Георги Стоев
Истинската история на Маджо (17)

ГЛАВА 16

След срещата с Маджо потърсих Поли.

— Пуши ми главата — отвърна Поли. — Ще дойда привечер.

Късно вечерта пристигна сам. Винаги, когато определяхме среща, се чакахме в уличката зад кино „Изток“. Това, че беше без охрана, макар че бе откраднал голямо количество дрога, говореше за пълното му доверие към мен. Ако наистина се занимавах с убийства, тази ситуация бе точно като по учебник. Разбира се, ако се бяхме разбрали с Маджо за офертата. Още повече че щях да се измъкна невредим, тъй като срещите ни бяха конфиденциални и за тях никой не знаеше Поли определено бе на една две линии кокаин, с приповдигнато настроение.

— К’во става, Жоро, вървят ли нещата… защото при мен много!

— Разбрах, че доста ти вървят, затова поисках да се видим — направих се на обиден. Това беше част от новата ми стратегия.

— Е, нормално е да си разбрал, днес вече афиширах пред цяла София, че имам крадена дрога. Макар че е на склад повече от два месеца.

Сега вече си обясних, защо Поли ме търпи толкова време да се бавя с поръчките.

Проблемите му около дрогата бяха отклонили вниманието му.

— Защо не ме включи, Поли? Значи мен ме държиш само за челна работа, а когато правиш големи удари, не ми се обаждаш.

— Не е така, Жоро — съвсем омекна Поли и долових нотки на гузност. — Нещата станаха случайно. Обади ми се Киро Малкия от Благоевград. Каза, че някъде по техния край е скрита такава дрога. Единственото, което ме попита, бе дали ще му дам гръб и ще успеем ли да я продадем, ако я тупне. Впоследствие се оказа, че информацията дори не е била негова. Няма да повярваш, ако ти кажа кой я е подал на Киро.

— Кой? — раздразнено попитах.

— Абе, някой, който и аз не познавам, а работи от пет шест години при мен, някой се Владко Михалков. Работи като застрахователен агент в представителството на СИК при Киро Малкия.

Това ме учуди:

— Знам го Владко, често съм му пращал мои познати да им застрахова колите.

— Е, т’ва е животът, Жоро. Виждаш ли как един мишок може да те направи богат — изхили се Поли.

— Виж какво — сериозно го погледнах. — Отдавна можех да приключа с Брендо и Бай Миле.

Поли ме погледна изненадан от наглостта ми и че имам смелостта да му кажа какво мога.

— Не го направих, защото от доста време ти само се ебаваш с мен — продължих аз.

— Защо да се ебавам, бе, Жоро — гласът му изтъня.

— Ами ето, сега го доказваш за пореден път. Пренебрегна ме.

— Нямах възможност, а и не се сетих — опита се да се оневини. — Истината е, че аз нямам никаква заслуга за кражбата. И да се бях сетил за теб, нямаше как да стане. Знаеш, че Киро работи само със свои хора. Макар и привидно да ти е приятел, нямаше да те включи. Единак е. Същия разговор водих поотделно и с Женята, и с Жоро Пехливанов. И те точно като теб ме обвиниха. Сега поне имам пари. Кажи как да компенсирам нещата. Какво искаш да направя за теб?

— Включи ме в бизнеса с цигари — изстрелях му аз. Това преди време ми бе подхвърлил Маджо. Едва по-късно се сетих каква му е била схемата. Като отстрани Поли, да сложи ръка и на този бизнес чрез мен.

— Знаеш, че ти обещах да те включа, но след като отсвирим Брендо. Само тогава ще мога да мачкам Иван Доктора.

— Не виждам какво пречи да го направиш сега. Самият аз не съм фактор в този бизнес. Всичко движи Иван. Просто използвам страха му от мен, та да участвам. И вземам процент само от това, което изкарва навън. А там печалбата не е толкова голяма. Иван сам си държи вътрешния пазар. Тук позиции нямам. А тук са сериозните пари. Замълчах обиден.

