Метаданни
Данни
- Серия
- Дюн (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Chapterhouse Dune, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бояджиев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- kpacko(2007)
- Разпознаване и корекция
- Mat(2007)
- Разпознаване и корекция
- Bradara(2007)
Издание:
Франк Хъбърт. Дюн. Том трети
Еретиците на Дюн
Дюн: Домът на Ордена
Превод: Александър Бояджиев
Американска
Коректор: Боряна Даракчиева
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД: Боряна Даракчиева
Формат: 60/90/16
Печатни коли: 59
Страници: 944
Цена: 24.95 лв. (мека корица), 29.95 лв. (твърда корица)
История
- —Добавяне
„Всички правителства страдат от постоянно повтарящо се зло — властта привлича патологично обременени личности. Впрочем, властта сама по себе си не корумпира, а просто всмуква като магнит онези, които са склонни към подкупничество. При подобни хора се наблюдава склонност за опиване от насилие — състояние, към което те бързо се пристрастяват.“
Ребека остана на колене върху жълтия кахлен под, както й бе заповядано; не се осмели да погледне нагоре към височайшата почитаема мама, която бе толкова опасна, макар и седнала нависоко и далече от нея. Два часа бе чакала тук, почти в средата на огромната зала, докато височайшата и нейните спътнички похапваха обеда, поднесен от раболепни слуги. Ребека внимателно бе проследила маниерите на прислугата и реши да им подражава.
Очните орбити още я боляха от трансплантацията, която равинът й направи преди по-малко от месец. Сега очите й имаха син ирис и бяла еклера, без да подсказват с нищо за Агонията с подправката. Защитата бе временна. След по-малко от година новите очи щяха да я издадат с възвърнатата си плътна синева.
Каза си, че болката е най-малката от всички трудности. Органична присадка подаваше необходимите дози мелиндж, скривайки зависимостта й. Общото количество бе пресметнато за около шейсет дни. Ако тукашните почитаеми мами я задържат по-дълго, липсата щеше да я хвърли в зверски страдания, несъпоставими по сила с първоначалните. Но най-голямата непосредствена опасност се криеше в шерето, чието количество й бе дозирано с подправката. Ако тези жени го откриеха, подозренията им щяха да бъдат напълно потвърдени.
Справяш се добре. Бъди търпелива. Обаждаше се Другата Памет от останалите на Лампадас. Гласът отзвънна меко в главата й. Тембърът му беше като този на Лусила, но Ребека не можеше да бъде сигурна.
Гласът бе станал по-близък в месеците след Споделянето, когато й се представи като „Говорител на твоя Мохалата“. Тези курви не могат да имат нашите познания. Не го забравяй, то ще те окуражава.
Присъствието на други в нея, което не отнемаше и частица от вниманието й върху ставащото наоколо, я бе изпълнило с нещо повече от страх. Назоваваме го Едновременно протичане — бе пояснил Говорителят. — Едновременното протичане усилва нашето съзнание. Когато тя се опита да го обясни на равина, той бе реагирал гневно: „Опетнена си с нечисти помисли!“ Бяха в кабинета му — късно през нощта.
— Отнемаш време от дните, които са ни отредени! — бе извикал той.
Работният кабинет представляваше помещение под земята, чиито стени бяха покрити със стари книги, ридулианови кристали, свитъци. Беше предпазен от сондиране с помощта на най-сполучливите иксиански приспособления, усъвършенствани от неговите хора.
В подобни случаи равинът й разрешаваше да сяда до писалището му, като я гледаше, облегнат в стария си стол. Разположен ниско до него светоглобус# хвърляше върху брадата му светлина, дошла сякаш от древността; тя се отразяваше от очилата, носени почти само за служебна важност.
Ребека симулира, объркване:
— Нали каза, че от нас се иска да спасим съкровището от Лампадас. Нима „Бин Джезърит“ не ни засвидетелства почтеност?
Видя тревогата в очите му:
— Вчера чу как Леви обсъжда въпросите, задавани тук. Защо бин-джезъритската вещица идва при нас? Ето какво ме питат.
— Нашата версия е последователна и правдоподобна — възпротиви се Ребека. — Сестрите ни научиха как дори Прорицателят да остане безпомощен.
— Не знам… Не знам — завъртя тъжно глава равинът. — Какво е лъжа? Какво е истина? Нима сами се осъждаме със собствените си уста?
— Заставаме срещу погрома, равин! — тя си послужи с довод, който обикновено усилваше твърдостта му.
