Георги Стоев
Истинската история на Маджо (11)

ГЛАВА 10

2 януари 2000 г.

 

Обадих се на Крейзи от „Булфон“. Имах му доверие, но бях свикнал да съм предпазлив.

— Аз съм, Сашко — знаех, че познава гласа ми перфектно.

Крейзи се сконфузи и започна да мънка, а и около него се чуваха музика и гласове и едва го чувах.

— Чакай малко — измърмори той.

— Кво ще те чакам — креснах аз, — не прави въртели!

Не ми пукаше от Славчо, но се опасявах да не предупреди куките. Знаех, че като приятел на Костов това не му беше никакъв проблем. Чух Крейзи как пита на висок глас:

— Бате, човекът се обади. К’во да му кажа?

— Ами да идва тук в „Олимп“ — чух гласа на Славчо.

— Сашко! — изкрещях в слушалката.

— Можеш ли да дойдеш тук пред ресторанта, аз ще те чакам — не смееше пред боса си да ме нарича „шефе“, явно се страхуваше.

— Аз к’во ти казах на теб, бе, кретен! Нали трябваше да разкажеш едва след като ти се обадя за какво става въпрос — яростно извиках.

Крейзи занемя, явно не знаеше как да реагира.

— ОК, не се стягай — минах по-спокойно аз, и без това бях сигурен, че нямаше да устиска и щеше да изпее всичко на боса си. — Това Славчо ли е до теб?

— Да — едва чуто промърмори той.

— Нека да дойде в ресторант „Русалка“.

— Бате — без да затваря телефона, каза Крейзи. — Човекът иска да се видите в „Русалка“.

— Абе ква „Русалка“, не мърдам оттук — изнервничи Славчо. След което явно се досети, че го чувам, и посмекчи тона: — Кажи на приятеля ти, че всичко е наред. И без това идва с добро.

— Нали чу — проплака в слушалката Крейзи.

— Добре. Ще дойда. Но ме чакай на кръстовището на Ситняково — След колко време?

— Тръгвай веднага за там. Ще ме чакаш, докато дойда.

— Тръгвам — отсече Крейзи, без да се консултира с боса си.

След около петнайсетина минути паркирах колата зад един блок срещу кръстовището. С мен водех Тупана и Никеца. Можех да доведа поне петнайсетина души, но все пак реших, че срещата е достатъчно важна, че да рискувам да изтече информация. Тупана бе достатъчно забъркан, а Никеца бе от малкото ми останали верни истински приятели. И макар извън играта от доста време, бе готов да ми се притече на помощ винаги. Видях отдалеч Крейзи да се мотае около кръстовището, заобиколихме през градинката и го изненадахме в гръб. Тупана и Никеца го хванаха и започнаха да го душат. Застанах пред него и направих знак да го пуснат.

— Предаде ли ме?

— Не, шефе, извинявай! Просто не издържах и казах на Славчо. Притеснявах се. Казал съм му само добри неща за теб!

— А каква беше реакцията му? — все още заплашително го стрелках с поглед.

— Ами аз му казах… още веднага, като ме пуснахте от Орландовци. Затвори се в тоалетната и повръща около час и после се затвори в стаята и каза, че не иска да му се мяркам пред погледа, но да стоя в къщата. — тресеше се Крейзи. — Не знам какво е правил, но се появи в два часа след полунощ треперещ, но ми каза, че ще ми е длъжник цял живот.

— Защо пък на теб? — развеселих се аз — Нали му обясних това, което ми каза. Че не ти пука за него, а си искал да не оттека аз.

— Ето че съм ти вдигнал акциите! Трябва да се реваншираш — погледнах го. Боклуци като него винаги трябва да бъдат мачкани и да се чувстват виновни. Пуснеш ли им малко аванта, и ти се качваха на главата. — Я ми кажи сега има ли куки в „Олимп“?

— Няма никой, шефе, само Славчо и няколко момчета. Коце го знаеш и сме взели едно момче, ресторантът е затворен за посетители. Чакаме само теб.

— Има ли камери?

— Няма никакви — опита се да ме успокои Крейзи.

— Не ме лъжи… Славчо скоро завърши ремонта. Не може да не е сложил. Нали преди няколко месеца някой ви взриви стъклата.

