Франк Хърбърт
Домът на Ордена (20)

„За да разбереш добре нещо, трябва да познаваш границите му. Само когато излезеш извън допустимото за него, ще е видна истинската му природа.“

 

Правилото Амтал

„Не се осланяй единствено на теорията, когато залогът е животът“

 

Коментар на „Бин Джезърит“

Дънкан Айдахо стоеше почти в средата на тренировъчната площадка в не-кораба, на около три крачки от голата-дете. В непосредствена близост се намираха сложни уреди и приспособления за тренировка и обучение — някои уморителни, а други опасни.

В днешното утро външният вид на детето едновременно изразяваше възхита и вдъхваше доверие.

Дали го разбирам по-добре, защото аз също съм гола? Съмнително предположение. Създаден е по начин, много различен от проектираното за мен. Проектирано! Ето го точният термин.

Сестринството бе копирало възможно най-голяма част от оригиналното детство на Тег. Дори до едно боготворящо го по-малко приятелче, поело функциите на отдавна починалия брат. И Одрейди, заела се с истинското му обучение! Както бе сторила рождената майка на башара.

Айдахо си спомняше възрастния мъж, от чиито клетки бе създадено това дете. Мъдър командир, чиито мнения трябваше да бъдат зачитани. Съвсем леко усилие му бе нужно, за да си припомни маниера и думите на военачалника:

„Истинският воин разбира по-добре своя враг, отколкото приятелите си. Опасен капан, ако допуснеш разбирането да доведе до съчувствие, което неминуемо ще стане, стига да оставиш нещата на собственото им развитие.“

Бе трудно да се предположи, че стоящият зад думите му разум е скрит някъде в изправеното пред него дете. Башарът изглеждаше невероятно прозорлив, когато в оня отдавна отминал ден в кийпа на Гамму бе му говорил за неща като симпатия, съчувствие, отзивчивост.

„Съчувствието към неприятеля е слабост както за полицията, така и за войсковите сили. А най-опасни са несъзнателните симпатии, които те подтикват да запазиш врага си, защото той оправдава собственото ти съществуване“

— Господине?

Как ще може това пронизително гласче да придобие командирските нотки в гласа на великия воин?

— Какво има?

— Защо само стоите там и ме гледате?

— Наричаха башара с прозвището „Старата Благонадеждност“.

— Знаеше ли го?

— Да, господине. Изучавах историята на живота му.

Дали сега има „Млада Благонадеждност“? Защо Одрейди настоява за толкова бързо възстановяване на оригиналните му спомени?

— Заради башара цялото Сестринство се задълба в Другите Памети, та да актуализира историческите си представи. Казаха ли ти го?

— Не, господине. Важно ли е за мен да го зная? Старшата майка рече, че ще се грижиш за тренировките на мускулите ми.

— Той обичаше да си пийва маринет от Дън — много фино марково бренди, доколкото си спомням.

— Твърде млад съм, за да пия, господине.

— Ти беше ментат. Знаеш ли какво означава това?

— Ще знам, когато възстановите спомените ми, нали така? Аха, без почтителното господине. Напомня на учителя си да внимава за нежелани закъснения.

Айдахо се усмихна, а в отговор получи буквално ухилване. Дете, което възбужда интереса. Лесно бе да му покажеш естествено породилата се привързаност.

„Внимавай с него — бе казала Одрейди. — Чаровник е.“

Айдахо си спомни за казаното от старшата майка преди да доведат детето.

„Тъй като всеки индивид носи отговорност преди всичко пред себе си — рече тогава тя, — оформянето на това «себе си» е обект на най-голямата ни грижа и внимание.“

„Нужно ли е то за един гола?“

През онази нощ се намираха във всекидневната на Айдахо, а Мурбела се оказа най-доволният слушател.

„Ще запомни всичко, на което го научиш.“

„Следователно редакцията на оригинала ще бъде незначителни.“

„Внимавай, Дънкан! Вгорчи живота на едно впечатлително дете, научи го да не вярва никому и вече си сътворил самоубийство, без значение дали ще се случи по-рано или по-късно.“

„Забравяш ли, че познавах башара?“

„Дънкан, а ти не забравяш ли как стояха нещата, преди да бъдат възстановени собствените ти спомени?“

„Знаех, че башарът може да го направи и мислех за него като за свой спасител.“

„Ето как те вижда и той. Особен вид доверие.“

„Ще се отнеса честно към него.“

„Може и да мислиш, че постъпваш честно, но те съветвам да поглеждаш дълбоко в душата си всеки път, когато останеш лице в лице с доверието му.“

„Ами ако сбъркам?“

„Ние ще поправяме, когато е възможно.“ — Тя погледна към видеоочите, след което веднага върна взора си на него.