— Казаците! Да, права си, дъще. Във всяка епоха има казаци и не само ние сме познали камшиците и сабите им, когато се втурват в селото, носейки гибел в сърцата си.
Ребека помисли колко странно е умението му да остави у събеседника си впечатление, че въпросните събития са скорошни и сам той ги е видял. Никога прошка, никога забрава. Лидице бе вчера. Колко незаличим спомен бе това за Скрития Израел. Погром! С приемствеността си носеше почти същата сила, която имаше присъствието на „Бин Джезърит“ в нейното съзнание. Почти. Даде си сметка, че точно на това се противопоставяше равинът.
— Страхувам се, че вече не си с нас — каза той. — Какво ти сторих? Какво? Правя всичко само в името на честта.
Мъжът погледна към приборите на стената, които отчитаха количеството на енергията, събрана през нощта от вятърните мелници с вертикални оси, разположени около и по всички постройки във фермата. Приборите показваха, че машините отпяват във високото, трупайки енергия за утрешния ден. Бяха подарък от „Бин Джезърит“ — късче свобода от Икс. Независимост. Ама че странна дума.
Без да погледне към Ребека, той рече:
— За мен цялата история с Другите Памети е много трудна за възприемане. Винаги е било така. Паметта би трябвало да носи мъдрост, но в случая е друго. Всичко се свежда до начина, по който се обръщаме към нея, както и за какво и къде си служим с придобитото познание.
Равинът се обърна, все още с лице в сянката:
— Какво казва гласът в теб? Гласът на онази, за която ти мислиш като за Лусила?
Ребека не пропусна да отбележи, че му е приятно да произнася това име. Щом Лусила може да говори чрез дъщеря на Скрития Израел, значи още е жива и не е била предадена.
Докато отвръщаше, жената сведе погледа си:
— Казва, че разполагаме с онези вътрешни изображения, звуци и усещания, които идват след повикване или влизат без покана, когато е нужно.
— О да, при потребност! А какво е тя, ако не сетивни сведения от плътта, която може да е била там, където ти не бива да ходиш… и да вършиш осъдителни неща?
Други тела, други спомени — помисли Ребека. След като го бе опознала от опит, разбираше, че никога няма да го напусне доброволно. — Може би наистина съм станала бин-джезъритка. Ето от какво се бои той.
— Ще ти кажа нещо — рече равинът. — „Критичното пресичане на живо съзнание“ не представлява нищо повече от онова, което, осъзнаваш като собствени решения, поели от самата теб сякаш нишки към живота на другите.
— Да видим собствените си действия като реакцията на другите — точно така го приемат сестрите.
— Това е мъдрост. Към какво се стремят те според уважаемата госпожа вътре в теб?
— Влияние върху съзряването на човешкия род.
— Хм. И вярва, че събитията не са отвъд нейното влияние, а просто са недостижими за сетивата й. Да, почти умно. Но зрялост… Ех, Ребека, не се ли намесваме в план от по-висш порядък? Имат ли право човеците да поставят граници на сътвореното от Йехова? Мисля, че Лито II го е разбрал, А уважаемата дама в теб го отрича.
— За него казва, че е Отвратителен тиранин.
— Наистина е бил, но и преди Лито е имало мъдри тирани, а без съмнение ще има и други след нас.
— Наричат го Шейтан.
— Да, притежавал e собствена сатанинска сила. Споделям техните страхове. Но мисля, че по-скоро е имал способността да споява като цимент, отколкото да вижда в бъдното. Така че просто е придал форма на онова, което е зърнал.
— Същото казва и дамата. И още: съхранил е техния граал.
— Да, те отново са на границата на мъдростта.
Дълбока въздишка разтърси равина и той пак се загледа в приборите на стената. Енергията за утрешния ден.
После върна вниманието си към Ребека. В нея бе настъпила промяна. Не можеше да не го забележи. Твърде много бе заприличала на онези в „Бин Джезърит“. Напълно разбираемо впрочем. Всички ония хора от Лампадас бяха окупирали мислите й. Но те не бяха като свинете в Гадара[1], подкарани към морето заедно с бесовете в тях. А аз не съм Иисус.
— Как гледаш на разказаното от тях за старшата майка Одрейди, която често пращала по дяволите собствените си архивисти заедно с цялата им служба? Ама че работа! Не са ли архивите като книги, в които запазваме събраната своя мъдрост?
— Равин, да гледам ли на себе си като на архивист?