Наистина преди време Славчо завърши ремонта. И от неугледната барака, която изглеждаше преди, сега превърна сградата в нещо като мавзолея на Георги Димитров. Дотам се бе увлякъл, че купи целия първи етаж зад ресторанта, прегради го и го направи като кухня. Бях чул, че да за да се сдобие с тези апартаменти, бе обезщетил собствениците с по-големи апартаменти в квартали по избор.

— Не може да няма камери — продължих да тормозя Крейзи. — Костов всеки обед е при вас, а жена му вечеря.

— Изнервен си, шефе, и не мислиш трезво! — учуди ме смелостта му и бях готов да му забия един, но той побърза да обясни: — Прав си, Костов и Елена идват всеки ден, а па от двете им щерки не можем да се отървем, водят цели компании. Освен тях започна да се мъкне и Надежда Михайлова. Затова помисли — именно заради тях не монтирахме камери. Още щом завърши ремонтът, Костов изпрати свой човек да провери дали има. Беше печен, не остави непроверен сантиметър. Мисли логично — още по-смело ми каза той. — Никой от тях не иска да бъде заснеман.

Логиката му беше желязна и реших, че има резон в обясненията му. Запътихме се към ресторанта. Паркингът беше празен.

— Къде ви е колата? — сръгах Крейзи.

— Откакто разказах на боса, всички се движим само с таксита.

Крейзи ми отвори раболепно вратата, махнах на моите хора да ме изчакат във фоайето, където Славчо се бе погрижил да има пълен мини бар за охраната на клиентите си.

Влязох в тежкарската обстановка. Безспорно всичко бе направено като за императори. На служебната маса ме чакаше самият бос. Крейзи остана в ъгъла до вратата, където ме наблюдаваха изплашени Коце и още едно, непознато момче. Славчо ми се стори съвсем оплешивял, явно стресът му се бе отразил зле. Беше брадясал, нещо, което никога не си позволяваше. Очите му се въртяха уплашено във всички страни. Изглеждаше безумно облечен в тесен впит кафяв пуловер и син панталон, подобен на тези, които навремето носеха бакшишите. Рязко се изправи и подаде трепереща ръка:

— Здравей, Жоре — стиснах му силно ръката, За респект. — Отдавна не сме се виждали.

Бях сигурен, че не ме помни, дори и името ми не знаеше. „Значи се беше подготвил“ — помислих си аз.

Е, време беше — погледнах го с насмешка задържайки ръката му. — Я ела да се преместим на друга маса — подръпнах го леко.

— Че какво й е на тая? Тя си е моята — но преди да му отговоря, се усети — Притесняваш се да не би да съм монтирал бръмбари. Айде избери си която искаш. Всички са свободни.

Салонът беше с разположение на две нива. Долното беше като коктейл бар, а горното — за обеди и вечери. Избрах си една маса в импровизирания коктейл бар. Дръпнах покривката и огледах наоколо пред изплашения поглед на Славчо.

— Съблечи се! — наредих му аз безцеремонно. Знаех, че прекалявам, но само с брутално държа ние щях да пробия защитата му. След миг колебание повдигна блузата си и свали панталони те, за да се убедя, че е чист.

На колана имаше закачен „Макаров“.

— Нали не се сърдиш, че го нося? — погледна ме извинително той.

— Няма проблем, щом смяташ, че ще ти свърши работа — погледнах го иронично. Изчаках го да се облече и точно преди да седне отново, му наредих: — Я си свали обувките и си навий крачолите да видя дали имаш жици!

Видях, че му дойде в повече и въпреки това го изпълни.

Сядай сега и по същество! — през това време се доближи оберкелнерът, но Славчо му направи знак да се отдалечи. — Жоре, искаш ли да хапнем и да пийнем нещо? Знаеш, че ресторантът ми е от класа.

— Дошъл съм по работа. Не да ям и да пия! Въпреки отказа ми махна на оберкелнера и само след минута той се върна с кана вода и две чаши.

— Поне водичка, Жоре! На мен ми е пресъхнала устата.

Макар и жаден, не докоснах чашата. Бях решил да спазвам всякакви мерки. Притеснявах се да не би да ме отрови или най-малкото да ми използва отпечатъците.

