пак в понеделник.

Винаги разкриваше някой нов хоризонт, време, изпълнено с надежда, достатъчно и поверително, за да му позволи да се изкачи сам по печатния склон, да разрови полиците, докато открие ценното заглавие, което със сигурност знаеше, че се крие в лабиринта от целулоза.

Разбира се, той не работеше нито с каталози, нито с компютър. Всичко при него беше памет, интуиция, професионален усет на опитен книжар и най-вече — нюх.

— Господин Константино… имате ли първата книга на Варгас Вила^[3], едно подвързано издание?

— Нямаме я… но ще я получим. Елате пак в понеделник — отвръщаше той с убедеността на оракул.

Повтаряше една и съща фраза, без да се притеснява, сякаш някаква гигантска дистрибуторска фирма поддържаше търговията му или цяла армия ангели му помагаше да търси на зазоряване невъзможното.

Също така не си записваше никоя поръчка.

Сякаш някакъв уникален мнемоничен регистър в главата му записваше с шаблон поръчката. И в понеделник книгата беше там, макар че понякога читателят липсваше.

Друг път, по изключение, тъжно промълвяваше своя автоматичен отговор:

— В момента е изчерпана. Заповядайте пак, защото е възможно да получим някой екземпляр.

Всички книги, които успяваше да изрови и продаде, имаха от вътрешната страна червен печат — КНИЖАРНИЦА „ЛА ИНКОГНИТА“ на Константино Кало.

Много пъти самият аз прилагам формулата на господин Константино във връзка с някои въпроси:

— Енрике, имаш ли някаква приказка за амазонките?

Тогава се сещам за многобройните анекдоти под общо заглавие „Афродита“, за които си спомням или предполагам, че си спомнят моите приятели, замислям се и отвръщам уверено:

— Нямаме я… но ще я получим.

Така зараждаш взаимни надежди. Много по-щедро, отколкото ако кажеш сухо „не“.

Затова преоткривам сега „Ла Инкогнита“ като ценна история за чувствителни хора.