Джон Варли
Гореща линия Офиучи (6)

ШЕСТА ГЛАВА

„Защо не можем да се завърнем у дома?“ Киностудия, адаптирана за неграмотни.

"Те дойдоха през 2050 година по стария стил. (На екрана се появяват два обекта с големина на астероиди и навлизат в галактиката Млечен път. След това достигат Слънчевата система. Телескопът на обсерваторията в Паломар дава панорамна снимка на небесния свод. Астроном се надвесва над окуляр.) Намалиха скорост и се отправиха към Юпитер.

Двама астронавти, Пурункита и Мизинчиков, изпълняваха редовен товарен полет от Земята до база на Марс. (Архивни кадри на двамата как се качват на космическия кораб „Тант“. Прекъснато от сценична игра на актьори във вътрешността на летателен апарат от същия клас — как наблюдават контролните табла, осъществяват връзка по радиото, запалват двигателите и излитат, хранят се и правят секс.) Тъй като бяха най-близо до Пришълците, получиха специалната задача да се доближат до Юпитер, което щеше да им отнеме шест месеца, и да се завърнат, без да са изпълнили първоначалната си мисия. Трябваше да достигнат възможно най-близка орбита, да събират информация и да изчакат идването на автоматична роботизирана станция. (По-нататък следват снимки на двамата астронавти, излизащи от шлюз на космическия кораб „Тант“ на фона на Юпитер. Пурункита е в сянка, вижда се само силуета й. Прегърнала е Мизинчиков през рамо. Тя е бременна.)

Единият от неидентифицираните летящи обекти влезе в кръгова орбита около Юпитер. Другият промени курса си в последния момент и се насочи към Земята. Приводни се в Тихия океан близо до екватора. Това се случи през година Първа от Окупацията на Земята. (Кинопреглед с двуизмерен образ на космическия кораб на Нашествениците: сфера с диаметър двадесет километра, потопена наполовина във водата, с матова повърхност, осеяна с дупки.)

Знаем малко за Завоевателите и то само от Пурункита и Мизинчиков, единствените, известни нам човешки същества, влезли в кораб на Нашествениците и завърнали се невредими. Ето какво се е случило с тях. (Чуждопланетният кораб се стикова с „Тант“ и го поглъща. Фотокамерата следва Пурункита, Мизинчиков и тяхната невръстна дъщеричка през пълни с вода каменни тунели.) Срещнали доктор Елен Бронсон и двамата й придружители, които проникнали в току-що приводнилия се в Тихия океан извънземен космолет и прекарали там не повече от един ден. В същото време астронавтите били отдалечени на не повече от три месеца полет от Юпитер!

Ако историята на космонавтите е вярна, то времето и пространството съществуват независимо във вътрешността на извънземните кораби. Все пак има малки основния за съмнение относно истинността на цялата история.

Счита се, че доктор Бронсон е единствената, видяла някога жив чуждоземец и оцеляла. (Кадри на лекарката как навлиза в голяма зала с големина на астероид и наполовина пълна с вода. В далечината специални ефекти имитират Нашествениците. Снимка на лицето на Бронсон отблизо. Виждат се страхът и изненадата. Тя се обръща и побягва.)

Лекарката твърди, че имала странни преживелици. Извънземните били осъществили връзка с нея, но как — не можа да обясни на Пурункита и Мизинчиков. (В чуждопланетния кораб си шепнат пет човешки фигури, насядали около запален на брега огън.) Никой не знае дали историята й е за вярване, но не съществува друга, достигнала до нас. Ето какво е разправила тя на двамата астронавти:

„Нашествениците идват от гигантска планета, подобна на Юпитер, съставена от нагорещени газове. Тяхната цел за идването в Слънчевата система е не агресия към Земята, а неизвестни мотиви, свързани с жителите на Юпитер. Съществуват интелигентни юпитерианци, които са много сходни със Завоевателите. (Анимационна поредица на фона на атмосферата на Юпитер. Наоколо плуват огромни призраци с неясни контури.)

