Джон Варли
Гореща линия Офиучи (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Никога не съм се проявявала като любителка на посещенията в „Дисниланд“. Според мен желанието да обработваш земята с голи ръце и да ядеш плодовете на своя труд е безобидно, но глупаво до немай-къде. Така в душата ни се разгаря копнеж към нещо недостижимо, което е винаги над нас в лунното небе. В резултат ни обладават натрапчиви фантазии, подобни на идеята, вманиачила Туийд, да си възвърне Земята, да освободи нашата планета-дом от чуждопланетните завоеватели.

Аз израснах, заобиколена от метал, но въпреки това никога не съм се чувствувала лишена от каквото и да било. Историите за славата на Старата Земя не ме вълнуват. Считам, че трябва да разширяваме своите граници в посока на научните постижения, а не да се връщаме към миналото си. Опитах да сторя това, но свърших в затвора.

Туийд може би бе включил термостата на частния си земен рай на около четиридесет градуса по Целзий. Изнемогвах от жега. Може би растенията му се нуждаеха от лято, но не и аз. Освен това някакви противни малки паразити бяха се загнездили в козината на краката ми. Природа! Съблякох роклята си, за да се поохладя малко, докато бившият президент размишляваше как да насочи по-нататък ориста ми.

* * *

Туийд даде знак на мъжа, който чакаше на края на горичката. Лило се напрегна. Дали това не бе краят й? Все още не знаеше намеренията му. Ако повелителят на съдбата й решеше, че не си струваше труда, събитията щяха да се развият бързо. Наблюдаваше Вафа внимателно. Ако се спуснеха върху й, щеше скъпо да им се даде!

Но бившият президент забърза през гъстата трева и се изгуби от погледите им. Пазачката се отпусна, като видя, че шефа й не го грозеше вече непосредствена опасност. Седна на земята и започна да гали змията. Жената-Вафа бе висока два метра и половина, нямаше гърди, тлъстини и косми. Кожата й бе бяла, а отдолу прозираха костите. Бе олицетворение на самата смърт: движенията й бяха редки, икономични, изпълнени с убийствена мощ.

Някой тичаше към тях през полето. Лило се почуди защо бързаше в този зной. Дали не я застрашаваше с нещо? Оказа се, че причината бе въодушевлението от присъствието й. Съзря най-напред татуировката, а след това — и лицето.

— Здравей, Мари!

— Привет! — извика задъхано тя. — Не е ли чудесно това място?

— Ъ-хъ! — Лило цапна някаква летяща гадинка и ръката й се оцвети в червено. Комар!

— Здравей, Вафа!

Последната кимна на лекарката.

Общата им позната бе обляна в пот, но, изглежда, това й харесваше. Поспря се за момент, за да поеме дъх. Обърна се към Лило.

— Длъжна си да дойдеш с мен!

— За какво?

— Трябва да направя запис на паметта ти. Заповед на шефа. Хайде, няма да продължи повече от минутка!

Лило знаеше, че щеше да им отнеме значително повече време, но я последва мълчаливо по пътеката, виеща се през гората. Обърна се и забеляза, че Вафа ги последва, като обръщаше повече внимание на змията. В известен смисъл остана поласкана — считаха я за опасна, въпреки че войнствената психопатка не изглеждаше впечатлена. Е, вероятно така бе по-добре. Бдителността й можеше да бъде приспана, от което щеше да се възползува някой ден.

Очакваше, че щяха да я заведат до онази част на резиденцията на Туийд, която бе с по-благоприятни климатични условия. Вместо това излязоха на полянка в средата на гъста гора. Наблизо плискаше пръски малък водопад. Мари остави чантата си и разпростря тънък пластмасов чаршаф на земята. Покани с жест Лило.

— Тук ли? Но не се ли нуждаеш от…

Лекарката отвори предмет с вид на дънер. Отвътре блесна метал.

— Защо не! Не се притеснявай, ще ти хареса.

Генетичката се съгласи вътрешно, че обстановката я предразполагаше към повече спокойствие в сравнение с операционната зала. Може би щеше да преодолее по-лесно своята нервност.

Страхуваше се от процеса на записването на паметта. Най-много се боеше, след като се събуди, да я уведомят, че продължаваше да живее подир няколко години прекъсване. Така можеше да позволи да постъпят с клонинг, но не и с нея! Човешкото съзнание е праволинейно, тяло и разсъдък са слети ведно завинаги!

