Енрике Марискал
Приказки за подарък на чувствителни хора (36)

35. Нагоре срещу течението, надолу по течението

Малкият принц посочва скромно на своя език на откритията, че „същественото е невидимо за очите“, тоест животът крие най-ценните си тайни, като ги представя пред очите ни.

Следователно най-голямата трудност, пред която сме изправени ние, хората, не ангелите или боговете, е да осъзнаем очевидното, да забележим, да доловим вечното в преходното.

Не можем да очакваме светлина от тъмнината, да дадем онова, което нямаме, да променяме, без да се променяме самите ние, да очакваме новото въз основа на нова порция от старото.

На един научен конгрес се анализираше въпросът защо диамантите са най-ценните скъпоценни камъни на света и се достигна до извода, че те са толкова възхвалявани, защото са единствената обективна реалност на планетата, която олицетворява чувството за вечност. Красноречиво показват лика на вечността сред множеството преходни лица, появяващи се за кратко, по случайност.

Да осъзнаеш очевидното е истинска революция на мисълта. Носим се през вселената с невъобразима скорост, а имаме усещането, че стоим неподвижно, не си даваме сметка, че милиони клетки умират в нашето тяло за една минута.

Създателят на китайската военна стратегия Сун Дзъ^[1], автор на „Изкуството на войната“, преди две хиляди и петстотин години твърдял, че ако водоносецът тайно пие водата на войската, очевидно е, че войската е загубена.

Ако водите, които идват от планината, са замърсени, не трябва да се търси проблемът долу, във вира, а нагоре срещу течението. Очевидно е.

Болестта е в корените, не в изсъхналото стъбло.

Нервните центрове в главния мозък контролират решенията, не гръбначният мозък. Трябва да се върви нагоре срещу течението.

Ако спускащите се води са мътни, изключително важно е да се изкачим до невидимите за очите извори. Проблемът идва отгоре, не възниква във вира, селяните знаят това. Трябва да се отиде нагоре срещу течението.

Имало един водоносец, който работел много, ден след ден. Вървял си бавно с два големи съда, завързани в краищата на тояга, метната на раменете му. Единият от съдовете бил пукнат, а другият бил здрав и запазвал съдържанието си непокътнато, от потока до дома на господаря. Докато счупеният съд бил едва наполовина пълен с вода.

Здравият съд бил много горд с постиженията си, смятал се за идеален. Пукнатият съд, напротив, се срамувал от своето несъвършенство. Чувствал се зле, защото можел да изпълни само половината от задълженията си.

След време счупеният съд се обърнал към водоносеца:

— Срам ме е и искам да се извиня, защото заради моите пукнатини донасям само половината от моя товар и ти получаваш половината от парите, които би трябвало да ти платят.

Водоносецът отвърнал съчувствено:

— Докато се прибираме вкъщи, ще ти покажа нещо, за което не знаеш.

И действително, докато вървял, показал на съда много цветя покрай пътя. Въпреки това обаче съдът си останал тъжен, защото отново задържал само половината вода от тази, която трябвало да носи.

Тогава водоносецът казал:

— Видя ли как растат цветята отстрани? Винаги съм знаел, че имаш пукнатини, и исках да извлека полза от тях. Посадих семена на цветя по пътя, по който минаваме, и ти ги поливаш всеки ден. От години бера цветя, за да украсявам олтара на моя учител. Ако не беше именно такъв, какъвто си, нямаше да е възможно да се създаде тази красота.

 

 

Всички ние сме съдове с пукнатини. Възможно е да се възползваме от нашите несъвършенства, за да получим положителни резултати, без чувство на вина, пренебрежение или оплакване.