Въпросът и го пообърка, но същевременно хвърли светлина върху проблема. Той се поусмихна и рече:
— Ще споделя нещо с теб, дъще. Донякъде съм съгласен с въпросната Одрейди. Архиварите винаги мрънкат за щяло и нещяло.
— Да ги приема ли също за мъдро решение?
О, с каква стеснителност зададе въпроса си!
— Да, дъще, повярвай ми, че е мъдро. Колко внимателно архивните служители прикриват и най-слабия намек за свое мнение. Само редят дума след дума. Какво високомерие!
— Рави, как преценяват с кои думи да си послужат?
— Аха, капчица истина стигна до теб, дъще. Онези от „Бин Джезърит“ не са придобили мъдрост; причината е в техния граал.
Тя го видя изписано на лицето му: Опитва се да ме изпълни със съмнения за животите, които нося в себе си.
— Нека ти кажа още нещо за „Бин Джезърит“ — рече мъжът.
Но умът му внезапно се превърна в бял лист. Нито дума, никакъв мъдър съвет. Не беше му се случвало от години. Оставаше му само една възможност — откровеността.
— Може би много дълго, моя Ребека, те са вървели по пътя към Дамаск[2], неосветен от заслепяващ пламък. Чувам твърденията им, че техните действия целят добруването на човешкия род. Но някак си не мога да го приема, нито пък вярвам, че Тиранът е успял да го забележи.
Когато Ребека отвори уста, за да му отговори, той я спря с вдигната ръка:
— Хуманност в зрялата й форма, така ли? И може би техният граал? Но не е ли откъснат и изяден зрелият плод?
Сега тя си спомни за тези думи, намирайки се на пода на голямата зала в станцията на Свързващия възел, сякаш ги виждаше въплътени не толкова в пазените в самата нея животи, колкото в действията на взелите я в плен.
Височайшата почитаема мама привърши с яденето. Обърса ръцете си в дрехите на една жена от слугинския състав.
— Нека се приближи — нареди височайшата.
Болка прониза лявото рамо на Ребека и тя залитна, както бе на колене. Назоваемата Логно се бе промъкнала изотзад с дебнещи стъпки на ловец и забила шокова палка в плътта на пленницата.
Смях отекна в залата.
Ребека се изправи със залитане и бавно тръгна непосредствено пред болезнения остен; когато стигна до основата на стълбите, водещи нагоре към височайшата почитаема мама, познатото бодване я спря.
— Долу! — подсили командата си Логно с последващо ръгване. Ребека се свлече на колене и се загледа в стъпалата право пред себе си. По жълтите плочки се виждаха тесни пукнатини. Усети някакъв прилив на сили при вида им. Височайшата почитаема мама каза: — Логно, остави я. Искам отговори, а не писъци. После заповяда на Ребека:
— Погледни ме, жено!
Пленницата вдигна очи и се загледа нагоре към лицето на смъртта. Лице без нищо отличително, но излъчващо огромна заплаха. Какви безизразни черти… Почти като на глупав човек. И каква дребна фигура. Ала всичко установено дотук само засили чувството й за опасност. Дребната жена явно разполагаше с огромна мощ в себе си, за да командва ужасните люде наоколо.
— Знаеш ли защо си тук? — попита височайшата. Ребека отговори с възможно най-раболепния си тон:
— О, височайша почитаема мамо, бе ми казано, че искаш от мен да разкажа за системата от познания за Прорицание в истината и за други неща на Гамму.
— Била си омъжена за Прорицател! — прозвуча като смъртно обвинение.
— Той е починал, височайша почитаема мамо.
— Не, Логно! — предупреждение за помощницата, която рязко бе насочила помощното си средство към падналата на колене. Тази отрепка не познава нашите правила. А сега отстъпи встрани, откъдето пламенността ти няма да ми пречи.
— Слушай, отрепко, ще се обаждаш само в отговор на зададени въпроси или когато ти наредя! — внезапно изкрещя височайшата почитаема мама.
Ребека се сви от страх, като да следваше удар. В главата й пошепна Говорителят:
Беше почти Гласът. Вече бъди нащрек.
— Познавала ли си някоя от онези, които сами се зоват бин-джезъритки?
Ето, дойде!
— Всеки, е виждал вещиците, височайша почитаема мамо.
— Какво знаеш за тях?
Разбирам защо ме доведоха тук.
— Само това, което съм чувала, височайша почитаема мамо.
— Смели ли са те?