Нахлуването на Земята е последица. Направили го, за да облагодетелствуват единствените три интелигентни вида: кашалотите, косатките и делфините с бутилковиден нос. (Кадри с морски бозайници.)

Във Вселената има различни нива на интелигентност. На върха са юпитерианците и Нашествениците. Една степен по-ниско са делфините и китовете. Хората, птиците, пчелите, бобрите, мравките и коралите не се считат за интелигентни същества…“

Никой не може да прецени дали приказките й не са пълен абсурд. Но това е всичко, с което разполагаме.

На човечеството не бяха дадени никакви обяснения. Не се появиха чуждоземни посланици, не бе предложен ултиматум. Хората опитаха да се противопоставят на Нашествието, но съпротивата им бе сведена до нула. Водородните бомби не се взривяваха, танковете не запалиха двигателите си, оръдията не стреляха. (Снимки от хеликоптер от различни височини на хора, тичащи в паника по улиците.) Никой никога не видя никакъв Завоевател! Фотосите свидетелствуват за зрителни изкривявания в небето, които доскоро не са съществували. Приличат на „слепи точки“ в окото, както при катаракт. Дали това бяха Нашествениците? (Двуизмерна панорама на падащи сгради и изкоренени улици и комуникации. Носят се във въздуха подобно на многоцветни водовъртежи.)

От информацията, събрана преди да замлъкнат всички предаватели, може да се направи обобщението, че Нашествениците не са убили пряко нито едно човешко същество. Те само разрушиха всичко, създадено от човешката цивилизация. Зад себе си оставиха разорана земя, напъпващи млади фиданки и трева.

През следващите две години десет билиона човека умряха от глад!

* * *

Посейдон представляваше парче скала с неправилна форма. Кръжеше на най-далечна орбита, наклонена на сто и петдесет градуса спрямо екватора на Юпитер. Освен това бе регресираща звезда. Ето защо бе едно от най-трудно откриваемите космически тела в Слънчевата система.

„Земен дом II“ бе космически кораб за неспешни товарни превози. Движеше се по хиперболични, свободно падащи орбити, използувайки привличането на планетите и астероидите. Не притежаваше мощен двигател и затова не можеше да се движи непрекъснато по права линия.

— Поздравления, капитане! — възкликна Лило. — Брилянтно свършена работа!

— Какво? А-а, имаш предвид доближаването? — Сви рамене, но личеше, че бе поласкан.

След двадесет и деветдневното пътуване към Юпитер вече познаваше добре характера му.

— Настина! — продължи тя. — В днешно време повечето пилоти действуват като странични наблюдатели на компютрите. Така пътуването става много скучно.

— Да, безспорно!

— Като те гледам, си спомням за първите дни, когато хората са излезли в открития Космос. Не са разполагали с бази на други планети, със зареждащи с гориво станции, със запаси от въздух, с някаква поддръжка или помощ. Струва ми се, че ти се нрави да пътуваш при подобни примитивни условия.

— Предполагам, не бих вършил всичко това, ако не ми се налагаше! — Усмихна й се. — Просто съм сбъркал епохата, в която съм се родил. Вече няма никакви приключения! Настоящият полет е най-опасното преживяване, което бих могъл да намеря, и то — само защото е извън закона. Предполагам, че вече си си задала въпроса как успяваме да измамим властите? — Ифис й обясни системата на Туийд. — Незаконно е както да извършваме кръгова орбита около Юпитер, така и да кацаме на някоя от неговите луни. Заобикаляме забраната като се основаваме на позволението да използуваме привличането на небесните тела, за да променим направлението на орбитата си. Пътническите кораби не оползотворяват тази възможност, защото хората са наплашени и се страхуват да се доближат до юпитерианската космическа шир. Но много пилоти на товарни кораби, особено тия, дето пътуват с един член на екипажа, практикуват подобна маневра, с цел да спестят време и гориво.