„Знам, че ще ни следите!“

„Не позволявай това да ти пречи. Не се опитвам да те накарам да се чувстваш неловко. Искам само да си внимателен. И помни че Сестринството познава ефикасни методи на лечение.“

„Ще внимавам.“

„Сигурно все още си спомняш думите на башара: «Жестокостта ни към нашите врагове винаги е смекчена от урока, който се надяваме да им предадем.»“

„Не съм способен да мисля за него като за неприятел. Башарът бе един от най-свестните хора, които някога съм срещал.“

„Великолепно. Оставям го в ръцете ти.“

Сега детето беше тук, на площадката за упражнения, а поведението му говореше, че е нетърпеливо малко повече от обикновено заради колебанията на своя учител.

— Господине, в урока ми влиза ли просто да стоя на едно място? Знам, че понякога…

— Кротувай.

Тег застана мирно по военному. Никой не го бе учил да го прави. Явно беше дошло от оригиналните спомени. Айдахо внезапно се почувства поласкан от проявата на башара.

Знаели са, че ще ме спечели по този начин!

Никога не подценявай убедителността на бин-джезъритските деяния и внушения. Можеш да се уловиш, че извършваш разни неща за Ордена, без дори да подозираш, че върху теб е бил оказван натиск. Ловко и дяволски отвратително! Имаше и нещо в замяна, разбира се. Живееш в интересни времена, както казваше древното проклятие-благослов. Айдахо прецени, че общо взето предпочита интересните времена. Пое дълбоко дъх:

— Възстановяването на първоначалните спомени ще ти причини болка — физическа и душевна. Душевните болки в известен смисъл са по-лоши. Аз съм тук, за да те подготвя за този момент.

Все още в стоеж „мирно“. И нито дума.

— Ще започнем без оръжия, като си представиш, че в дясната си ръка държиш нещо остро. Това е вариант на „петте пози“.! Всяка ответна реакция протича, преди да има нужда от нея. От пусни встрани ръцете си и цялото тяло.

Айдахо мина зад Тег, хвана дясната ръка на детето под лакътя и му показа първите движения.

— Нападателят е като перо, носещо се по безкрайна пътека. Когато перото наближи, то се отклонява и сменя посоката си на движение. Реакцията ти наподобява порив на вятъра, отвяващ перото встрани.

Дънкан отстъпи и внимателно проследи повторението на движенията от страна на Тег, като от време на време внасяше с бърз удар корекция за някой мускул, сгрешил при изпълнението.

— Остави тялото си да заучава! — бе отговорът на момчешкия въпрос защо го прави. През една от почивките Тег поиска да узнае какво има предвид наставникът му с думите „душевни болки“.

— Оригиналните спомени са оградени с нещо като стена, наложена от появата ти във вид на гола. В определен момент тези спомени ще се върнат обратно и ще те залеят подобно на вълна. Някои няма да бъдат приятни.

— Старшата майка каза, че башарът е върнал твоите спомени.

— О, богове на бездната! Дете, защо продължаваш да повтаряш „башара“. Това си самият ти!

— Все още не го знам.

— Да, случаят при теб наистина е по-специален. За разбуждането на един гола е нужен спомен за преживяна смърт. Докато в твоите клетки липсва подобен товар.

— Но башарът е мъртъв…

— Башарът! Да, мъртъв е. Трябва да почувстваш, когато заболи най-силно и ще разбереш, че ти си башарът.

— Можеш ли наистина да ме върнеш към този спомен?

— Ако успееш да издържиш на болката. Знаеш ли какво ти казах, когато ти възстанови моите спомени? Извиках; „Атреиди! Всички така дяволски си приличате, проклетници!“

— Ти… Мразише ли ме?

— Да, а и сам бе отвратен от онова, което ми стори. Имаш ли вече някаква представа за сегашното ми задължение?

— Да, господине — казано много тихо.

— Старшата майка твърдо държи да не излъжа доверието ти, както направи с мен…

— Но възстанових спомените ви, нали!

— Виждаш ли колко е лесно да възприемеш себе си като башар? Нищо, че в началото се шокира. О, да, ти ме върна към спомените.