— Чуй ме сега, бате! — започнах аз. Знаех от Крейзи, че много обича да го наричат така. А и след като го унижих, бях решил да му покажа, че това не е омраза и сега засвидетелствах уважение. В никакъв случай не желаех за враг най-близкия човек на премиера. — Доколкото разбрах, Сашко ти е разказал всичко.

Явно поласкан от обръщението, той се пооживи:

— Да, но не му се сърди! Той е раздвоен. Държи и на мен, и на теб… много добро момче е!

— Сега ти знаеш, че Поли иска да те убие — Славчо потръпна.

— Вярваш ли ми, че откакто знам, не съм на себе си. С Поли не съм имал вземане даване.

— На мен той ми каза, че си поръчал да убият Емо Русия.

— Не е вярно — подскочи Славчо. — Аз съм голям страхливец. Не мога да поръчам убийство. Не поемам тази отговорност. Погледнах го изпитателно:

— Знам, че си много алчен, бате!

— Вярно е, но ти се заклевам в трите ми деца, не съм го поръчвал!

— Да ти кажа честно — свалих леко напрежението — и аз не вярвам на тази версия. Но защо пречиш на Поли?

— Да не би Поли да върши работата на друг? — погледна ме Славчо.

— На кого? — учудих се аз и мозъкът ми трескаво работеше дали има нещо вярно в това предположение.

— Ами сигурно помниш съдружника ми. Ние отдавна се разделихме!

Веднага ми светна, че става дума за Малкия Маргин и се замислих как досега не ми беше хрумвало. Но веднага я отхвърлих. Малкия не правеше нищо без Големия. А пък Големия — без знанието на Маджо.

— На теб сега Маджо ти е гръб, нали? — попитах и Славчо кимна с неудоволствие.

— Къде тогава намираш логиката?

— Не я намирам… Но пак ти казвам. Аз нямам с Поли засечки в бизнеса. Ти знаеш по-добре и от мен. Поли напоследък се занимава с цигари. А аз не се вълнувам от това. Аз имам банка бе, Жоре — натърти той.

Чак сега се сетих, че Славчо бе поел Руската банка (сегашната СИБанк), през която минаваха всички държавни пари, с които се обслужваха интересите на Костов. Но ми просветна и нещо друго.

— Бате, ти познаваш ли се с Пепи и Иван?

— Кои, финансистчетата ли? Амигоса и Доктора?

— Именно.

— Е, как да не се познавам, нали аз ги запознах с премиера бе, Жоре, с когото между другото се знаем от 25 години. Ние бяхме съученици — излъга нагло Славчо. От Крейзи знаех истинската история за тяхното запознанство, но реших засега да не го мачкам. — Защо ме питаш за тях — уплашен ме погледна той.

— Защото те са партньори на Поли в бизнеса с цигарите. А Иван напоследък парадира, че ролексът на ръката на Костов е подарък от него.

Тук Славчо избухна.

— Тоя боклук… как не го е срам да разгласява наляво и надясно. Това е истина. Само че му го подари през мене. И знаеш ли кое е най-лошото? И моят е същият… но машината не е на Ролекс, менте е. И я си помисли, ако Костов разбере? Ще излезе, че се ебаваме с него.

Това ме разсмя. Славчо и той в един миг прие нещата от смешната им страна и някак се стопи ледът между нас. Дори неволно посегнах към чашата, но за един миг се сепнах.

— Мисля си, бате, е, може би Пепи и Иван искат да те отстранят, но понеже нямат структури, са се обърнали към Поли.

— А на Поли за какво му е да им прави услуги.

Ами много е просто. С мен се спазари за 20 000 марки за теб. Самият той колкото и да е високо в йерархията, не разполага с кеш за убийства. Много вероятно е от тях да е поискал 60 или 100 и да прибере разликата.

— Че тоя толкова ли е долен? — не счетох за нужно да отговарям на този въпрос. Леко разтърка олисялото си теме, погледна ме и с отчаян тон каза: — И в т’ва няма логика, Жоре, и онези двамата няма какво да спечелят. Те имат сметка да съм жив. Премиерът в никакъв случай няма да иска да бачка с тях без мен…

Аз не мислех така, но и този път реших да се съглася с него.

— Добре, с това гадаене доникъде няма да стигнем. Мисля, че има други, които ще разрешат проблема.

— Кои са? — уплашен ме фиксира Славчо.

— Ти често ли се виждаш с Маджо и Бай Миле? — натъртих на последния аз.

