Франк Хърбърт
Домът на Ордена (23)

„Времето не държи сметка само за себе си. Достатъчен e поглед към някоя окръжност, за да го разберете.“

 

Лито II (Тиранът)

Ето! Виж докъде я докарахме! — почти проплака равинът.

Той седеше с кръстосани крака на студения, извит в дъга под, а провисналият от главата му шал почти скриваше лицето.

Помещението, в което се намираше, бе мрачно и изпълнено с тихите отекващи шумове на работещи машини, които го караха да се чувства слаб и нерешителен. Ех, няма ли да стихнат тези звуци!

Ребека се бе изправила пред него с ръце на хълбоците, а по лицето й се четеше досада и безсилие.

— Не стой там като истукан! — нареди равинът и погледна към нея изпод шала.

— След като си се отчаял, да разбирам ли, че сме изгубени? — попита тя.

Интонацията на гласа й го ядоса, но той не отговори веднага, за да обезсили ненужното сега чувство.

Опитва се да ме поучава ли? По-мъдри хора не бяха ли казали, че и буренът може да те научи на нещо? Разтърси го дълбока въздишка и той дръпна шала на раменете си. Ребека му помогна да се изправи.

— Не-стая — замърмори равинът. — И ние сме тук, за да се скрием от… — вдигна поглед и опипа тъмния таван.

— Не, по-добре е да остане неизречено.

— Крием се от ненаказаното — отзова се Ребека.

— Дори на пасха не можем да оставим вратата отворена — продължи той. — Как ще влезе Странникът?

— Макар че някои странници не ни трябват — додаде тя.

— Ребека! — Равинът наведе глава. — Ти си нещо повече от изпитание и проблем. В тази малка стаичка на Скрития Израел се споделя твоето изгнание, защото разбрахме.

— Стига си ги дрънкал! Не схващам нищо от случилото се с мен. Какъв е проблемът? — Тя приближи плътно до него. — Да остана човек след връзката ми с толкова много отминали животи.

Той леко отстъпи назад.

— Да смятам ли, че вече не си една от нас? Може би си станала бин-джезъритка, а?

— Ще научиш, когато стана. Просто ще ме видиш как сама гледам на себе си.

Равинът сведе вежди и се смръщи:

— Какви ги говориш?

— Рави, как гледа на себе си огледалото?

— Охо! Сега пък и гатанки!

Ала по устните му заигра слаба усмивка. Решителността се върна в неговия поглед. Огледа стаята. Бяха осмина: повече, отколкото е нормално за тукашното пространство. Не-стая! Старателно монтирана и съоръжена с контрабандни детайли и принадлежности. Удивително малка — само дванайсет и половина метра на дължина. Приличаше на едновремешен варел, легнал встрани, с овално сечение и затворен в краищата си от две полусфери. Таванът се намираше само на около метър над главата му. Тук, в центъра, беше най-широкото място — около пет метра, а кривата линия на пода и тавана го правеха да изглежда още по-тясно. Суха храна и пречиствана вода за следваща употреба. Само на това можеха да разчитат за оцеляването си. Колко време? Може би една стандартна година, ако не ги намерят. Не вярваше, че съоръжението е способно да осигури живота им за по-дълго. Достатъчно беше да се вслуша в потракването на машинарията.

По-голямата част от деня бе вече изминала, когато припълзяха в тукашната дупка. Сега навън със сигурност бе тъмно. Къде ли се спотайваха останалите негови хора? Скрити в убежища — кой каквото е успял да намери, ползвайки се от стари дългове и почтени ангажименти за оказани някога услуги. Някои щяха да оцелеят. Навярно дори с по-голям шанс от останките, събрани тук.

Входът на не-стаята лежеше скрит под шахта за пепел със стърчащ димоотвод. В металното укрепване на комина бяха вградени нишки от ридулианов кристал препращащи тук картината на външната обстановка. Пепел! Помещението още носеше миризмата на горените в него предмети, ала вече бе започнало да поема й каналния мирис от малката рециркулационна камера. Ама че евфемизъм за тоалетна. Някой се изправи зад равина:

— Преследвачите се оттеглят. Имахме късмет, че бяхме предупредени навреме.

— Беше Джошуа — създателят на тази стая. Нисък и все пак строен мъж с остро очертано лице с триъгълна форма, преминаващо в тясна брадичка. Над широкото му чело се спускаше тъмна коса. Кестенявите, доста раздалечени очи, оглеждаха околния свят с мрачното изражение на добре познаващ себе си и света човек. Изглеждаше прекалено млад, за да е толкова наясно с всичко това.

— Тръгват си, значи — рече равинът. — Но ще се върнат. Тогава не трябва да мислиш за нас като за късметлии.

— Едва ли ще допуснат, че се крием толкова близо до фермата — каза Ребека. — Претърсващите отряди се нахвърляха предимно на грабеж.

— Слушай бин-джезъритката — кимна равинът.

— Рави! — в гласа на Джошуа прозвуча укор. — Нима не съм те чувал много пъти да казваш, че са честити онези, които не надават ухо за грешките и слабостите на другите?