— Наистина се отказвам, Поли — подхвърлих накрая.

— Добре — кимна той. — Само виж как ще ми върнеш оръжието.

— Когато и където кажеш.

Поли помълча около пет минути, след което ме тупна приятелски по крака.

— Няма да те свалям като някое гадже, Жоро. Но държа на теб. Професионалист си. А и те бива много в разработките. Ще направя друг жест към теб — каза след няколко секунди мълчание. — Знаеш дискотеката ми „Дилано“. Тя наистина не върви. Но имам идея. Ако я превърнем в нощен бар, ще потръгне. Естествено, трябва и голям ремонт.

Затова ще ти отпусна сто и петдесет хиляди марки да я ремонтираш и да организираш. Ще ти бъде идеалното прикритие. Нали не забравяш, че като свършиш с Брендо и Бай Миле, продължаваме — оживи се той от собствената си гениална идея. — Ти ще си собственик на бар, а аз ще идвам като клиент. Това ще ни е перфектното алиби, — замълча за миг, за да придаде по-голяма тежест на думите си, и завърши: — Но моля те, продължи с поръчките!

Загледах се в дланите си за миг и си направих бърза сметка, ако Маджо се отървеше от Поли, барът и инвестициите щяха да останат за мен. А и по принцип в плана ми не влизаше отказ. Исках по-скоро да го подплаша. Но не очаквах положителна развръзка на евентуалния ми отказ.

* * *

На другия ден точно в 12, според уговорката ни, Поли отново дойде сам и паркира в близост до горичката до парк хотел „Москва“.

— Отваряй багажника — подкани ме весело той, докато отваряше неговия. Извади един кашон, облепен с тиксо отвсякъде и го премести в моя багажник. — Вътре са точно сто и петдесет хиляди. Знам, че си имаш свои хора, които ще действат по бара, а ти не си отклонявай вниманието от поръчките. Ще се радвам, ако откриването съвпадне с погребението на Бай Миле. Ще имаме двоен повод да празнуваме.

Изчаках го да тръгне. Любопитството ми надделя, макар че за един миг си помислих, че може да е бомба. Никога не бях очаквал такава щедрост от Поли. Отворих кашона с размах и отдръпнах настрани. Нищо не се случи.

Надникнах и видях подредени пачки със специална хартия с логото на финансова къща „Амигос“ и адреса й на ул. „Кракра“. Не ме изненада, знаех, че Поли държи всичките си пари там.

— Бях доволен, засега с Поли нещата бяха под контрол. Остана да приложа плана и върху Маджо. Прибрах парите и веднага потърсих Крейзи да ми уреди среща с Маджо.

— Човекът пита много ли е спешна — отвърна ми Крейзи след няколко минути.

— Повече от много. Дори най-спешната.

— Човекът не може да се придвижи до ресторанта толкова бързо. Можеш ли да дойдеш на стадион „Славия“? Аз ще те чакам, — каза след минута той.

Крейзи наистина ме чакаше недалеч от стадиона. Докато стигнем, ми разказа една смешна история. Предишната неделя Маджо поканил Славчо на мач на „Славия“. След победата на белите Венци Стефанов, който беше официалният президент на клуба, се обърнал към Славчо:

— Видя ли как действат нашите момчета вече? Ще им дадеш ли някой и друга премия?

Под пийналият Славчо обещал, че ще даде на другия ден 20 000 лева. Венци още на другата сутрин го потърсил в банката.

— Славе, да пратя ли някой да вземе двайсетте хиляди лева?

— Какви двайсет хиляди лева, бе? — направил се на луд Слави.

— Нали обеща там на отбора…

— Какво съм обещал? Да не искате за това, че сте ме поканили на един мач, да раздавам пари, наляво надясно?

Венци затворил ядосан, но след около час се обадил Маджо.

— Славе започнал меко той, абе, обещал си някакви пари на момчетата. Венци ги е обявил официално. Сега как да ги лъжем момчетата?