— Почти през вечер. Ама не е нищо сериозно. Поркаме си, въртим курви.

— Тогава ще ти кажа нещо още по-интересно. Поли ми поръча да убия и Бай Миле. При това офертата е 50 000 марки.

Славчо хлъцна и се разтресе като болен от паркинсон в последен стадий.

— Аз бях дотук, Жоре… Вече нищо не разбирам! Просто ми кажи какво да правя?

— Ами що не се обадиш на съученика ти?

— Кой съученик? — съвсем се паникьоса Славчо.

— Как кой? Премиерът! Все пак се познавате от 25 години.

— И дума да не става — за пръв път реши да бъде напълно откровен той. — В момента, в който му разкажа тази история, ще ме изхвърли, ще сметне, че съм дискредитиран! — отново си отбелязах наум, че Поли бе подредил перфектно схемата. — Жоре, моля те, помогни ми — разрида се като жена Славчо. Сега се сетих, че в стария му квартал Орландовци го наричаха Славчо Жената. И въпреки високите позиции, които заемаше, не би изневерил на прякора си.

— Ще направя всичко за теб — нареждаше той. — Ще ти дам какъвто бизнес искаш, ще те пратя в чужбина, ще ти купя къща там. Нали си чул, че купих къща на премиера в Парагвай, е, и на теб ще купя… Само ме измъкни от тази ситуация!

— Стегни се, бате! — отговорих твърдо аз. — Аз не съм ти Сашко или Коце, за да ме зарибяваш.

Умееше да омагьосва с приказки и постигаше целите си. Извади с треперещи ръце носна кърпа, изсекна се, забърса очите си. Отпи с пресъхнало гърло от водата и каза, вече поуспокоен:

— Прав си Жоре, аз наистина зарибявам, но не за лошо… Аз така си градя бизнеса. В случая нямам никаква сметка да те зарибявам. Откровен съм. Знам, че съм загубен, дори и да опитам да те заблудя. За втори път тази вечер ще се закълна в трите си деца, че те моля за помощ. И ако ти ми помогнеш, аз наистина ще ти се отблагодаря.

— Ще ти помогна!

Славчо сякаш не ме чу и се замисли дълбоко. Това ме обърка. В мига, в който се съгласих, той дори не реагира.

— Какво ти стана?

— Не мога да проумея защо и Бай Миле… Айде за мен отказах да мисля…

— Веднага ти обяснявам — реших да вкарам първата сериозна лъжа, без която нямаше как да разгърна плана си докрай. — Поли ми каза, че иска да убие Бай Миле, за да контролира Маджо. А сега се сещам защо иска да очисти и теб.

— Защо, Жоре? — подскочи Славчо.

— Защото Бай Миле му е вършачът, а ти си му връзката с властта.

— Да, да, да — заповтаря той като луд. — Ти си младо момче, Жоре, но имаш много ум. Само това ще да е… Поли се е прицелил в Маджо, аз и Бай Миле просто сме бушони.

Изведнъж и аз започнах да виждам логика в собствените си думи.

— Какво да правя? — прекъсна мислите ми Славчо.

— Ще трябва да намериш още тази вечер Бай Миле и Маджо. Но ги намери заедно.

— Защо? Мога да не ги уцеля.

Не! Задължително двамата. И ще им кажеш, че един човек ти е дал информация, че Бай Миле е поръчан.

Славчо не беше за подценяване, безспорно включваше бързо и ми каза:

— Бива си те, Жоре! Притесняваш се дали и Маджо не е замесен в играта и ако кажа само на него, ще стане лошо. А ако е там и Бай Миле, дори и Маджо да има пръст в цялата работа, вече няма да може да действа. Ще трябва да стопира нещата. Мислиш ли, че Маджо може да е в дъното на цялата история? — погледна ме любопитно Славчо.

— Не знам. Но си мисля, че за да отървеш кожата, можеш ти да отидеш директно при Маджо. Така ще откупиш себе си, а ще пожертваш Бай Миле и мен.

Славчо дори не се направи на обиден.

— Признавам си, че ми мина през ума Жоре… Все пак Маджо е номер едно. Но ми е много слаба психиката, за да издържа на тези ваши игри. Затова ще изпълня инструкциите ти. Оставям се в твоите ръце. Само не знам как ще ги убедя, че това е така. Може да ме обвинят, че съм интригант.