— Е, днес всеки е учител! — изсумтя равинът. — Все пак има ли кой да ни уведоми какво предстои?

Въпреки всичко трябваше да се съгласи с истината в думите на Джошуа. Измъчва ме страданието от нашето бягство. Нашата малка диаспора. Но ние не се разбягваме от Вавилон, просто сме се скрили в едно мазе. Не — противоциклонно убежище!

Последната мисъл го успокои. Циклоните отминават.

— Кои отговарят за храната? — продължи с въпросите. — Трябва да въведем дажби още в началото.

Ребека въздъхна с облекчение. Най-лошото у равина се проявяваше в широки граници на колебание — прекалено емоционален или пък прекалено интелектуален изказ. Сега бе овладял положението. Предстоеше му преминаване през интелектуалния период, Тук също се налагаше внасяне на успокоителен коректив. Бин-джезъритското съзнание й предостави нов поглед към окръжаващите я. Нашата еврейска чувствителност и докачливост. Гледай интелигентните!

Мисълта бе твърде странна за Сестринството. Големи бяха минусите за всеки, доверил се на интелектуалните достижения. Невъзможно бе да се отрече докрай доказателството, предоставено от групата на Лампадас. Говорителят го изтъкваше пред нея всеки път, когато тя проявяваше нерешителност.

Вече изпитваше нещо доста подобно на удоволствие от слабостта си към спомените всеки път, когато помислеше за тях. Разбирайки как по-ранните времена я принуждават да се отказва от собствените си предишни представи. От нея се изискваше да вярва в толкова много неща, за които сега знаеше, че са безсмислици. Митове и химери, импулси на безподобно детинско поведение.

„Боговете ни следва да помъдряват редом с нас“

Едва успя да сдържи усмивката си. Говорителят го правеше често: леко бутване с лакът в ребрата на някого, който знае, че ще му отдадеш дължимото.

Джошуа се върна към приборите. Тя забеляза, че един от присъстващите преглежда сборната книга на хранителните запаси. Равинът следеше процедурата с обичайното си внимание. Други се бяха омотали с одеяла и спяха по походните легла в затъмненото дъно на стаята. Видяла всичко, Ребека внезапно осъзна задължителната си функция. Да предпазва всинца от скуката.

„Ръководителят на игрите ли?“

Говорителю, ако нямаш предвид нещо по-ценностно, не се опитвай да ми разказваш приказки за собствения ми народ.

Каквото и да можеше да каже за тези безмълвни вътрешни разговори, не оставаше място за съмнение, че всички части са свързани помежду си — миналото с тази стая, а стаята с преценките на последствията. Всичко бе огромен дар, даден от „Бин Джезърит“:

Не мисли за „Бъдещето“. Предопределение ли? Тогава какво става със свободата, дарена ти при раждането?

Вече гледаше и на раждането си в нова светлина. То я бе привело в движение към непозната съдба. Гъмжаща от опасности и радости. Сякаш бяха свили покрай един завой на реката и се бяха натъкнали на нападатели. На следващия могат да се изправят пред водопад или пред езеро, изпълнено със спокойствие и красота. А тук царуваше магическото очарование на погледа в предстоящото, на което не бяха устояли нито Муад’Диб, нито неговият син — Тиранът. Оракулът знае какво предстои! Групата на онези от Лампадас я бе научила да не търси оракули. Обсадата на познатото може да се окаже по-ефективна от тази на неизвестното. Сладостта на новото се намира в изненадата. Не го ли разбира равинът?

„Кой ще ни каже какво предстои?“ — пита той.

Това ли искаш, Рави? Няма да ти хареса онуй, което ще чуеш.

Гарантирам ти го. В мига, когато оракулът заговори, бъдещето ти ще стане напълно еднакво с миналото. Как ще виеш, потънал в скука! Никога нищо ново. Всичко остава старото в един миг на откровение.

„Но не това исках!“ — чувам те да възкликваш.

Нито бруталност или зверство, нито щастие или взрив на радост: нищо не може да връхлети върху теб изневиделица. Също като профучаващия влак на метрото, обикалящ канали, сякаш прокарани от червей, животът ти ще лети напред до мига на последния сблъсък. Или като попаднала в кола пеперуда ще биеш с криле в стъклата и ще молиш Съдбата да те пусне навън: „Нека влакът на метрото смени магически посоката си. Нека да се случи нещо ново! Не позволявай да се повторят страшните неща, които вече знам!“

Внезапно тя проумя до каква изнемога се е блъскал Муад’Диб. Кому ли е мълвял молбите си?

— Ребека! — викаше я равинът.

Отиде при него и при Джошуа, загледани в тъмния свят извън тяхната стая, както бе показан на малкия прожекционен екран над приборите.

— Идва буря — каза равинът. — Според Джошуа пепелта в шахтата ще се втвърди като цимент.

— Това е добре — рече тя. — Ето защо избрахме мястото и оставихме капака отворен, когато влязохме.

— Но как ще излезем?

— Имаме инструменти и сечива за целта. А дори да ги нямахме, ръцете ни са винаги с нас.