С помощта на записа на паметта ставаше възможно нейната самоличност да се „имплантира“ в друго тяло, например, клонирано от самата нея. В такъв случай нейният клонинг би притежавал всичките й спомени, но Лило никога не би живяла такъв живот.

Опита да се отпусне. Мари я включи към апаратурата и натисна различни бутончета. Оттук нататък не можеше да види какво вършеше лекарката, но процесът й бе добре известен. Крайниците й се обезчувствиха. Бе отворен върха на черепа й. За момент зърна окървавените ръце на Мари.

Още когато бе на тригодишна възраст, в мозъка на Лило бяха вградени миниатюрни метални каналчета. Те спомагаха да бъде включена към компютър и освен това служеха като тръбопроводи за течността, осъществяваща записа — нискомолекулярна ферофотоклетъчна киселина. Мари бинтова записваща лента около челото й и включи рекордера. За не повече от три минути Лило потъна в безпаметност.

Лесно за изпълнение, но трудно обяснимо! Едва ли човешката раса би достигнала такова съвършенство без данните, получени чрез горещата радиовръзка с Офиучи!

Паметта е холографски процес. Всеки спомен се съхранява не на едно, а на много и различни места в мозъка. Ето защо е невъзможно да бъде разгадана мисълта само чрез осъществяването на линеен процес, като например преминаването на магнетофонна лента покрай записваща глава. Необходимо е да се изгради цялостна триизмерна картина на спомена, подобно на снимка на холограма.

Процесът на запис на паметта действува на подобен принцип. Всеки низ, съдържащ билиони битове, интерферира с всички останали себеподобни. За разлика от обикновената холограма, чийто произволен сегмент от фотографската плака съдържа информация за цялата картина, само един низ от битове не може да възстанови цялата останала информация. Необходима е комбинация и с останалите елементи-низове, общо четиридесет и шест на брой, за да се получи вярна, неизкривена картина. Магнетофонната лента развихря в целия мозък магнитни полета, съответствуващи на низовете информация, и ги преплита по зададен код, за да се получат безкраен брой пермутации.

Оставаше под въпрос дали процесът на презапис на паметта успяваше да възстанови всички спомени. Познанията за човешката душевност впечатляваха. Имаше случаи, когато хора биваха клонирани след смъртта си и им бе имплантирана самоличността на „оригинала“ — не можеше да се забележи разлика в сравнение с живия човек!

Мари завъртя превключвател и последното, което Лило запомни, бе засмяното й лице.

* * *

Събуди се. Над нея бе се надвесило същото засмяно лице. Лило се усмихна, доволна, че неприятната манипулация бе приключила. Понечи да се надигне.

— Почакай, не така рязко! — извика тихо Мари. — Най-напред трябва да откача проводниците от тялото ти и да затворя черепа ти.

Нещо бе по-различно. Огледа се. Обстановката бе променена. Изражението на лекарката не бе предишното!

Забеляза, че преди листата на дърветата зеленееха, а сега бяха смесица от цветовете червено, златисто и пурпурно.

— О, боже, не! Не ми харесва! Не желая…

Мари я докосна предупредително по челото.

— Мирувай! Не бих искала да ми се наложи да те изключа!

Духът на Лило спадна. Лежеше под савана на високи дървета. Постепенно видя и лицата на окръжаващите я. Туийд, мъжът-Вафа и жената-Вафа я гледаха съсредоточено.

Лекарката приключи с работата си.

— Нека ти помогна! Ще се нуждаеш от помощ!

Лило й позволи да я притегли до седящо положение, а след това — и да я изправи на нозе. Олюля се замаяна, но бързо балансира тялото. Пренесе вниманието си върху своите непосредствени осезания, страхуваше се да започне да разсъждава. Почувствува меката трева под нозете си, гъделичкането на косата по лицето си, студената кожа на ръката и топлината на голия гръб на познатата й. Мускулите й потреперваха. Мари я разходи в кръг, като я държеше за кръста, подобно на пияна.

— Скоро ще почувствуваш отново краката си — успокои я. — Упражнявах мускулите ти през цялото време, докато бе в резервоара и растеше. Здрава си, но още не си свикнала да използуваш крайниците си. Можеш ли вече да минеш без моя помощ?