Въпреки страха си от Маджо, Славчо се разкрещял:

— Нищо не съм обещавал! А и вие имате повече пари от мен. Никога не съм искал да ставам спортен меценат.

— Е, циганиш се… — затворил му обиден Маджо.

Само след десетина минути размисъл Славчо решил, че последната реплика на Младен била Заплаха и набързо изпратил Крейзи да занесе парите с изричното условие никога повече да не го канят на мачове.

На стадиона кипеше ремонт. Пътьом в една от разрушените съблекални мярнах Бай Миле, който надзираваше майсторите. Видя ни и сведе поглед.

— Видя ли Бай Миле? — прошепна той. — Да — отговорих.

— Доколкото знам, гласят го за шеф на „Славия“.

— Какъв шеф може да бъде тоя тулуп — погледнах го.

— Абе не точно, ама някакъв мениджър — продължи Крейзи. — Нали има някакви връзки в Сърбия и Турция. А и последния път ходи до Рио де Жанейро. Разказа, че на плажа в Рио имало страхотни футболисти, които можел да докара почти без пари.

Пред една от треньорските стаи стоеше Свилен Бабаса — 180 килограмовият шеф на охраната на Маджо. Щом ни видя, направи знак да изчакаме, влезе вътре и след миг се показа, любезно ме покани, а самият той остана да си говори с Крейзи.

Маджо ме посрещна, седнал на въртящ се кожен стол. Беше по риза с къс ръкав, а на кръста си беше препасал „Макаров“. Улови погледа ми и с усмивка обясни:

— След толкова години и на мен да ми дадат официално пистолет — усмихна се, и знаеш ли кой ме го уреди? Твоят човек Поли чрез някой си Цолов от КОС. Разбира се, срещу 10 000 долара. Уредил е и на Димата. Нали знаеш, че сме постоянно в някакви списъци на МВР и ни отказват винаги. Странно е как Поли успя да пробие схемата.

— Имам нова оферта — охладих веднага ентусиазма му.

— Каква? — загледа се напрегнато в мен, без да мига.

— Теб.

Както се беше поизправил, докато въодушевено ми обясняваше за пистолетите, се стовари на стола.

— Иска директно мен, значи?

— Да. Сваля поръчката от Бай Миле.

— Затова те питах толкова често дали има екип върху мен — въздъхна тежко Маджо. Сигурен бях, че ще се стигне дотук.

Мълчах и го наблюдавах с любопитство.

— Ти прие ли я поръчката? — почти приплака Маджо.

— Не — отговорих с жестока нотка. — Казах му, че се пазиш сериозно и трудно мога да мина през охраната ти. А то си е така — усмихнах се аз.

— Кое му е така? — изпадна в истерия Маджо.

— Ти какво мислиш? Че тия пънове могат да ме опазят ли? Тръгвай директно оттук при него и му кажи, че я приемаш, докато не я е дал на някой друг! Имаш ли си парички?

— Да. Спокойно.

Въпреки това Маджо изхвърча навън и повика Свилен:

— Свилене, слез долу до офиса на ресторанта и спешно ми донеси 20 000 долара. Преди това докарай 4-ма души да стоят на вратата. Трябва да вземам мерки — погледна ме извинително той. — Имаш ли някаква идея?

— Да, ще приема поръчката — спокойно го изгледах. — След което искам помощ от теб. Така няма да мога да го залъгвам дълго. Ще загубя доверието му. Затова искам да оставиш някъде бронираната си кола и аз ще я надупча с калашниците. Колата ти не би издържала на кръстосан огън, но ще кажа, че шофьорът ти е реагирал на мига и сте се измъкнали.

— Планът ти е много добър усещах още напрежението в Маджо, но се прокрадна и някакво облекчение. — Само че около мен ще се вдигне голяма шумотевица… вестници… телевизии, а нямам нужда от това. Дай да го направим с Бай Ми ле. А ти ще кажеш, че се е отворил шанс на мига и си решил да действаш. След неуспеха той ще се уплаши и за известно време ще ме забави. Чакай, той, Бай Миле е тук, ще го повикам да говорим с него — погледна ме вече пообнадежден. Стана, но отново приседна на стола, разпери ръце към мен и ме погледна с отработения си невинен поглед и ме попита: — Ти можеш ли да се оправиш с Поли?… Така де, да приключиш веднъж Завинаги с него?