— Не искам нищо повече.

— Щом го казваш…

— Старшата майка ми обясни, че сте ментат… Може ли нещо да помогне, та и аз… Нали също съм ментат?

— Логиката казва: „Да“. Но според нас, ментатите, въпросната логика се движи слепешком. Добре разбираме, че има и друга, която те изхвърля от гнездото в пълния хаос.

— Знам какво Означава думата „хаос“! — изречено с истинска гордост, и то немалка.

— Щом го мислиш…

— И ви вярвам!

— Слушай ме внимателно! Ние сме слуги на „Бин Джезърит“. Светите майки не са съградили своя орден, като са се доверявали!

— Нима… Не бива ли да вярвам на старшата майка?

— Полека-лека ще схванеш нещата и ще имаш своя преценка. Засега мога само да те предупредя, че „Бин Джезърит“ съществува и работи в система на организирано недоверие. Обясниха ли ти вече нещо за демокрацията?

— Да, господине. Ами, то е, когато гласуваш за…

— То е, когато не вярваш никому, щом разполага с власт над теб! Сестрите добре го знаят. Не им се доверявай твърде много.

— И на вас ли да не вярвам?

— Единственото, за което можеш да ми имаш пълно доверие, е че ще използвам най-доброто от себе си, за да възстановя първоначалните ти спомени.

— Тогава болката не ме интересува, колкото и да е силна.

Момчето погледна към видеоочите с изражение, което говореше, че е запознато с предназначението им:

— Не са ли любопитни какво мислиш за тях?

— Чувствата им не засягат ментата, освен като данни.

— Това означава ли факт?

— Фактите са нещо крехко. Един ментат може да се оплете в тях. Твърде много сигурни сведения. Също като в дипломацията. Потребни са ти няколко добри лъжи, за да се добереш до необходимите преценки.

— Объркан съм… — Тег произнесе колебливо думата, тъй като не бе сигурен дали тя изразява точно онова, което имаше предвид.

— Веднъж заявих същото на старшата майка, а тя ми отговори: „Държала съм се зле.“

— Предполагам, че не искаш да ме объркваш още повече?

— Не, освен ако не държа да научиш нещо — Айдахо реши да продължи, понеже Тег оставаше все така озадачен: — Хайде, ще ти разкажа една история.

Момчето мигновено приседна на пода, с което показа, че Одрейди често прибягва към същата процедура. Добре. Събеседникът му явно бе вече достатъчно предразположен. — В един от животите си имах куче, което мразеше мидите — започна Айдахо.

— Познавам ги. Идват от Голямото море.

— Вярно. Е, кучето ми мразеше мидите, тъй като една от тях прояви дързостта да го опръска в окото с онази течност, която изхвърля. Все едно го наплю. А, на всичкото отгоре, щипе! Нещо повече — тя избликна внезапно от съвсем невинна дупчица в пясъка. Не се виждаше никаква мида.

— Какво направи тогава кучето ти? — Въпрос с полягане напред и брадичка, подпряна на юмручето.

— Изрови виновника и ми го донесе — засмя се Айдахо. — Първи урок: „Не позволявай на непознат да ти плюе в окото.“

Тег се разсмя и запляска с ръце. Погледни обаче на случая и откъм страната на кучето. Не оставяй поплювкото на мира! А после — славна награда: господарят е доволен.

— Кучето продължи ли да изравя миди?

— Всеки път, когато излизахме на плажа. Изръмжаваше на поплювковците, а аз, сиреч господарят, ги събирах, за да не ги види някой друг, освен като празни черупки с малки остатъци месце откъм вътрешната им страна.

— Изяждали сте ги?

— Повтарям, виж нещата от позицията на кучето! Поплювковците са наказани, както заслужават. То намира начин да освободи света от омразните нещица, а господарят му е доволен от него.

Тег внезапно демонстрира силата на ума си:

— Сестрите мислят ли за нас като за кучета?

— В известен смисъл — да. Никога не го забравяй! Когато се прибереш в стаята си, погледни за значението на израза lese majeste^[1]. Помага да поставим на място взаимоотношенията си с нашите господарки.

Тег отмести поглед към видеоочите, след което се върна в първоначалното положение, но не каза нищо.

От своя страна Айдахо прехвърли вниманието си към вратата зад момчето и добави:

— Историята бе предназначена и за теб.

Събеседникът му скочи и се изправи, след което се обърна в очакване да види старшата майка. Бе влязла обаче само Мурбела. Тя се облегна на най-близката до вратата стена.