— Говори се, че винаги се стараят да избегнат рисковете, височайша почитаема мамо.
Достойна си за нас, Ребека. Разбрала си какво представляват курвите. Така мраморният блок се търкаля в собствения си канал надолу по склона. Те мислят, че не ни харесваш.
— Богати ли са в „Бин Джезърит“? — продължи с въпросите височайшата.
— Мисля, че вещиците са бедни в сравнение с вас, почитаема мамо — отвърна Ребека.
— Защо го казваш? Не говориш ли така само за да ми се понравиш!
— Почитаема мамо, могат ли вещиците да изпратят голям кораб от Гамму, само за да стигна дотук? И къде са сега те? Крият се от вас.
— Да, къде са? — попита почитаемата мама.
Ребека сви рамене.
— Беше ли на Гамму, когато оня, когото те наричат башар, успя да избяга? — поинтересува се височайшата.
Знае, че си била.
— Височайша почитаема мамо, бях там и чух, което се разправя по въпроса. Но аз не му вярвам.
— Вярвай само в онова, в което ти кажем да вярваш, никаквице! За какви приказки спомена?
— Че се придвижвал със скорост, неуловима за окото. Че избил много хора… с голи ръце. И още, че задигнал не-кораб и избягал в Разпръскването.
— Отрепка такава, повярвала си за бягството му.
Виж какъв страх я подгони! Не може да скрие, че трепери.
— Говори за Прорицанието в истината — разпореди се разпитващата.
— Почитаема мамо, това не го разбирам. Помня думите на моя съпруг Шолем. Мога да ги повторя, ако искаш.
Височайшата почитаема мама спря за миг и огледа отвсякъде помощниците и съветниците си, които вече започваха да показват, че им е доскучало.
Защо просто не убие това нищожество?
Ребека, видяла насилието в очите, които гледаха към нея с оранжеви искрици, буквално се сви в черупката си. Отправи мислите си към своя съпруг, когото наричаше с галеното име Шоел. Думите му носеха спокойствие. Бе показал „Същинския си талант“ още като дете. Някои го наричаха инстинкт, но Шоел никога не бе използвал тази дума:
„Вслушвай се в гласа на стомаха си. Ето какво винаги казваха учителите ми.“
Изразът звучеше толкова земно, че според него веднага бе отблъсквал дошлите да търсят „потайната мистерия“.
„Няма никаква тайна — бе настоявал Шоел. — Само подготовка и упорита работа като при всичко останало. Упражняваш онова, което се нарича «petite perception» — сиреч способността да откриваш съвсем слаби промени в реакциите на хората.“
Сега Ребека виждаше такива незначителни промени у онези, които гледаха надолу към нея.
Искат да съм мъртва. Защо?
Говорителят бе готов със съвет:
Височайшата демонстрира властта, която има над останалите. Не постъпва така, както другите искат, а прави онова, което според нея не би им харесало.
— Височайша почитаема мамо — осмели се да заговори Ребека, — толкова богата и силна си ти, че не може да няма някое прислужническо местенце, на което да правя всичко, за да съм ти от полза. — Искаш да постъпиш на служба при мен? Каква зла усмивка! — Ще бъде щастие, височайша почитаема мамо.
— Не съм тук, за да те правя щастлива.
Логно направи крачка напред:
— Дейма, тогава ощастливи поне нас. Нека си поиграем малко с…
— Млъкни!
Ах, каква грешка! Да бъде наречена тук с интимното си име, заобиколена от останалите.
Логно се дръпна назад и без малко да изпусне шоковата палка.
Височайшата почитаема мама погледна с оранжеви искрици в очите си надолу към Ребека:
— Връщаш се към мизерното си съществуване на Гамму, нещастнице. Ще постъпим милостиво. След като видя какво можем да ти дадем, продължавай да живееш без него.
— Височайша почитаема мамо! — възпротиви се Логно — Подозираме, че…
— Аз пък подозирам теб, Логно. Върни я обратно жива! Чу ли? Да не си помислила, че не можем да я намерим, ако въобще някога ни потрябва?
— Не мисля така, височайша почитаема мамо.
— А теб, отрепко, ще продължаваме да те следим — добави височайшата.
Клъвна! Смята те за примамка, с която да улови по-едра плячка. Наистина интересно. А носи мислеща глава и си служи добре с нея въпреки отвратителната си природа. Нали така е стигнала до властта.