— На този етап — не! — знаех, че ако се ангажирам с това, ще бъде притиснат в ъгъла и мърдане няма да има. — Преди можеше, но ти не ми предложи. А сега, явно уплашен от кражбата на дрогата, дойде при мен с цялата си охрана.

— Добре, търси някаква пролука. Знаеш, че за цената няма проблеми. Разчитам на теб!

— Ще помисля — отговорих му неопределено. Маджо включи станцията за връзка с охраната и нареди:

— Пратете при мен Бай Миле! — погледна ме на секундата. — Пред него не споменавай нищо от разговора ни. Не че имам тайни, но го правя за твое добро.

Бай Миле влезе тежко, задъхан от усилието да измине бързо десетте метра.

— К’во прайте бе, да го еба? — провикна се бодряшки и се отпусна в единствения свободен стол. — Как си, Жоро, попроменил си се нещо, преди беше по-слаб.

— И ти така — отвърнах.

— Е, аз винаги съм си бил свиня — туловището му се разтресе от смях. — Да знаеш, че днес съм помислил за теб. Като разбрах, че ще идваш, отпратих двама от моите охранители Милен и Росен, нали са ти от махалата и кой знае къде могат да споменат, че се срещаме…

— Ще трябва да те убиваме — изстреля Маджо, като спря тирадата на Бай Миле.

— Мене ли, бе?… К’во съм направил, да го еба? — увисна ченето на Бай Миле и той се втрещи.

— Омръзна ни от тебе — съвсем сериозно каза Маджо.

— Щом сте решили… явно след толкова години честен труд съм станал ненужен… — сведе глава Бай Миле — Не преигравай, Милчо! Знаеш, че можеш да ми имаш пълно доверие. — Маджо се почувства неловко заради мен и смени тона, явно осъзна, че аз присъствам на една семейна сцена. — Трябва да свалим малко напрежението от Жоро. Виждаш колко време ни помага.

— Всичко знам — обърна се към мен той. — След всяка среща с теб Младен всичко ми казва.

Това ме поуспокои, макар и да поскриваше по нещо, вероятно Маджо не държеше Бай Миле съвсем в неведение.

— К’ва е сега идеята с това гърмене?

— Ще пуснеш S класата си към път за Боровец, но няма да си в нея. А Жоро ще надупчи цялата й задна част. Нали обикновено се возиш отзад.

— После куките ще ме викат на обяснение.

— Няма — успокои го Маджо — Няма да го афишираме.

— Тогава как Поли ще разбере, че Жоро се е пробвал върху мен? — зададе първия си умен въпрос Бай Миле.

— Ще я вкараме да се прави в сервиза на Стоил Славов. Там има сума ти шпиони, така че веднага ще изтече информация до Поли. А после Жоро ще се оправдае, че неговите хора са те прихванали как се качваш в S класата от София, затова са те изчакали на пътя към Боровец и са гърмели. Всеки знае, че ти често си променяш решенията и се прикачваш в колите на приятелите си Любо от Видин и Дончо от морето.

— Не е лоша идеята, ама ще ми отиде S класичката, ще трябва да се возя само с паджерото… — приплака той, като върл вещоман.

— Ще ти купя нова — прекъсна го Маджо. — Изчакай ме малко — обърна се към Бай Миле, — аз ще изпратя Жоро и ще се върна!

Маджо взе плика с парите от Бабаса, направи знак на Крейзи да ме чака пред стадиона и ме дръпна настрана в една баня. Извади парите от плика.

— Пъхни ги в панталоните си — подаде ги той. И отново зави празния плик и го хвана под мишница.

— Тръгвай и мисли сериозно как да ни отървеш от Поли!