— На Бел няма да й хареса начинът, по който говориш за Сестринството.

— Одрейди ми каза да действам по свое усмотрение. — Той погледна към Тег. Изгубихме достатъчно време за приказки. Искам да видя дали тялото ти е научило нещо.

Странна възбуда бе завладяла Мурбела, когато тя влезе в Тренировъчната зала и видя Дънкан с детето. Наблюдава ги известно време, давайки си сметка, че вижда любимия си в нова и почти бин-джезъритска светлина. Разговорът със старшата майка бе намерил продължение в откровеността, с която Дънкан разговаряше с Тег. Изключително странно усещане й дяваше новото осъзнаване на факта, че сякаш самата тя е направила крачка встрани от някогашните си близки съратници. Чувстваше силна болка от загубата.

Много неща липсваха на Мурбела от предишния й живот. Но не и ловът на мъжки екземпляри, пленени и поставени във властта на почитаемите мами. Страстта, която й даваше привличането на нови и нови сексомани, вече бе загубила приятния си вкус благодарение на уроците на „Бин Джезърит“ и връзката й с Дънкан. Признаваше обаче, че тъгува за един детайл от онази власт: усещането за принадлежност към сила, която не може да бъде спряна.

Ставаше дума за нещо колкото абстрактно, толкова и специфично. Не за повтарящите се завоевания, а за очакване на неизменната победа, причина за която отчасти бе и дрогата, споделяна със сестрите — почитаеми мами. Тъй като потребността от нея постепенно отшумяваше след промяната с мелинджа, тя вече виждаше предишното си пристрастяване от различна гледна точка. Химиците в „Бин Джезърит“, проследили заместителя на адреналин от кръвните й проби, държаха готово количество — в случай, че тя пожелае да се върне към познатото. Мурбела обаче знаеше, че няма да го стори. Друга липса я измъчваше. Не запленените мъжкари, а техният постоянен поток. Нещо вътре в нея й казваше, че с това е свършено завинаги. Никога повече няма да се върне към него. Ново познание бе променило миналото й.

Цялата сутрин беше обикаляла коридорите между жилището си и площадката за тренировки и упражнения, избягвайки да гледа Дънкан и детето, защото се страхуваше, че присъствието й би могло да попречи на заниманията им. Напоследък често прибягваше към обиколки като днешната след по-напрегнатите уморителни уроци с преподаващата й света майка. Тогава мислеше почти само за почитаемите мами.

Не, не можеше да избяга от усещането за загуба. Чувстваше празнота и не бе сигурна дали нещо друго би могло да я запълни. Усещането бе по-неприятно дори от чувството, че остаряваш. Защото остаряването като почитаема мама предвиждаше някои компенсации. В онова Сестринство бе установена тенденция на бързо нарастване на събираните на едно място сили с течение на възрастта. Тук нещата бяха други. Загубата бе абсолютна.

Претърпях поражение.

Почитаемите мами никога не приемаха идеята за евентуално поражение. А сега Мурбела се чувстваше принудена да постъпи именно така. Естествено и те не винаги можеха да избегнат смъртта, предизвикана от врагове. Но тези врагове неизменно плащаха.

Имаше закон: цели планети се превръщаха в черна пустош само заради една такава смърт.

Мурбела знаеше, че почитаемите мами-ловци търсят Дома на Ордена. Знаеше също, че би трябвало да помогне на ловците от гледна точка на предишната дължима преданост. Горчивината на личното й поражение се коренеше във факта, че самата тя не желаеше „Бин Джезърит“ да заплати определената цена.

Бин-джезъритките са прекалено ценни.

А за почитаемите мами те бяха неизмеримо ценни. Въпреки че силно се съмняваше дали друга освен нея го подозира. Горделива суетност.

Това бе преценката й за нейните бивши сестри. Както и за мен самата, каквато бях тогава. Ужасяваща гордост. Бе отгледана от множеството поколения, държани в робско подчинение, преди да установят надмощие над другите. Мурбела се бе опитала да го обясни на Одрейди, като й разказваше откъси от историята, научена от почитаемите мами.

„Робът винаги става отвратителен и жесток господар“ — обобщи Одрейди.

Мурбела си бе дала сметка за модела, установен от почитаемите мами. Някога го беше приела, но сега го отхвърляше, без да може да изтъкне всички свои доводи, предизвикали промяната.

Отвикнах от онези неща. Сега биха ми се сторили детински.