През целия път обратно към Гамму, затворена в един от вонящите отсеци на кораб, ползван някога от Сдружението, Ребека не спря да мисли за крайно затрудненото си положение. Онези курви със сигурност не очакваха от нея да изтълкува погрешно намерението им. А може би точно това и да искаха… Сервилност, раболепие. Душата си дават за такива неща.
Знаеше, че постигнатото е резултат както от Шоеловото Прорицание в истината, така и от помощта на съветите от Лампадас.
„Натрупваш множество малки наблюдения, които сетивата ти са доловили, без те изобщо да са стигнали до съзнанието — беше й обяснил някога Шоел. — Когато обаче се съберат в достатъчно количество, казват неща на език, дето не се говори от никого. Думите просто са ненужни в случая.“
За нея това бе едно от най-странните обяснения, които някога беше чувала: преди личното й изпитание с Агонията. По-късно — нощем в леглото — успокоени от мрака и докосването на любимото тяло, наистина не се нуждаеха от думи, макар че споделяха и тях.
— Езикът ти пречи — бе казал Шоел. — Трябва да се научиш да разчиташ собствените си реакции. Понякога намираш слова, за да опишеш нещо, друг път не…
— Без нито една думичка ли? Дори за въпроси?
— Нужни са ти думи? Какво ще кажеш за тези: Доверие? Вяра? Истина? Честност?
— Шоел, това са хубави думи.
— Но не стигат до целта си. Не разчитай на тях.
— А ти на какво разчиташ?
— На собствените си вътрешни реакции. Прочитам себе си, не лицето пред мен. Винаги разпознавам лъжата, след като пожелая да обърна гръб на лъжеца.
— Значи така го правиш, а? — тя удари силно голото му рамо.
— Други постъпват различно. Една личност например ми каза, че разпознава лъжеца по желанието си да го хване под ръка и да се поразходи с него, без да престане да го успокоява. Може да го приемеш за глупаво, но върши работа.
— Мисля, че дори е доста умно, Шоел — каза го от любов, макар наистина да не разбираше какво точно означава.
— Скъпоценна моя обич — той подложи ръка под главата й. — Прорицателите имат Усет за истината, който действа през цялото време, след като веднъж е разбуден. Моля те, не ми казвай, че съм умен, защото тези думи всъщност изрича любовта ти.
— Не ми се сърди, Шоел — Ребека мушна глава в свивката под рамото му и го погъделичка заради слабостта си към мириса на неговите мишници. — Искам да знам всичко, което е в теб.
Той леко премести главата й, за да й бъде по-удобно, и каза:
— Знаеш ли какво повтаряше моят инструктор на Трето ниво? „Не трябва да знаеш нищо! Научи се да бъдеш напълно наивен.“
Тя се изненада:
— Как, съвършено нищо ли?
— Пристъпваш към обекта с абсолютно чиста плоча и нямаш нищо както върху себе си, така и вътре в теб. Каквото и да дойде, то само се изписва.
Стори й се, че започна да вниква:
— Абсолютно нищо не трябва да се намесва.
— Правилно. Ти си първобитен дивак и невежа, без дори следа от съвършенство, който се движи гърбом към върховната си изява. И така, стигаш до целта, макар да не си я търсил.
— Е, Шоел, сега каза нещо наистина умно. Обзалагам се, че си бил най-добрият ученик, когото някога са имали, най-умният и…
— Намирах всичко това за безкрайна глупотевина.
— Не и ти!
— Докато един ден нещо в мен трепна леко. Не беше шавване на мускул или нервен спазъм, което друг би могъл да установи. А просто трепване…
— Къде го почувства?
— В никакъв случай не мога да посоча точното място. Обаче преподавателят ми на Четвърто ниво ме бе подготвил за него: „Хвани го внимателно. С нежни ръце…“ Един от учениците помисли, че онова нещо трябва наистина да се задържи с ръце. Ой, как се смя учителят.
— Постъпил е несправедливо. — В късния час тя докосна с буза вече наболата му брада, без сама да чувства нужда от сън.
— Предполагам, че е било дори жестоко. Но когато трепването дойде, аз го усетих и разпознах. Не познавах подобно чувство. Изненада ме допълнително, защото, след като го различих, разбрах, че е било в мен през цялото време. Беше ми съвсем познато. Ето как трепна в душата ми Усетът за истината…
Тя веднага помисли, че би могла да усети и в себе си същото раздвижване, причинено от този Усет. Учудването в гласа му говореше, че наистина е доловил събуждането на нещо ново.