Лило кимна, все още не се осмеляваше да отвори уста. Лекарката я пусна и тя застана на място с лице към Туийд. Той държеше някакви листове в ръцете си.

— Значи съм била умряла!

Бившият президент мълчаливо погледна листовете си и направи някаква отметка.

— Няма ли някой да ми обясни?

Той не обели и дума, само хвърли отново поглед към хартиите и пак отбеляза нещо си. Мъжът-Вафа гледаше върхарите на дърветата, без да може да сдържи усмивката си. Жената-Вафа държеше ръка пред устата си и се мъчеше да не се изсмее на глас. Какво толкова забавно намираха в нея? Що за хора бяха тия?

— Какво става, по дяволите? Някой ще благоволи ли да ме просветли?

Шефът откъсна най-горния лист и й го връчи. Тя погледна не толкова недоумяващо, колкото ужасена от това, което видя:

„— Значи съм била умряла!

— Няма ли някой да ми обясни?

— Какво става, по дяволите? Някой ще благоволи ли да ме просветли?“

Думите бяха напечатани от принтер и всяко изречение бе отбелязано от Туийд с дебела отметка. Главозамая се. Яви й се видение: в края на просеката пристъпваше лос с кристални рога, искрящи от пречупената слънчева светлина. Халюцинираше ли? Отърси се. Прииска й се да се махне далеч от това проклето място. Коленете й се огънаха.

— По-добре седни и се отпусни! — предложи Мари и я подпря с ръка. — Няма да е зле да си поплачеш!

— Не! Ще плача по-късно! А сега искам да знам какво става около мен!

— И това ще стане! — отвърна Туийд. Направи жест. Мъжът-Вафа разгъна стол и той се разположи. — Мари, бях ти казал да не се намесваш по никакъв повод!

— Съжалявам, шефе! — оправда се безпомощно лекарката. — Не мога да се сдържа, когато… някой е изпаднал в нужда! Само исках…

— Няма значение! Не трябваше да те допускам тук! Но не се е случило кой знае какво. Лило, както вече се убеди, ти си клонинг! Предполагам, досещаш се какво е станало с твоя „оригинал“. Подозирам, че е крояла планове как да се отърве от мен, още преди да я бях подложил на записване на паметта. А ако ли не — то тя започна нашето партньорство с… начин на мислене, който не я доведе до добър край. Разбираш ли за какво намеквам?

— Искате да кажете, че предишната „аз“ се е опитала да избяга и не е успяла! — Хвърли поглед към двойката-Вафа, лицата им бяха безизразни.

— Точно така. Запланирала е бягство, още щом е разбрала, че нямаше да бъде екзекутирана.

— Предполагам, няма никакъв смисъл да отричам?

— Така е!

„Ужасно се страхувам!“ — помисли, но не посмя да го изрази гласно. Може би репликата й щеше веднага да бъде записана на лист хартия. В душата й кипна потискано досега чувство. Тя му се отдаде с наслада, въпреки че това я доближи към смъртта. Прииска й се да разкъса кожата на лицето си, докато се белнеше отдолу черепа, и да я сдъвче със зъби! Усети силно желание да го убие! Впери поглед в земята, а чувството за кървава мъст завладя сетивата й! Тъкмо щеше да скочи…

Погледът й падна на нечии боси крака. Вдигна бавно очи. Видя голи бедра, безкосмени гениталии, плосък гръден кош и плешива глава. Колената бяха леко свити, а ръцете — малко раздалечени от тялото. Устните оголваха зъби, оцветени в модния за сезона цвят. Жената-бодигард очакваше Лило да атакува. Бе заслонила Туийд с тялото си, преди още мисълта за нападение да се бе формирала в главата на генетичката. Ядът й премина, само стомахът й остана свит. Вафа се отпусна малко.

— Знае къде трябва да застане в нужния момент! — изрече бившият президент. — Забелязваш ли?

— Да!

— Предвидима си, Лило!

— Така е!

— Искаш ли да узнаеш какво се случи с теб? Вече се досещаш, че започваш своя живот четири месеца след последния запис на паметта си.

— Може би е по-добре да зная!

* * *

Постъпих по детински глупаво! Чак сега разбрах колко лесно успях да избягам!