— Много лесно. Ще ти дам снимка на Бай Миле, която Поли изряза от тяхна обща снимка. Предполагам, Бай Миле притежава същата. Така със сигурност ще ги убедиш.

В очите на Славчо блесна възхищение:

— Жоре, с риск да ме обвиниш, че пак те зарибявам, ще ти призная, че ти трябва да заемеш мястото на този мръсник Поли.

— Нека да свършим работата, пък тогава ще видим кой чие място ще заеме! И още нещо — помисли за моето възнаграждение.

— Нека да разговарям с Бай Миле и Маджо. Ти кажи колко искаш, а ние ще видим кой по колко. Бизнеса… дето ти казах — погледна ме той, — имаш го, но за кеша и те трябва да се бръкнат. Нали няма само мен да тепат…

— Добре. Звънни им пред мен.

Славчо направи знак на охранителят си Коце да донесе телефона. Моят беше в Тупана, но не си направих труда да го поискам. Славчо набра трескаво някакъв номер и понеже стоях близо до него, чух през слушалката силна музика.

— Кажи бе, Славе — прозвуча пиянският глас на Бай Миле.

— Къде сте, бе! — имитира веселие, но не чух какво му отговори Бай Миле. — А човекът с теб ли е? — попита го той, като ми намигна.

— Заедно сме! Айде, идвай да ни платиш сметката!

— До час съм при вас! — затвори Славчо. — Заедно са, Жоре, нали чу! Давай ми снимката и да тръгваме. Не трябва да губим време. — Славчо задържа за миг лакътя ми. — Не искам да се връщам към тази тема. Тръпки ме побиват, но пък и любопитството ме гложди. Разкажи ми как щяхте да ме убиете?

Естествено, бях подготвен за този въпрос смятах че отговорът ми щеше да му вдъхне респект. И му разказах измислената история, която съвсем реално можеше и да е истинска.

— Знам, бате, че имаш една любовница Мариета. Често я посещаваш в апартамента й в Мусагеница — Славчо ме гледаше с възхищение. — Щях да те проследя вечер, когато спиш при нея. След което да се заложа пред входа и като дойдат Сашко и Коце да те вземат сутринта, мислех да ги арестувам. А щом ти влезеш на задната седалка, да ви застрелям и тримата.

Този план ми беше хрумнал, докато Тупана обикаляше из София да го следи. Бях се сетил, че Крейзи, като работеше при мен, надълго и нашироко ми разказваше за Мариета. Знаех, че Славчо се бе запознал с нея една вечер в ресторанта покрай тяхна обща позната. Тогава той си припомнил, че са се виждали по времето, когато работел като осветител в БНТ, а Мариета като просперираща манекенка на комунистическата модна къща „Валентина“. Тогава с часове я съзерцавал, а тя дори не го поглеждала. А по-късно в „Олимп“ вече била разведена, с дете и безработна. Славчо поел ремонта на апартамента и започнал да я издържа. Отначало обясняваше, че го прави, за да докаже как се менят времената и как върхът за един може да е падение за друг. Но постепенно се влюбил в нея.

— А ти, Жоро, откъде знаеш за нея? Кой ти каза името й? — попита ме разтревожен той.

— Аз знам всичко, бате! Не забравяй, че това ми е занаятът.

Бях спокоен, че Славчо няма да разкаже тази история на охранителя си и той нямаше да разбере, че я знам от него. А Сашко никога не би признал, че е издал информация, макар че помнеше от вчера до утре. Впоследствие така се и оказа.

— Голяма работа си, Жоре! — с възхищение ме погледна той. — Наистина си професионалист!

Кимнах му небрежно, подадох му ръка и взех с мен Крейзи, за да му дам снимката. Бяхме я оставили в пликче, скрита под един камък близо до колата. Притеснявах се да не я намерят у нас, ако Славчо бе предупредил куките. По същата причина не носехме и оръжие. Аз и Никеца влязохме в колата, Сашко го оставихме в съседната пряка. Пазех се от издънки и затова използвах Тупана да свърши черната работа.

Тази нощ отново не спах, но този път от положителните емоции. Самият аз се чувствах доволен от себе си. Бях заковал първия пирон в ковчега на Поли.