— И оттогава стана мое — продължи той. — Принадлежи ми толкова, колкото и аз на него. Никога не сме се разделяли.
— Сигурно е прекрасно — изрече тя със страх и завист в гласа си.
— Не е! Дори мразя част от него. Да гледаш на човеците по този начин е все едно да ги видиш изкормени и с висящи вътрешности.
— Да, отвратително!
— Наистина, но има и нещо добро в замяна, обич моя. Някои от хората, които срещаш, приличат на красиви цветя, протегнати към теб в ръката на невинно дете. Невинността. Собствената ми невинност откликва, което пък засилва Усета за истината. Ето какво ми даваш ти, обич моя.
Не-корабът на почитаемите мами пристигна на Гамму, но до космодрума свалиха Ребека в лихтера за транспортиране на отпадъчна маса и боклуци. Направо й призля при вида и миризмата на сметта и изпражненията, но прие всичко спокойно. У дома! Аз съм си у дома и Лампадас оцеля.
Ала равинът не споделяше нейния ентусиазъм.
Пак бяха седнали в работния му кабинет, но сега тя се чувстваше несравнимо по-уютно с Другите Памети; и много по-спокойна. Той може би го забеляза.
— Повече от всякога приличаш на тях. Нечисто състояние.
— Рави, всеки от нас има недостойни предшественици и аз много се радвам, че познавам някои.
— Това пък какво е? Какво искаш да ми кажеш?
— Ние сме наследници на хора, вършили зли дела, равине. Не ни е приятно да откриваме злодеи и варвари в останалите назад наши предшественици, но те са си там.
— Какви приказки слушам!
— Рави, светите майки веднага могат да извикат всеки от тях. Не забравяй, че именно победителите създават потомство. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Никога не съм те чувал да говориш толкова дръзко. Какво е станало с теб, дъще?
— Оживях, но знам, че понякога победата се постига срещу определена морална цена.
— Какво става? Думите ти продължават да са зли и нечестиви. — Зло ли? Варварство е дори твърде меко казано за някои от злите дела, извършени от нашите прародители. А те са били преди всеки един от нас, рави.
Ясно виждаше, че го наранява и долавяше жестокостта в собствените си слова, но не можеше да ги спре. Защо избягваше от съзнанието му истината в казаното от нея? Нали бе почтен човек?
Ребека реши да говори по-внимателно, но се оказа, че думите й продължават да го засягат дълбоко.
— Рави, ако бе станал свидетел на някои от нещата, които бях принудена да науча от Другите Памети, щеше да се върнеш тук, за да потърсиш нови дефиниции за понятието зло. Стореното от някои наши предшественици е по-страшно и от най-лошото, което можеш да си представиш.
— Ребека, Ребека! Знам, че такива са били изискванията на…
— Недей се извинява с „такива бяха времената“! Ти, който си равин, трябва да го знаеш много по-добре от другите. За къде си тръгнал без чувство за морал? Да, понякога наистина не чуваме…
Той скри лицето си с ръце и започна да се люлее напред-назад със стария стол, който тъжно заскърца.
— Рави, винаги съм те обичала и уважавала. Заради теб преминах през Агонията и я преодолях. Дойдох на Лампадас пак заради теб. Не отричай всичко, което научих от казаното сега.
Мъжът свали ръцете си, преди да отговори:
— Не го отричам, дъще. Но позволи ми да имам своята болка.
— Да, Рави, ала от всичко, което съм научила, вече съм дълбоко убедена, че няма невинни. Длъжна съм да свикна с тази истина веднага, без минута отлагане.
— Ребека!
— Може би вина не е точната дума, но живелите преди нас са вършили неща, за които трябва да се плати.
— Това го разбирам, дъще. Да се направи сметка…
— Не ми казвай, че разбираш онова, за което почти нищо не можеш да знаеш — тя се изправи и го погледна отвисоко. — Не става дума за счетоводна книга. Докъде можеш да стигнеш по този начин?
— Аз съм твой равин, Ребека. Не бива да говориш подобни неща, особено на мен.
— Рави, колкото по-далече отиваш, толкова по-страшни са жестокостите, от което и цената става все по-висока. Да, ти не можеш да се върнеш толкова много назад, но аз самата съм длъжна да го сторя.
Тя се обърна и си тръгна, без да обръща внимание нито на плачливия му глас, нито на болката, с която я повика по име. А когато затваряше вратата, го чу да казва:
— Какво направихме? О, Израел, помогни ми.