Бяха ме подложили на обучение с цел оцеляване при сурови условия в „Дисниланд“-а „Амазонка“ на двадесетина километра от Аристилус, триста квадратни километра тропическа гора с автоматично регулиране на дъжда и климата. Намирахме се в дълбоката провинция, посетителите бяха изключение. Валеше дъжд всеки ден и дрехите изгниваха още на гърба в задушаващата влага.

Връщахме се у дома и вървяхме през многолюден обществен коридор. Повикаха Вафа и тя изчезна нанякъде. До мен остана само един пазач. От „работилницата“ на Мари бях откраднала образец на човешка кожа. Изчаквах удобен случай. Охраняващият ме се озърна за миг настрани…

Втурнах се през тълпата. Станах невидима за две секунди. След тридесет секунди се озовах на две нива по-ниско и отдалечена на километър в източна посока. Пътувах с подвижен тротоар. Преминах през контролно-пропускателния пункт с образеца кожа, залепена на дланта ми и се качих на влака за Клавиус.

Прозвуча алармен сигнал и кабината спря. След тридесет минути вратата изскърца. Бях на позната станция. Чудех се какво ли щяха да ми направят.

Пред мен се изправи жената-Вафа, изразът на лицето й се вряза завинаги в паметта ми. Погледнах към тъмния метал, който държеше в ръката си, а след това вдигнах поглед към озъбената й усмивка. Все още нищо не разбирах…

* * *

На Лило й се повдигаше и не можа да се сдържи. Изпразни стомаха си, но гаденето продължи. Приклекна на тревата над жлъчната слуз и течността от резервоара, които бе повърнала. Мари я придържаше.

През това време Туийд изключи прожекционното устройство.

— Вафа е прекалено праволинеен в своите действия — отбеляза. — Както ти казах преди време, този тип клонинги са полезни в много отношения. — Засвидетелствува с жест благосклонността си към двойката гардове.

Затворничката улови погледа му и се замисли за пръв път дали не трябваше да се страхува поне малко от тази компания!

— В състояние ли си да продължим?

Генетичката приседна на пети.

Жената-Вафа застреля някоя си, която изглеждаше подобно на Лило като две капки вода и след това вдигна окървавеното тяло с лице към камерата. В гръдния кош на убитата зееше огромна дупка. Лицето на убийцата бе безизразно, трепваше само, когато мигаше.

— Има ли повече?

— Опасявам се, че да! Не се даваш лесно! В противен случай не би била от този тип личности, които са ми нужни.

— Заснет ли е още видеоматериал?

— Да, трябва да го видиш!

— Да продължим тогава!

* * *

Проявих се като последна глупачка!

Чак сега го прозрях и въпреки че не бях религиозна, отправих молитва за опрощение към своите две предишни превъплъщения. Моят неуспех бе предизвикал смъртта им. Вече ми изглеждаше невероятно, че щеше да ми изпадне друг удобен случай.

А каква бе цената! Ах, Мари, Мари…

Вероятно Туийд не би ме възкресил отново! Или ако го направи, не би ми споменал за Мари и моя срам!

Вафа се появи на вратата на стаята ми. Посрещнах го с облекчение…

* * *

Туийд запали още една от любимите си пури. Издуха облак дим и жената-Вафа сбърчи нос и се отдръпна стъпка настрани.

— Първия път, когато хукна да бягаш — продължи бившият президент, — забеляза възможност, която бях приготвил за теб. Щом я съзря, мигновено я използува…

Лосът не беше плод на въображението. Навлезе на полянката и захрупа трева досами Туийд. Рогата му хвърляха разноцветни отблясъци, докато пасеше. Лило продължи да слуша, без да разсъждава.

— Вторият път беше си научила урока, но не точно този, който исках да ти преподам. Бе станала по-предпазлива. Предоставих ти същата възможност, но ти благоразумно я пренебрегна. Този път бе решила да избягаш, като подготвиш сама всичко.

— И какво направих?

— Ето че стигнахме до най-важния момент на това отвратително упражнение. Няма да ти разкрия как опита да избягаш. Надявам се, досещаш се защо!

Лило опита да размисли, но не стигна до окончателен извод. Почувствува се хваната в капан. Животът й бе станал низ от лудости!

