Енрике Марискал
Приказки за подарък на чувствителни хора (32)

31. Играта на шах

В продължение на няколко месеца през 1957 г. вестниците пишеха само за политическото убийство на доктор Маркос Сатановски^[1] в Буенос Айрес. Противоречивите новини достигнаха до моето училище, в местността Канядон Чилено, в Рио Негро^[2], на осемдесет километра от Барилоче^[3], където функционираше учебното заведение „с изключителен персонал и в много неблагоприятен район“. Там бях директор, учител, администратор и портиер, без достъп до радио и телевизионни новини.

По онова време ме посети и знахарят на района, който беше тръгнал на обиколка.

Беше висок, внушителен човек, с брада, с леко занемарено облекло. Като го видях, прошепнах тихо името, с което го наричаха тук: „Доктор Сатановски“. Славата му се носеше, беше известен с лечителските си методи с мазане с газ и други примитивни технологии, които владееше до съвършенство.

Обърна се към мен с дрезгав глас:

— Моите уважения, учителю. Искам да ви помоля за една голяма услуга. Нужно ми е място, за да приемам пациентите си, които са многобройни. Можете ли да ми предоставите аулата?

Тогава Канядон Чилено беше изключително неприветлива местност и условията бяха мизерни. Аулата беше най-голямото помещение в къщичката от тухли и поцинкована ламарина. Не можех да я дам, обаче не можех и да откажа, защото Сатановски беше очакван от всички жители.

След дълъг разговор се разбрахме да ползва малката пристройка, която служеше за склад. Той ми благодари и прекара там петнайсет дни.

Едно от забавленията ми тогава беше да играя шах и често възпроизвеждах партии върху красива шахматна дъска с големи дървени фигури.

Веднъж доктор Сатановски се приближи и внимателно се загледа в играта. Позволих си да го поканя на една партия, като си мислех, че умее да играе шах. Лечителят отговори:

— Не показвам уменията си току-така. Ако искате да играете с мен, първо трябва да заложите пет хиляди песос.

Сумата беше невъзможна за мен. Равняваше се на заплатата ми за един семестър.

— Не разполагам с толкова, това са много пари за мен — отвърнах.

— Ако искате да играете с мен, извадете пет хиляди песос — повтори той.

Диалогът изглеждаше изключително екзотичен на фона на онзи див, уединен, изоставен от цивилизацията пейзаж. Настоях:

— Просто една партийка, докторе, за да убием малко време.

— Ако искате да играете с мен, извадете пет хиляди песос.

Една неделна сутрин се подготвях за възстановка на партията на великия Хосе Раул Капабланка^[4], когато доктор Сатановски, най-вероятно изключително отегчен, седна пред шахматната дъска. Останахме потънали в мълчание в продължение на няколко минути. По някое време му предложих:

— Играйте, първият ход е на белите.

Доктор Сатановски се загледа внимателно в дъската, хвана топа… и го постави в средата. Занемях, но не казах нищо. Замислих се и преместих царя до него.

Играхме мълчаливо два часа, като правехме най-абсурдните възможни ходове по бедната шахматна дъска. Изморих се и обявих:

— Шах и мат, докторе, загубихте. Мислех, че разбирате повече от шах и че ще ме победите.

Сатановски се втренчи в мен с очи без възраст, без емоция и каза:

— Учителю, искате да играете шах с мен ли? Извадете пет хиляди песос!..

И тъй като съм лишен от интуицията на Филомена Кайун, предводителка на мапуче^[5], така и не разбрах дали в действителност умее да играе шах. Склонен съм да мисля, че не, че беше напълно неграмотен, но каква решителност притежаваше!

Как няма да излекува селяните с тази увереност?

Доктор Сатановски вдъхваше доверие, отричаше болестта, разкриваше надежди за оздравяване, вече не за пет хиляди песос, а за половин яре или чаша вино.

Горкият Капабланка!