Трикът се състои в това, че Туийд притежава два еднакви космолета. С единия се е сдобил на планетата Плутон, като там е обявен за безследно изчезнал. След това съвсем открито е закупил друг, идентичен. В момента и двата летателни апарата носят едни и същи регистрационни номера. И което е най-важното — управлява ги един и същи капитан! Ти, Лило, пътуваш до Юпитер със „Земен дом II“, командуван от истинския Ифис II. В същото време летят и „Земен дом I“ и Ифис I, мой клонинг, с когото не съм се срещал и надявам се, никога да не се видя!

По начало компютрите на контролно-пропускателните пунктове на космодрумите се интересуват само от корабите, които кацат. Например, аз отлитам за Титан и декларирам само един пасажер — Вафа. Отивам до Юпитер и междувременно моят клонинг заедно с друг Вафа тръгват от Посейдон и отиват на Титан. Ако някой пък забележи отсъствието ми тук, на луните на юпитерианска орбита, би си премълчал, защото би помислил, че това би било дело на Нашествениците…

Лило изтръпна при споменаването на невидимия враг. Кръжаха над Юпитер вече двадесетина часа. Страхуваше се! Не бе преживяване, което искаше да се спомня.

Погледна през илюминатора.

— Не е ли време да се приземим? — Повърхността се намираше обезпокояващо близко, хоризонтът бе изчезнал от погледа й.

Някаква сянка се размърда под тях. Различи фигура на човек. Толкова бяха доближили!

— Не се притеснявай! Нашият огромен кораб не може да кацне безпроблемно на речно камъче като това под нас. Можем лесно да се отдалечим от орбитата му.

Хвърли поглед към изходния люк и ръцете му зашариха по контролното табло. След няколко поправки на курса посредством помощните реактивни двигатели застанаха на стационарна орбита.

— Сега ще хвърлим въжета и отдолу ще ни закотвят подобно на платноходка. Но можете да излезете и сега. — Капитанът скочи от креслото си.

Лило се удиви от грациозните му движения. Знаеше, че краката представляваха бреме в състояние на безтегловност, тъй като притежаваха ненужно голяма сила за предназначението си. Но чак сега осъзна колко опасни можеха да се окажат крайниците. Тя за малко не разцепи главата си на три пъти още през първите дни на полета, въпреки че цялото пътуване премина при ускорение едно джи.

Изведнъж откри, че търсеше нещо. Къде бе скафандърът й? Дълбоко вкоренен в подсъзнанието й рефлекс я предпази да не стъпи в изходния шлюз само по фанелка и пола. Спомни си за ужасните първи пет секунди свобода в космическия вакуум, когато бягаше от Института. Потисна спомена си. Раздразни се, че се поддаде на необосновани страхове. Познаваше добре работата на нулевия скафандър. Беше се включил автоматично преди няколко часа, когато корабът доближи прекалено Юпитер и нивото на радиацията достигна опасно ниво.

Лило херметизира изходния шлюз след излизането на Ифис и Вафа и натисна задвижващия бутон на нулевия си скафандър. Върху откритите части на кожата й избиха пъпки, както при едра шарка. Генераторът на нулево поле заработи и в първия момент тя се задъха от липса на кислород, борейки се с рефлекса си да отвори уста, за да диша.

Обикновено при използуването на нулев скафандър възникваха някои трудни за преодоляване психологически бариери. Най-напред човек трябваше да свикне с обезпокояващата мисъл, че се оказваше обвит от огледална повърхност, която следваше всяка извивка на тялото на разстояние милиметър и половина. Околните предмети се виждаха размазани и изкривени като погледнати в криво огледало. Най-тревожното бе друго. Лило бе дишала въздух в продължение на петдесет и седем години, затвърждавайки у себе си съответен рефлекс, който сега се наложи да преодолее.

