3. Осъзнаване
Осъзнаването не е често явление.
Необходимо ни е време да разберем какво точно се случва вътре в нас. Много пъти така и не успяваме да открием това въпреки непосредствената близост на фактите и множеството предупреждения, които щедро ни предоставя животът.
В разнообразни версии и на различни езици се разказва как отдавна някъде далече един селянин, неговото магаре и кученцето му вървели бавно по някаква прашна улица. Обичали се като добри приятели.
След като ходили дълго време, човекът осъзнал, че те всъщност са загинали в инцидент и че вече не бродели по родните земи.
Мъртвите също не осъзнават веднага новото измерение, в което се намират.
Всъщност всички те — селянинът, магарето и кучето — усещали умората от дългия преход нагоре по склона и били жадни. Продължавали да чувстват отчайваща нужда от вода.
Съдбата повелила на един светъл завой да се изправят пред великолепна мраморна порта, зад която се виждал извор с бликаща прозрачна студена вода.
Селянинът се обърнал към пазача на входа и с пресъхнала уста казал:
— Какво прекрасно място! Къде сме, приятелю?
— Това е Небето — отвърнал той.
— Виж ти, късмет! — възкликнал пътникът и добавил: — Много сме жадни… може ли да влезем?
— Вие можете да влезете и да пиете колкото искате — обяснил пазачът и посочил извора.
— Магарето и кучето ми също имат нужда от вода — рекъл селянинът.
— Много съжалявам. Тук не е позволено да влизат животни — заключил пазачът.
Човекът се почувствал много зле, изпитвал силна жажда. Обаче осъзнал, че не можел да изостави приятелите си. Не можел да се спаси сам, а да остави спътниците си на произвола на съдбата. Не утолил жаждата си и продължили напред заедно.
С болезнено чувство на жажда, умора и обида скоро стигнали до някакво ново място.
Там вратата била полуотворена и зад нея се виждала сенчеста пътека с бордюр от цветя покрай нея.
Един мъж се бил излегнал и дремел с нахлупена над очите шапка…
— Добър ден — поздравил пътникът. — Много сме жадни, магарето, кучето и аз. Идваме от далече…
— Добър ден — отвърнал любезно странният човек, като разгърнал куртката си. — Между онези камъни има един извор, водата е чудесна и можете да пиете на воля.
Тримата утолили жаждата си…
На тръгване, селянинът благодарил:
— Сполай ти. Толкова добре се чувстваме, сякаш сме у дома!
— Няма защо… Елате пак, когато искате.
— Между другото, как се казва това място?
— Небе.
— Небе? Но пазачът на мраморната порта ми каза същото.
— Не, приятелю, това е бил Адът.
Пътникът се стъписал. Започнал да осъзнава, че му се случвали твърде необичайни за един обикновен човек неща. Замислил се, че трябва да приеме новото си положение. Едва събрал сили да заключи:
— Ами тогава тази невярна информация вероятно създава сериозни проблеми на посетителите и ужасно объркване.
— Тъкмо обратното — усмихнал се пазителят. — Адът ни прави голяма услуга. Там остават онези, които са способни да изоставят приятелите си, за да спасят себе си.
Селянинът, магарето и кучето осъзнали величието на Господ.
Никога повече не усетили жажда и още са заедно, като приятели, като истински побратими.