Дънкан отново бе спрял практическите занимания. Пот струеше и от учителя, и от ученика. Стояха задъхани и чакаха да възстановят нормалното си дишане, разменяйки странни погледи помежду си. Тайнствен заговор? Детето имаше необичайния за годините си вид на зрял човек.

Мурбела отново си спомни коментара на Одрейди:

„Зрелостта налага свой стил на поведение. Ето един от нашите уроци: дай достъп на безусловните изисквания до съзнанието, внасяйки промяна в инстинктите.“

Те промениха мен, а аз ще продължа да го правя. Забелязваше, че същото става и в отношението на Дънкан към голата-дете.

„Приведена в ход, тази дейност създава много напрежение в обществата, върху които въздействаме — бе казала Одрейди. — И ние сме длъжни да внасяме непрекъснати промени и нагаждания към реалността.“

Но как могат да се пригодят към моите бивши сестри?

Одрейди показа завидно sangfroid^[2], когато този въпроси бе зададен.

„Изправени сме пред големи преобразувания заради предишната си дейност. Същото беше и при царуването на Тирана.“

Преобразувания ли?

Дънкан говореше на детето; Мурбела се приближи, за да слуша — Запознат ли си с историята на Муад’Диб? Добре. Защото си Атреидски, което включва и недостатъци.

— Господине, като грешки ли да го разбирам?

— Дяволски си прав! Никога не предпочитай определен курс на поведение само защото той ти предлага възможност за драматичен жест.

— Така ли умрях?

Айдахо накара детето да мисли за бившето си аз от свое име.

— Сам ще отсъдиш. Но това винаги е било слабост на атреидите. Привличащи вниманието неща, жестове… Да загине, намушкан от рогата на голям бик, както стана с дядото на Муад’Диб. Голямо представление за народа. Материал за приказки на цели поколения! След сякаш безкрайни времена все още можеш да чуеш тук-там по нещичко от тях.

— Старшата майка ми разказа историята.

— Рождената ти майка сигурно също го е направила.

Момчето потръпна.

— Изпитвам странно чувство, когато те чуя да казваш рождена майка. — В младия глас определено имаше доза страх.

— Странните усещания са едно, а този урок — друго. Говоря за нещо, на което е окачена табелка с неизтриваем надпис: Десиански жест. Някога беше Атреидсиански, но звучи прекалено тромаво.

Детето отново се докосна до същината на зрялото съзнание:

— Дори кучешкият живот има своята цена.

Мурбела затаи дъх, съзирайки за миг истината — разум на възрастен човек в тяло на дете. Объркващо.

— Рождената ти майка е Джанет Роксбъро от рода Роксбъро в Лернаус — каза Айдахо. — Тя беше бин-джезъритка. Твой баща пък беше Лоши Тег, известен като представителен агент на ПОСИТ. След няколко минути ще ти покажа любимата снимка на башара край дома му в Лернаус. Искам да я вземеш и внимателно да изучиш всичко от нея. Както и да мислиш за този дом като за най-предпочитаното от теб място.

Тег кимна, но изражението на лицето му говореше, че се бои.

Беше ли възможно прочутият воин-ментат да познава страха? Мурбела тръсна глава. Естествено имаше интелектуална представа за вършеното от Дънкан, но в събраните отчети за нея съществуваха бели петна. Ето нещо, до което може никога да не се докосне. Какво ли би било усещането да се събудиш за нов живот с непокътнати спомени от друго, преживяно в минало битие време. Подозираше, че е много по-различно от Паметите на света майка.

„Разумът в своето начало — както казваше Дънкан. — Разбуждане на твоето Истинско Аз.“ Чувствах, че съм бил хвърлен в някаква магическа вселена. Съзнанието ми представляваше кръг, който постепенно се превърна в кълбо. Условните форми станаха преходни. Масата престана да бъде маса. След това изпаднах в транс: всичко около мен представляваше блещукаща светлина. Нищо не бе реално. Сетне трансът отмина и аз усетих, че съм изгубил онази действителност. Масата отново бе маса.

Бившата почитаема мама се бе запознала достатъчно подробно с бин-джезъритския наръчник „Връщане на гола към оригиналните спомени“, за да разбере, че Дънкан се отклонява от указанията. Защо?

Айдахо остави детето и се приближи до Мурбела.

— Трябва да говоря с Шийена — рече той, минавайки покрай нея. — Сигурно има по-добър начин.