— Е, добре. Не очаквам да схванеш всичко отведнъж. Необходимо ти е малко време, за да привикнеш. Само ще те уверя, че дори надмина себе си, за да се измъкнеш от лапите ми. Този път разчиташе изцяло на себе си. Бе обмисляла плана си в продължение на два месеца и дори привидно започна да работиш за мен. Бе планирала всичко до най-малките подробности! Трябва да разбереш, че онова бе последният план за бягство в живота ти! — Гласът му прогърмя. Всички го погледнаха изпитателно. На моменти бе гласовит оратор. — Точно това исках да ти докажа с демонстрирането на записа на гласа ти. Бе съживена два пъти досега. Но отреагира все по един и същи начин. Бе поставена в безизходно положение и затова се наложи да постъпим така с теб. Всеки път започваше живота с памет, подобна на тази, когато беше извършен запис на паметта ти тук, на тази поляна, но се променяше немного. Първоначалната Лило бе доста наивна, не обмисляше далечните последици от постъпките си и заплати скъпо пропуските. Втората бе коварна. Уби Мари и почти успя да…

— Какво е направила?

— Чу много добре!

Лекарката бе досами нея.

— Лило, недей…

Тя се отдръпна ужасена.

— Не! Не бих могла! Бих могла да убия… — Посочи двойката Вафа. — … който и да е от тях, но не и теб!

— Не казах, че не си съжалявала! — отвърна Туийд. — Вафа твърдеше, че си посрещнала смъртта с облекчение.

— Лило, не тая никакви лоши чувства спрямо теб! — извика Мари. — Звучи странно, но вече те опознах… два пъти. Харесвам те. Мислила си, че постъпваш правилно и дори изчака да направят запис на паметта ми. Загубих само няколко дена от живота си. Шефът каза, че нищо не съм усетила, не си ме карала да страдам!

— Вярно е! — потвърди той.

Изучаваше с поглед генетичката.

— Не мога да повярвам…

— Трябва! И помни: сега вече те познавам напълно! Налице са някои признаци, които не можеш да скриеш от мен, а аз непрекъснато ще те следя. Ако ги открия, ще узнавам предварително замисъла ти. От друга страна, ти няма да знаеш за моите намерения спрямо теб! — Дебелите му пръсти се придвижиха и имитираха решетка на клетка около нея. — Ще ти оставя малко време да размислиш върху думите ми. Когато решиш, че желаеш да работиш за мен, ела и ми съобщи. Изборът е изцяло твой, а бих желал този път да получа твоята твърда дума. Не искам да чувам повече лъжи подобни на тези, с които ме засипа в Института. Вече отделих достатъчно от скъпоценните си време и енергия! — Отдалечи се, сподирван от мъжа-Вафа, който го следваше като вярно куче.

Лило и Мари останаха практически сами, тъй като жената-Вафа сякаш престана да им обръща внимание. Опитваше се да примами змията да слезе от близкото дърво. Не успя и затова се покатери на един клон до нея.

Настъпи напрегната тишина.

— Не зная какво да кажа! — започна Лило.

— Заречи се, че ще направиш, каквото ти нареди шефа! Нямаш никакъв избор!

— Не… нямах предвид това. Как да ти се извиня!

— Не е необходимо! Ти самата не си направила нищо. Аз самата пазя само добри спомени за теб. Така че коя е пострадала? Някоя си, която на времето съм била аз, от друга жена, която си била ти.

Генетичката намери малка утеха в този начин на представяне на нещата. Знаеше, че вечно щеше да се срамува от постъпката на предишното си „аз“. Единственият начин да се пребори с изгарящото я чувство за вина бе да се съгласи с гледната точка на лекарката.

— Направих новите ти крака по начина, по който ти харесваше — продължи Мари.

Лило погледна. Не й бе хрумвало, че можеше да внесе изменения точно в тази част на тялото си, но прецени, че имаше основания. Генетичният й код не включваше козината.

— Благодаря ти! Много съм ти признателна!

— Знаех, че ще ти се понрави.

Лило скръцна със зъби. Компаньонката й бе чистосърдечна и сподели мислите си без задна умисъл. Но от сега нататък подобни изявления щяха да всяват смут в душата на бившата затворничка. Мразеше, задето бе станала тотално предсказуема!

— Предполагам, че е по-добре да ида да поговоря с шефа! — Почуди се дали това изречение не бе запрограмирано в паметта й!