Нулевият скафандър изпращаше автоматично импулси, които потискаха част от автономната нервна система, която управляваше свиването и разпускането на диафрагмата, и изключваха рефлекса за дишане. Разумът схващаше, че не бе нарушена тази жизненоважна функция на тялото, но подсъзнанието не можеше да възприеме новия начин на живот. В резултат първата реакция наподобяваше паника.

Така се случи и при Лило, но тя бе уверена, че щеше да превъзмогне състоянието си. Не бе първата, на която й се случваше. Хората на Меркурий и Венера даже израстваха в нулеви скафандри. Въпреки това първите пет минути прекара подпряна на една от стените и опитваше да спре треперенето. Облекчаваше я само идеята, че процесът, който се извършваше от скафандъра, й позволяваше да поддържа живота си. Представяше си мислено имплантираното парче метал с неправилна форма, с което Мари бе заместила левия й бял дроб. В него имаше генератор на нулево поле, запас от кислород за тридесет часа и изкуствени алвеоли, които допълваха естествената й белодробна система. Нулевият скафандър насищаше кръвта й с кислород, замествайки химически отделяния въглероден двуокис, но го правеше много по-ефикасно, отколкото истинския бял дроб. Осцилациите на полето на нулевия генератор действуваха като разпъващ се мях и изхвърляха почти чист въглероден двуокис от изпускателната клапа под ключицата й. Влязоха в действие и някои спомагателни системи, като например бинауралния приемопредавател на радиовълни, който можеше да се активира само с напрягане на гласните струни.

Почувствува се по-добре. Сивата и мръсна повърхност на астероида се мержелееше на около пет метра под нея. Зърна характерен застинал, неравен пейзаж. Явно бе направен опит да бъде заравнен на места, особено под „Земен дом II“. Забеляза система от сребристи въжета, опънати между метални подпори. На Посейдон те бяха еквивалентни на пътно-транспортна мрежа.

Да излезе от ракетата и да се разходи на воля след дългия полет първоначално й се стори добра идея, но тя забеляза грешката си още след първите няколко секунди, прекарани в открития Космос. Оцени ускорението на гравитационната сила на почти един сантиметър за секунда на квадрат или шест хилядни от това на Луната. Докосна повърхността, но много силно; реакцията на противодействуващата сила бе голяма и я изхвърли високо нагоре. Докато плуваше, имаше достатъчно време да внесе корекции в своите изчисления, макар и малко изплашена. Хрумна й да избяга, само като се оттласнеше с крака, но не притежаваше такава мускулна сила. Трябваше да преодолее гравитационен кладенец с височина триста и тридесет метра според стандартните условия на Луната.

Доближи гладък участък, но този път прояви по-голяма предпазливост. Хвана се за едно въже и се придърпа надолу. Кабелът сияеше със същия огледален блясък като тялото й. Наблюдаваше с интерес как сребристите й ръце се увиха около въжето и как скафандърът се сля с него, без да оставя шев или делителна линия!

Примъкна се към голямото огледало, където бяха изчезнали другите. Там бе разположено друго нулево поле, което защищаваше входа на подземното обиталище. Опита се да проникне зад силовата бариера, но успя да провре само врата си. Видя как Вафа й се усмихна иронично, плувайки из коридор с голи скални стени. Лило се отдръпна, свали всичките си дрехи, които бе навлякла върху скафандъра, и ги остави на купчина отвън. Явно имаше начин да ги внесе вътре, но не се досещаше как. Влезе чисто гола.

Вафа я чакаше и й подаде херметичен куфар.

— Трябва да учиш още доста! — обърна се към нея. — През нулево поле може да премине само предмет, заобиколен от друго подобно поле. Има някои изключения, например когато някои полета се настроят да пропускат някои дължини на светлинните вълни. На този принцип е възможно да виждаш и след включването на скафандъра си.

Лило се ядоса за закъснялото обяснение, но не коментира. Взе кутията от Вафа и се върна обратно. Огледалният вход, очертаван от полето, не се виждаше отвътре. Сякаш гледаше навън през отвора на дълъг комин. Щом стъпи в безвъздушно пространство, костюмът й се затвори отново автоматично около тялото. Завърна се с дрехите си.

— Това някакъв ритуал за първопосвещение ли беше? — запита още под влияние на ядните си емоции.

Вакуумът бе повредил полата й. Тъканта съдържаше летливи пластмасови съставки, които бяха започнали да кипят и да се изпаряват.

— Не съвсем! — отвърна пазачката. — Въпреки че е полезно да запомниш веднъж завинаги, че всичко тук е по-различно. — Замълча, докато наблюдаваше как Лило съблече съсипаните си дрехи. — Надявам се, че не бяха твоите любими или нещо подобно!

Отговор не последва.

— Ще ти дам няколко полезни съвета! — продължи Вафа.

Никога не предприемаше самостоятелно каквото и да било. Изненадана, генетичката вдигна поглед.

— Безплатно ли?

— Да, разбира се! — Засмя се. — Първо: когато излизаш навън, среши косата си встрани от очите. В противен случай няма да можеш да виждаш, тъй като полето притиска космите към главата ти.

— Благодаря. Няма да забравя.

— Второ: внимавай с предавателя, монтиран на врата ти. Задействува се само от напъните на гласните ти струни макар и да не говориш. Ако се задълбочиш прекалено в размисъл, може да се окаже, че всички наоколо слушат мислите ти!

— Ще запомня и това!

Коридорът направи чупка. Изглеждаше недовършен. Някой просто бе пробил дупка в скалата и не се бе погрижил да изравни пода. Жълти и зелени ивици боя показваха къде бе излазът към повърхността и къде — надолу, а стрелкички определяха посоката на движение. Имаше смисъл от такива обозначения, но след третия завой Лило се почувствува напълно дезориентирана. Накъде вървяха — нагоре, надолу, наляво или надясно? Жълтата ивица какво означаваше — таван или под? Не можа да се ориентира и по коридорите, които се разклоняваха от тунела на всеки петдесет метра — редките предмети на мебелировката бяха прикрепени към всяка подходяща за целта издатина на скалата.

Вафа я заведе в медицинската манипулационна. Зад бюро, неподвижно прикрепено към една от стените, седеше жена, която не се усмихваше.

— Мари! — извика импулсивно от радост Лило и се втурна към нея, но се сети.

Застина на място, кръвта се вдигна към главата й, изчерви се и дори ушите й запламтяха.

— Да, разбирам, че сте познавали моя клонинг на Луната! — отвърна рязко Мари и заплува към нея. — А също зная и какво сте й направили!

— Извинете… Аз…

— Не се оправдавайте! Вие конкретно не сте виновна за нищо. Вашият трети клонинг е понесъл цялата отговорност. А вие сте номер четири! И не сте го направили на мен! Както и да е, считам, ще ме разберете, ако предварително ви уведомя, че занапред нямам нищо лично да ви кажа! Да се захващаме за работа!

Мари я подложи на различни медицински тестове и започна с нея курс на лечение, който щеше да продължи по време на целия й престой на Посейдон и целящ да преодолее отрицателните ефекти на безтегловността. Щеше да поддържа тонуса на мускулите й на ниво, съответствуващо на ускорение девет джи. Същото правеше и с останалите затворници, които се намираха тук. Мари вярваше, че бе опасно да позволява на мускулите да се адаптират към по-ниски гравитационни нива.

Даде на Лило хапче за успокояване, за да й помогне да преодолее дезориентацията си. Заведе я до неголяма стая с формата на куб и й заръча да спи поне осем часа. След това щеше да получи указания за задълженията си в космическата станция.